6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1511 Гр. София, 20.05. 2025г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ПЪРВО Т.О. в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ : МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА като изслуша докладваното от съдия Кацарска к.ч.т.д. № 734 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Г. А. Л. чрез процесуалния му пълномощник – адв. В. К., срещу въззивното определение № 3/03.01.2025г., постановено по в.ч.т.д. № 561/2024г. на Апелативен съд - В., с което след частична отмяна на определение № 643/17.10.2024 г. по гр.д. № 382/2023г. на Окръжен съд – Силистра, е изменено определение № 455/05.07.2024 г., постановено по молба по чл. 248 ГПК, на В. В. Д., регистриран като земеделски производител, в частта, с която е бил осъден да заплати разноски в полза на Г. А. Л., и е посочено, че не се следват разноски на ищеца. Жалбоподателят поддържа, че постановеното определение е неправилно и в нарушение на практиката на ВКС. Поддържа, че погашението на процесната сума е станало след подаване на исковата молба, поради което ответникът е дал повод за завеждане на иска и следва разноските да се възложат в тежест на ответника. Според частния жалбоподател ответникът би могъл да се освободи от отговорност за разноски само при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, които не са налице, а при прекратяване на делото поради плащане/удовлетворяване на вземането в хода на процеса, право на разноски има ищецът. Твърди, че са неправилни и необосновани изводите на въззивния съд, че поведението на ответника не било причината за промяна на интереса на ищеца да поддържа иска. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на определението, отмяната му и присъждане на сторените по делото разноски. В изложението на частния жалбоподател, се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се поставя следния въпрос: „При прекратяване на делото заради депозиран отказ от иска поради настъпило последващо удовлетворяване на кредитора чрез събиране на вземането по реда на ЗОЗ, извършено след датата на завеждане на исковата молба, следва ли съдът да изследва причините за отказа от иска, както и дали с поведението си, ответникът е станал повод за завеждането на иска?“. Частният жалбоподател поддържа, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в опр. № 842/17.11.2024г. по ч.гр.д. № 6176/2014г., 4 г.о., опр. № 300/20.04.2012г. по ч.гр.д. № 245/2012г., 4 г.о., опр. № 626/20.08.2012г. по ч.гр.д. №275/2010г., 4 г.о., опр. № 277/14.05.2014г. по ч.гр.д. №2432/2014г., 1 г.о., опр. № 60228/2021г. по ч.гр.д. №1916/2021г., 3 г.о. и др. посочени. Ответникът по жалбата – В. В. Д. не е подал отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба, подадена срещу определение по чл. 248 ГПК, постановено от Окръжен съд – Силистра, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя В. В. Д., по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на приключващото делото определение № 455/05.07.2024 г., в частта с която са били разпределени разноските по прекратеното производство. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 422 ГПК, предявен от Г. А. Л., за установяване на изискуем дълг по запис на заповед за сумата от 105 000 лв., въз основа на заповед за незабавно изпълнение, оспорена от длъжника - ЗП В. В. Д. с възражение, депозирано по реда на чл. 414 ГПК. В хода на производството е въведено и твърдение за каузално правоотношение, обезпечаващо записа на заповед. Апелативният съд е посочил, че са проведени поредица от заседания, като в последното от тях пълномощникът на ищеца е признал, че е удовлетворен от разпределени му от депозитар суми, получени от продажба на ожънатата заложена земеделска продукция, и е заявил отказ от претенцията си по ценната книга, след като насрещната страна не се е съгласила със заявеното първоначално оттегляне на иска. Първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел, че нито към датата на подаване на заявлението, нито към датата на предявяване на иска е имало убедителни индикации, че дългът по записа на заповед ще бъде изплатен. Намерил е, че длъжникът е дал повод на кредитора да се ползва и от двете обезпечения, като е оспорил издадената заповед и е провокирал исковата защита, затова го е осъдил да заплати на ищеца всички направени разноски, възлизащи на сумата от 13 592 лв. Въззивният съд е приел, че изначално именно длъжникът по записа на заповед е станал причина за сезирането на съда, респективно и за породената от това нужда от адвокатска защита, включваща както оспорване на заповедта, така и обосновката на процеса по чл. 422 ГПК. Затова е приел, че тази страна следва да понесе тежестта на собствените си разноски, без да има основание да ги „прехвърли“ като отговорност на ищеца, дори и когато той десезира съда. Същевременно апелативният съд е приел, че самото поведение на ответника не е причина за промяната на интереса на ищеца да поддържа висящността на спора до пълното му разрешаване, защото от една страна самият кредитор е признал, че не е получил удовлетворение на процесното вземане по абстрактната сделка, а въз основа на обезпеченото с нея каузално задължение. Посочил е, че съществената част от защитата на издателя на записа се е концентрирала във възражения за недействителност на заема и злоупотребата с двете обезпечения, и затова като е осуетил с отказа си от иска довършването на съдебното дирене, ищецът е препятствал фактически доказването на собствената си добросъвестност. Въззивният съд е приел също, че самото предприемане на реализиране на две обезпечения (пристъпване към изпълнение по заложно право без съдебна процедура и паралелно снабдяване с принудително изпълняема заповед по гаранционна ценна книга) е аналогично на едновременно прилагане на повече от един способ за принудително изпълнение на един и същ дълг, което поведение, макар и да е правомерно остава на риск на кредитора, ако само един от тях се окаже ефективен (арг. от чл. 79 ал.1 т. 3 ГПК). Затова е заключил, че не може да се приеме, че правото на отказ от иска е упражнено само поради недобросъвестно поведение на самия ответник, забавил плащане на дължимата сума. С оглед изложеното въззивният съд е заключил, че при систематично тълкуване на всички правила за разпределяне на отговорност за разноски в гражданския процес следва разходите, направени за защитата и на двете страни, да останат в тежест на всяка от тях, така както са били направени, без да се определят и присъждат каквито и да е допълнителни суми на някоя от тях. ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2 , пр. 1 ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може да го конкретизира и доуточни, но не и да го извежда от изложението. Поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос следва да бъде уточнен и преформулиран от касационната инстанция, съобразно правомощията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по следния начин: „За приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и изследване поведението на ответника при искане за присъждане на разноски на ищеца при отказ от иска?“. Налице е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е удовлетворен както общият критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителният такъв по т. 1 - налице е противоречие между разрешението на въззивния съд по посочения правен въпрос, който е приел, че разноските следва да останат в тежест на всяка от страните както са направени, и мотивите, изложени в посочената от частния жалбоподател съдебна практика. Поради това обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационен контрол. По отношение въпроса е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /определение № 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/, включително и посочени от касатора, съгласно която, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Смисълът на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е ответникът да не се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Разрешението на въззивния съд по разноските е в противоречие с горецитираната практика. В случая ответникът е дал повод за предявяване на иска, тъй като е налице ликвидно и изискуемо задължение, което не е изпълнил преди подаване на заявлението за издаване на заповедта по чл. 417 ГПК, а с подаването на възражението срещу същата по реда на чл. 414 ГПК е станал повод и за образуване на исковото производство по чл. 422 ГПК. Разпоредбата на чл. 79 ал.1 т. 3 ГПК, на която се е позовал по аналогия въззивният съд, касае разноски в изпълнително производство, а именно направени такива за изпълнителен способ, който не е приложен, но в случая е неотносима към исковото производство и не може да бъде приложена по аналогия. Удовлетворението на вземането на ищеца е настъпило като факт след образуване на производството и внасянето на съответните суми за държавна такса и адвокатско възнаграждение, които се претендират като разноски, а ответникът не само не е признал иска, но го е оспорил и е поддържал оспорването му. Това, че ищецът е разполагал със способ за извънсъдебно изпълнение по ЗОЗ, при положение, че към момента на образуване на исковото производство, въз основа на възражението на ответника по чл. 414 ГПК, не е било налице удовлетворение, не може да обуслови друг извод. В случая видно от доказателствата по делото уведомлението за пристъпване към изпълнение по ЗОЗ е от 11.08.2023г., т.е. след образуването на заповедното производство и след подаването на възражението по чл. 414 ГПК от ответника срещу заповедта. С оглед горното според настоящия съдебен състав отговорността за разноските по настоящото производство предвид поведението на ответника, който е дал повод за завеждане на иска, оспорвал го е през цялото производство, и при положение, че заявеният отказ е обусловен от факти, настъпили в хода на процеса по чл. 422 ГПК, а именно сключен договор за продажба на заложената земеделска продукция от 29.02.2024г. и разпределение на суми по ЗОЗ от 04.04.2024г., следва да бъде понесена от ответника. По изложените съображения въззивното определение, с което е отменен първоинстанционния акт за отказ за изменение на определението в частта за присъждане на разноски на ищеца и е постановено, че следва да останат в негова тежест, следва да бъде отменен. Разноски за настоящото производство на страните не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК, няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. В посочения смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение № 29/13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016 г. на ВКС, II т. о., определение № 288/07.05.2019 г. по ч. т. д. № 717/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 536/02.08.2019 г. по ч. т. д. № 1463/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 615/09.10.2019 г. по ч. т. д. № 2377/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и мн. др. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 3/03.01.2025г., постановено по в.ч.т.д. № 561/2024г. на Апелативен съд – В.. ОТМЕНЯ въззивното определение № 3/03.01.2025г., постановено по в.ч.т.д. № 561/2024г. на Апелативен съд - В., в частта му, с която след частична отмяна на определение № 643/17.10.2024 г. по гр.д. №382/2023г. на Окръжен съд – Силистра, е изменено определение № 455/05.07.2024 г., по молба по чл. 248 ГПК на В. В. Д., в частта, с която е бил осъден да заплати разноски в полза на Г. А. Л., и е посочено, че не се присъждат разноски на ищеца Г. А. Л., като вместо това постановява: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на ЗП В. В. Д. по чл. 248 ГПК за изменение на определение №455/05.07.2024г. по гр.д. №382/2023г. по описа на ОС - Силистра, в частта за разноските, с която е осъден да заплати на на Г. А. Л. сумата от 13 592 лв. – съдебно-деловодни разноски по производството. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/