Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 22.06.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НЕВЕНА ПЕЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 86/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. Й., защитник на подсъдимия А. Н. К., срещу присъда № 251 от 30.11.2015 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС), постановено по ВНОХД № 198/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС е отправено искане да отмени атакуваната нова осъдителна присъда на ВтАС и да оправдае подсъдимия А. К. по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК. В жалбата се твърди, че присъдата била необоснована и противоречала на закона, тъй като обвинението не било доказано по несъмнен начин от обективна и субективна страна. Изводът на съда, че подсъдимият следвало да понесе наказателна отговорност противоречал на доказателствата и установените факти. В допълнение към жалбата защитникът е посочил, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 303 от НПК, тъй като почивал на предположения относно приетите фактически положения, че подсъдимият бил автор на деянието и че именно той подал годишната данъчна декларация в ТД на НАП Велико Търново. Като незаконосъобразно е окачествено разбирането на ВтАС, че подсъдимият може да бъде субект на данъчно престъпление. Посочени са доводи, че инкриминираната декларация не била подписана от надлежно представляващия дружеството, поради което не можело да се приеме, че било налице писмено пълномощно по отношение на подсъдимия. Декларацията не била подписана и от подсъдимия, което изключвало възможността да се приеме, че той я изготвил по своя инициатива или по устно възлагане. Нямало и доказателства той да я е подал в ТД на НАП, за да се приеме, че е осъществил макар и част от изпълнителното деяние. Оспорени са съображенията на въззивния съд, че щом управителите на дружеството [фирма] свидетелите Д. и К., както и останалите свидетели, не били написали и подписали инкриминираната декларация, то нямало кой друг да го направи освен подсъдимия К.. Този извод очевидно противоречал на заключението на графическата експертиза, отнасящо се до написването на частта от декларацията, предмет на обвинението. Не били обсъдени експертните изводи, които не били в полза на обвинението – че инкриминираните текстове от годишната данъчна декларация – част VІ „Определяне на данъчния финансов резултат и дължимия корпоративен данък” и раздел „Данъчен финансов резултат” – не били изписани от подсъдимия, нито декларацията носела негов подпис. Не били взети предвид показанията на св. К., приела процесната декларация, че било възможно същата „да е подадена от всеки”. Не ставало ясно защо съдът изключил възможността декларацията да е подадена от предходния управител на дружеството св. Н. К. или от следващия му управител св. Д., а именно въз основа на това фактическо положение било прието, че единствената възможност била подсъдимият да я е подал. Според жалбоподателя в нарушение на процесуалните правила ВтАС приел и констатацията, че дружеството [фирма] нямало разходи в размер на 470 000 лева за 2007 г., с оглед на което отразеното в раздел VІ относно тези разходи било невярно. В тази насока съдът се позовал изключително на съставения от органите на ТД на НАП ревизионен акт и изготвената въз основа на него на досъдебното производство счетоводна експертиза, без да вземе предвид задължителните указания, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСНК, съгласно които в наказателното производство не можело да се презумира формална доказателствена сила на актовете на данъчните органи. По делото не били събирани доказателства дали за 2007 г. дружеството действително не е направило разходи в посочения размер. Подсъдимият, който не бил управител, собственик или търговски пълномощник на дружеството, не бил в състояние да посочи доказателства във връзка с разходите на дружеството. По делото нямало и нито едно доказателство във връзка със субективната страна на престъплението. Напротив, от показанията на разпитаните свидетели било установено, че в счетоводната кантора на подсъдимия били изготвяни декларации само въз основа на първични документи, предоставени от управителите на обслужваните търговски дружества. Родствената връзка между бившия управител на [фирма] св. Н. К. и подсъдимия А. К. не можела да обоснове наличието на пряк умисъл у последния за подаване на невярна декларация с цел избягване на данъчни задължения. Адв. Й. поддържа становище, че в нарушение на чл. 6 и чл. 10 от ЕКПЧ при разглеждане на делото от въззивната инстанция подсъдимият не бил изправен пред независим и безпристрастен съд., както и че било допуснато нарушение на принципа на състезателността, залегнал в чл. 12 от НПК. Предварително изграденото становище на съда за виновността на подсъдимия било обективирано от предприетата в съдебно заседание на 5.10.2015 г. инициатива, без да е налице искане от страна на прокуратура, за отлагане на делото с цел служебно събиране на доказателства, необходими за налагане на наказанието конфискация. По изложените съображения защитникът моли ВКС да отмени атакуваната нова присъда на въззивния съд и да оправдае подсъдимия А. К. или за върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият А. К., редовно призован, не се явява. Защитникът му адв. Й. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът дава заключение, че постановената от въззивния съд нова присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 38 от 03.06.2015 г., постановена по НОХД № 55/2014 г., Великотърновският окръжен съд (ВтОС) е признал подсъдимия А. Н. К. за невинен в това, че на 31.03.2008 г. в [населено място] избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по ЗКПО на [фирма] за финансовата 2007 г., представляващи дължим корпоративен данък, като потвърдил неистина в подадена в НАП ТД – Велико Търново по реда на чл. 92 от ЗКПО годишна данъчна декларация на [фирма] с вх. № 04004381/31.03.2008 г. за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък, а именно в част VІ „Определяне на данъчния финансов резултат и дължимия корпоративен данък”, че са извършени общо разходи в размер на 470 000.00 лева и счетоводна загуба в размер на 600.00 лева, и в раздел „Данъчен финансов резултат”, клетка 11 – „Полагащ се корпоративен данък” – 0.00 лева, при действителни стойности съответно общо разходи в размер на 469.13 лева, счетоводна печалба в размер на 468 930.87 лева и полагащ се корпоративен данък в размер на 46 893.09 лева, като данъчните задължения са в особено големи размери – 46 893.09 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК. По протест на ОП – гр. Велико Търново срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 198/2015 г. по описа на ВтАС, като с присъда № 251 от 30.11.2015 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на ВтОС, признал е подсъдимия А. Н. К. за виновен в извършването на престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, и на конфискация на лек автомобил марка „В.”, модел 2105, с рег. [рег.номер на МПС] . В тежест на подсъдимия К. са били възложени направените по делото разноски в размер на 595.60 лева. Касационната жалба на адв. Й. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия А. Н. К. е основателна. В мотивите на атакуваната присъда е прието, че с решение № 1290 от 20.08.2007 г. по ф. д. № 726/2007 г. на ОС – гр. Сливен в търговския регистър е било вписано търговско дружество [фирма] – С. с едноличен собственик, управител и представител св. Н. К.. На 22.08.2007 г. при спазване на законоустановената нотариална форма дружеството, представлявано и управлявано от св. Н. К., закупило за сумата от 150 лева от физическото лице Н. К. поземлен имот с идентификационен № 67338.834.78 с площ от 6 000 кв. м., находящ се в местността „К.”,[жк]в землището на [населено място]. На 28.08.2007 г. дружеството [фирма], представлявано от управителя св. Н. К., продало посочения недвижим имот на [фирма] – С., представлявано от управителя В. Р., за сумата от 469 400 лева, за която стойност продавачът изготвил фактура № 1 от 28.08.2007 г. Продажната цена била преведена от купувача по сметка на продавача [фирма]. Още същия ден 28.08.2007 г. св. Н. К. в качеството си на управител на търговското дружество наредил превод на сумата от 440 000 лева към друга банкова сметка на дружеството (IBAN [банкова сметка]), а остатъка в размер на 29 404.70 лева изтеглил в брой. На 31.08.2007 г. св. Н. К. изтеглил от посочената сметка в брой сумата от 30 056 лева, а на 01.10.2007 г. изтеглил и остатъка от наличността в размер на 411 179.53 лева. Впоследствие недвижимият имот бил продаден от новия му собственик [фирма] – С. на [фирма] за сумата от 1 045 000 щатски долара. През м. октомври 2007 г. със съдействието на св. Н. Н. св. Н. К. се свързал със св. С. Д., на когото решил да прехвърли дружествените дялове на [фирма]. На 01.11.2007 г. между св. Н. К. и св. Д. бил сключен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите на дружествените дялове с продажна цена от 5 000 лева. С решение № 3903 от 21.12.2007 г. по ф. д. № 1842/2007 г. по описа на ВтОС били вписани обстоятелствата, че управител и представител на дружеството станал новият едноличен собственик на капитала му св. Д., както и относно новото седалище и адрес на управление на дружеството – в [населено място], [улица], вх. „...”. На 31.03.2008 г. в ТД на НАП – гр. Велико Търново била подадена годишна данъчна декларация вх. № 04004381/31.03.2008 г. съгласно чл. 92 от ЗКПО от [фирма]. В част VІ от декларацията – „Определяне на данъчния финансов резултат и дължимия корпоративен данък” – били отразени обстоятелствата, че за данъчния период за 2007 г. имало налично постъпление от 469 400 лева приходи, разходи за 470 000 лева и счетоводна загуба от 600 лева, а в раздел „Данъчен финансов резултат”, клетка 11 – „Полагащ се корпоративен данък” – не била попълнена. Съгласно заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза е прието, че през финансовата 2007 г. търговското дружество [фирма] е реализирало приходи в размер на 469 400 лева (от продажбата на поземления имот в землището на [населено място], местността „К.”,[жк]на [фирма] – С., представлявано от управителя В. Р., и разходи в размер на 469.13 лева (150 лева – стойност на закупения от дружеството поземлен имот от физическото лице св. Н. К. и 319.13 лева – стойност на закупена стока от „К.К.е.”). Счетоводната и данъчна печалба на дружеството възлизала на сумата в размер на 468 930.87 лева, като дължимият корпоративен данък за 2007 г. бил в размер на 46 893.09 лева. Така установените от въззивния съд факти се отличават от приетата от първата инстанция фактология основно по отношение на констатациите, свързани с авторството на деянието: ВтОС е счел за недоказано по несъмнен начин твърдението на прокурора, че подсъдимият А. К. е негов извършител, а ВтАС е приел, че именно той като счетоводител, обслужващ търговски дружества, е съставил и подал инкриминираната годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО от името на [фирма]. Атакуваната присъда се отклонява от стандарта на чл. 339, ал. 3 от НПК, съгласно която разпоредба при постановяване на новата присъда се прилагат изискванията на чл. 305 от НПК, включително и на ал. 3 от посочената разпоредба. ВтАС е упражнил правомощието си по чл. 316 от НПК, без обаче изчерпателно да изложи в съдържанието на мотивите на обжалваната присъда съображенията си по приетите нови фактически положения и без да посочи недвусмислено въз основа на кои доказателствени материали са изведени те. В съдържанието на мотивите не са включени отговорите на съда по редица изрични възражения на защитника на подсъдимия, последователно отправени в пледоариите му както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд. Отсъствието на такива аргументи представлява липса на мотиви и съставлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК. Другият основен недостатък на постановената от въззивния съд нова присъда се състои в допуснатите при постановяването й съществени процесуални нарушения на чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 5 и чл. 303, ал. 1 от НПК – липса на обективна, всестранна, пълна и внимателна оценка на съдържащата се в доказателствените източници релевантна информация и извеждане на основния извод за авторството на деянието въз основа на предположения. Тези процесуални нарушения накърняват правото на защита на касационния жалбоподател и също съставляват основание за отмяна на съдебния акт по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Следва да се уточни, че ВКС намира за принципно правилно застъпеното от състава на ВтАС разбиране, че подсъдимият А. К. с оглед служебната си дейност като счетоводител, обслужващ счетоводно търговски дружества при данъчното отразяване и отчитане на търговската им дейност, може да бъде субект на данъчно престъпление. Към момента на постановяване на съдебните актове по НОХД № 55/2014 г. на ВтОС и ВНОХД № 198/2015 г. по описа на ВтАС, включително към датата на подаване на касационната жалба, въпросът за субекта на престъплението по чл. 255 от НК действително е бил спорен и нееднозначно решаван от съдилищата. Със задължителните указания на ТР № 4 от 12.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2015 г. противоречивата практика в тази насока е преодоляна. Съгласно т. 3 от цитирания тълкувателен акт е прието, че субект на престъплението по чл. 255, чл. 255а и чл. 256 от НК, респ. чл. 255 - 257 от НК (ДВ, бр. 62/97 г.) може да бъде както физическото лице, представляващо по закон данъчно задълженото лице – търговско дружество/едноличен търговец, вписано в това му качество в търговския регистър, така и всяко друго физическо лице (пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице), което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец. С оглед на това поначало е неоснователно релевираното от касатора възражение, че подсъдимият не е годен субект на инкриминираното престъпление, тъй като не е лице, което по закон е длъжно да подаде декларацията. За правилното решаване на делото обаче е съществено да се установи дали съответният деец – физическо лице, което макар да не представлява по закон и регистър търговското дружество/едноличния търговец, фактически изпълнява задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. Разрешаването на този въпрос зависи от конкретиката на фактическите обстоятелства по делото. Конкретният субект на данъчното престъпление се определя във всеки отделен случай с оглед установената фактология на деянието – дали деецът реално е осъществявал дейност и функции на данъчно задълженото търговско дружество, дали съзнателно е осъществил някоя/и от формите на изпълнителното деяние по чл. 255 от НК, дали неговото поведение се намира в пряка причинно-следствена връзка със съставомерния резултат – избягване на установяването или плащането на данъчни задължения. Наказателната отговорност е лична и всякога е свързана с доказано конкретно виновно поведение на дееца. В мотивите на атакуваната присъда този именно въпрос не е получил дължимия отговор съгласно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5, чл. 303, ал. 1 от НПК. В разглеждания случай деятелността на подсъдимия А. К. като цяло е останала неизяснена. Приетият от въззивния съд подход недопустимо се гради предимно върху предположения от житейски характер, произтичащи от обстоятелствата, че подсъдимият е имал счетоводна кантора в [населено място] и че той и св. Н. К. са били братовчеди. С тези доводи, изрично посочени в мотивите на присъдата, съдът е приел за единствено възможни изводите, че на подсъдимия било еднократно възложено да изготви и представи в ТД на НАП – Велико Търново годишната данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО (л. 72 от ВНОХД № 198/2015 г.) и че той изготвил инкриминираната декларация и я подал в данъчната администрация (л. 71 от ВНОХД № 198/2015 г.). Само данните за професионалната квалификация на подсъдимия А. К., който има регистрирана кантора за счетоводни услуги [фирма], и родствените отношения между него и св. Н. К. са абсолютно недостатъчни да обосноват сигурни изводи във връзка с авторството на деянието. Очевидно е за касационната инстанция, че залегналите в съдебния акт логически разсъждения в тази насока са направени единствено по житейска презумпция, която обаче е правно ирелевантна, понеже не почива на обективни положителни доказателства. Фактите на деянието, включително и въпросът за авторството, следва да се установяват на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, а не с оглед презумптивни съждения. Последните са изключени от наказателнопроцесуалната теория и практика, тъй като житейската логика не може да измести доказателствата. Констатациите на ВтАС относно съставителя на данъчната декларация в лицето на подсъдимия А. К. са мотивирани освен с обсъдените по-горе незаконосъобразни доводи във връзка с професионалната му дейност като счетоводител и родството му със св. Н. К., и със заключенията на изслушаните графическа и комплексна експертизи. В тази й част аргументацията на съда също не може да се приеме за процесуално изрядна. От една страна, в изложението се констатира непоследователност, тъй като на л. 71 от ВНОХД № 198/2015 г. е посочено, че ръкописният текст е бил изписан от подсъдимия само в части ІІІ и ІV от инкриминираната декларация, а на гърба на л. 71 е прието, че от него са били изпълнени вписванията в части ІІІ, ІV и VІ и в раздел „Данъчен финансов резултат”. За отговорността на подсъдимия е от значение съдържанието на декларацията именно в част VІ – „Определяне на данъчния финансов резултат и дължимия корпоративен данък” и в раздел „Данъчен финансов резултат”, тъй като обвинението срещу него е ограничено до твърдения, че е потвърдил неистина именно в тези части на данъчната декларация. С оглед на това допуснатото в мотивите несъответствие относно обстоятелствата кои точно части от декларацията са изпълнени от подсъдимия не могат да бъдат счетени за несъществени. От друга страна, съдът селективно е пропуснал да изтъкне и да коментира установените от експертните заключения обстоятелства, че изследваните от експертизите документи – процесната годишна данъчна декларация и годишен отчет на нефинансовите предприятия за 2007 г. – в различните си части са попълнени от различни лица, а именно: подсъдимия А. К. (част ІІІ от декларацията – „Данни за упълномощеното лице” и част ІV от декларацията – „Данни за дейността на данъчно задълженото лице”), М. К., Н. К., св. М. Б.. В частност, по отношение на инкриминираната част VІ от декларацията по експертен път е установено, че не е изпълнена от подсъдимия, а от майка му М. К.. Освен това на последната страница на декларацията в графите „Подпис на представляващия и печат” е положен подпис, чието авторство не е установено, и е поставен печат на [фирма] със собственик и управител св. Т. Н.. Тези обективни данни, насочващи към участие на различни лица в съставянето на съдържанието на инкриминираната декларация, както и установените факти относно конкретните участъци от декларацията, изпълнени от подсъдимия, задължително е следвало да бъдат обсъдени при формулирането на решаващите изводи относно авторството на деянието. Съдът е следвало да ги оцени и да посочи конкретни съображения защо въпреки тях приема, че единственият възможен съставител на декларацията е подсъдимият А. К.. Игнорирането на изтъкнатите факти сочи на едностранчивост и непълнота на доказателствения анализ. Стандартите на чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК изискват от съда да изследва всички релевантни обстоятелства по делото, като не допускат избирателно разграничаване на събраните доказателства в зависимост от това дали подкрепят обвинителната теза или не. Доказателствените материали също така трябва да се тълкуват стриктно според действителния им смисъл, а не съобразно субективната интерпретация на страните или съда. Приетото от състава на ВтАС фактическо положение, че в част VІ, раздел „Данъчен финансов резултат”, клетка 11 била отразена неистина чрез вписване на стойността „0.00 лева” в клетка 11 „Полагащ се корпоративен данък” вместо на действителния размер на дължимия корпоративен данък, възлизащ на сумата 46 893.09 лева, не е законосъобразно изведено в процесуален план. Посочената клетка от декларацията е празна, който факт е отбелязан от въззивния съд (л. 70 от ВНОХД № 198/2015 г.). В мотивите на присъдата обаче този факт е превратно изтълкуван, като е прието, че липсата на посочване на стойност означавала вписване на стойност от „0.00 лева”, а това съставлявало потвърждаване на неистинни данни. Неизпълнението на задължението за вписване на верни данни не е равнозначно по подразбиране на отразяване на неистина. Непопълването на посочената графа в декларацията означава само и единствено, че в нея не е отразено нищо, т. е. че в нея не са вписани неверни данни. Други тълкувания не отговарят на действителното съдържание на инкриминираната декларация. ВКС счита, че въззивният съд не е спазил процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното му убеждение, и при установяването на обстоятелството кой именно е подал в данъчната администрация инкриминираната годишна данъчна декларация от името на търговското дружество [фирма]. В тази насока на гърба на л. 70 от ВНОХД № 198/2015 г. са възпроизведени показанията на св. З. К.-Б., инспектор по приходите в отдел „Обслужване”, сектор „Услуги за клиента”, в салона за приемане на данъчни декларации в ТД на НАП – Велико Търново, която е приела инкриминираната годишна данъчна декларация вх. № 04004381/31.03.2008 г. Въз основа на това доказателствено средство е прието, че към инкриминирания период се практикували пет различни начина на подаване на данъчни декларации – лично от подателя на „гише”, пускане в приготвена урна пред салона за обслужване на клиенти, изпращане на декларацията по пощата, оставяне на декларациите в специално определено помещение в сградата на данъчната дирекция, подаване в пощенски клон и входиране в отделен регистър. Пуснатите в урната декларации и оставените в специално предназначеното помещение се събирали след работно време и служителите поставяли върху тях входящи номера. Входящите номера на подадените на „гише”, пуснатите в урната и оставените в определената стая декларации започвали винаги с начални цифри „0400”, какъвто входящ номер бил поставен от свидетелката и върху инкриминираната декларация. Свидетелката обаче не е изяснила обстоятелствата по какъв точно начин и от кого е бил подаден процесният документ. Според нея, ако е била пусната в поставената в коридора пред салона за обслужване на клиенти урна, декларацията е могла да бъде оставена „от всеки”, тъй като нямало „кой да следи кой, кога и коя декларация е пуснал”. Макар показанията на св. К.-Б. да не съдържат информация относно лицето, което е подало инкриминираната данъчна декларация, и начина, по който е била подадена, съдът е приел, че само подсъдимият е могъл да я подаде. Този извод е основан на логическите разсъждения, че поначало кръгът на лицата, които биха могли да я подадат, се ограничавал до подсъдимия, св. Н. К. и починалия св. С. Д.. Като е изключил възможността това да е било сторено от последните двама, съдът се е спрял на единствената според него друга възможност – декларацията да е подадена от подсъдимия. Залегналите в съдебния акт съображения в посочения смисъл ясно показват, че приетото от съда фактическо положение по въпроса кой е подал инкриминираната декларация е аргументирано в нарушение на чл. 303, ал. 1 от НПК само с недопустими предположения, като не почива върху нито едно положително доказателство. Поначало наказателнопроцесуалните правила не забраняват възможността дадено фактическо положение да бъде изведено логически по ”метода на изключването”. Този похват обаче изисква да се отхвърлят последователно и категорично всички останали допустими хипотези за осъществяване на деянието. Разглежданият случай не е такъв. Даденият от състава на ВтАС отговор на въпроса относно лицето, подало данъчната декларация, по характера си представлява недоказана по несъмнен начин вероятност, като обективно възможните хипотези приписаното на подсъдимия действие да е осъществено от друго лице съвсем не са отхвърлени. На първо място, ВтАС произволно е ограничил кръга на лицата, които „биха могли да подадат Г.” само до подсъдимия и свидетелите Н. К. и св. Д.. Това заключение е изолирано от доказателствената съвкупност, която указва на възможна съпричастност и на други лица към отделните етапи от развитието на престъпното събитие (например лицата, за които е установено, че са попълвали отделни части от изследваните от графическата и комплексната експертизи документи; неустановеното лице, което е подписало данъчната декларация от името на представляващия дружеството [фирма]; лицето, което е положило върху декларацията печата на управляваното от св. Н. дружество [фирма]; св. Н. Н., по отношение на който на гърба на л. 69 от ВНОХД № 198/2015 г. е прието, че е съдействал за прехвърлянето на собствеността на търговски дружества на св. Д., свързал го е със св. Н. К., а след прехвърлянето на дружествените дялове е платил на св. Д. сумата от 100-200 лева). За да приеме, че само подсъдимият е могъл да подаде инкриминираната декларация, съдът е следвало безусловно да отхвърли всякакви други варианти. В противен случай приетото от него фактическо положение не е установено в съответствие с изискванията на чл. 303, ал. 1 от НПК. Истината като отражение на външно проявени човешки действия е обективна и конкретна, а не вероятна и възможна. Правно значение за правилното разрешаване на делото имат единствено изводите на съда, обусловени от доказани факти, в тяхната обективна логическа връзка. Когато констатациите на съдебния състав не се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, вътрешното му убеждение е опорочено. Отделен е въпросът, че въззивният съд логически непоследователно и с ненадеждни мотиви е изключил възможността св. Н. К. да е подал инкриминираната декларация по съображения, че към момента на подаването й той вече не бил собственик на дружеството [фирма] (л. 71 от ВНОХД № 198/2015 г.). На л. 72 от делото обаче са формулирани констатации в смисъл, че въпреки промяната в собствеността на капитала на дружеството, годишната данъчна декларация обхващала периода на осъществените от него сделки в качеството му на управител на търговското дружество с недвижимия имот в землището на [населено място], като именно той възложил на подсъдимия А. К. да изготви и представи в НАП ТД – Велико Търново годишната данъчна декларация на търговското дружество. (В мотивите на л. 71, макар дружествените дялове да са били прехвърлени на св. Д., дружеството е назовано „фирмата на Н. К.”). Посочените несъответствия обективират нееднозначност на вътрешното убеждение на съда по въпроса дали след осъщественото прехвърляне на дружествените дялове в собственост на св. Д. св. Н. К. се е дезинтересирал напълно от по-нататъшната съдба на дружеството или обратно – имал е интерес във връзка с установяването и отразяването на данъчните задължения на дружеството, произтичащи от осъществените сделки в периода, когато е бил негов собственик и управител. Приетото от ВтАС фактическо положение за „възлагане” от св. Н. К. на подсъдимия А. К. да изготви и подаде в данъчната служба годишната данъчна декларация на [фирма] има декларативен характер и също е изведено на базата на предположения, произтичащи от родствените отношения между двамата. Освен че не е конкретизирал кога, по какъв начин и при какви обстоятелства е била постигната уговорка между подсъдимия и св. Н. К. в посочения смисъл, съдът не е посочил нито едно доказателство, подкрепящо направената констатация. Защитата на подсъдимия е противопоставила широк кръг от конкретни възражения: че подсъдимият не е бил нито собственик, нито управител или представляващ данъчно задълженото дружество; че не е бил упълномощен под каквато и е да е форма за водене на търговска дейност; че нямало данни да е водил счетоводството на фирмата и да е съставял счетоводни документи; че попълнената от него част ІІІ на инкриминираната декларация не можела да се възприеме като пълномощно в самата декларация за подаването й, тъй като документът бил подписан от неустановено лице и положеният печат бил на друго дружество, а не на [фирма] (т. е. упълномощаване липсвало); че данни за упълномощаване за съставяне на декларацията нямало. Тези възражения са били изцяло игнорирани от въззивния съд. Съгласно чл. 14, ал. 1 от НПК вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав е съзнателна увереност, основана на обективното, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. То намира обективно външно изражение чрез мотивите на съдебния акт. Предназначението им да аргументират убедително вътрешното убеждение на съда и еднопосочно да разкрият действителната му воля не може да се изпълни, ако мотивите не съдържат отговор на възраженията на страните. Решаващият съдебен орган е суверенен да отхвърли техните доводи, но във всички случаи е длъжен да ги обсъди и да изясни защо ги смята за неоснователни. Същото нарушение е допуснато и в частта на мотивите, с която декларативно е приета субективна съставомерност на инкриминираното деяние. В съдебния акт не са изложени никакви съображения във връзка с представното съдържание на подсъдимия, наличието на умисъл и специална цел, начина им на обективиране, доказателствата, въз основа на които са формирани изводите в тази насока. На л. 72 от ВНОХД № 198/2015 г. съдът се е ограничил единствено да преповтори легалната дефиниция на чл. 11, ал. 2 от НК, като не е пояснил дори лаконично въз основа на какви обективни данни е приел, че подсъдимият А. К. е имал представи за действителното състояние и осъществената дейност от търговското дружество [фирма], че е знаел, че не са направени разходи в посочения в инкриминираната декларация размер и че с действията си е целял да избегне установяването на дължимите данъчни задължения на дружеството. Пълното отсъствие на аргументация по посочените въпроси сериозно накърнява правото на подсъдимия да разбере ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е осъден, и го лишава от възможност пълноценно и ефективно да осъществи защитата си. Начинът на изготвяне на мотивите препятства и възможността на касационния съд да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. По отношение на възражението на касатора за допуснато нарушение на принципа на състезателността по чл. 12 от НПК при приобщаването на дадените на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК показания на починалия свидетел С. Д. ВКС констатира, че при разпита му пред съдия действително не са участвали обвиняемият и неговият защитник. Нарушение на чл. 223, ал. 3 от НПК обаче не е допуснато, тъй като на този етап от досъдебното производство подсъдимият А. К. не е бил конституиран в качеството на обвиняем. С оглед на това правото му на участие при разпита на свидетеля не е било тенденциозно и произволно ограничено. Разследващият орган не е нарушил задължението си да осигури възможност на привлеченото към наказателна отговорност лице и на неговия защитник да участват при провеждането на разпита на свидетеля, поради което няма основание за изключване на показанията му от доказателствената съвкупност. Касаторът в принципен план основателно поддържа, че стандартите на чл. 6, § 1 и § 3, б. ”d” от ЕКПЧ поначало изискват, когато обвиняемият не е участвал в разпита на свидетелите на предварителното производство, в съдебната фаза всички доказателства да бъдат събрани в непосредствено в негово присъствие с оглед възможността да бъдат оспорени с насрещни аргументи (например решение Barberà, Mensegué and Jarbado). Практиката на ЕСПЧ действително обуславя заключение, че съдебен акт, който се основава изключително или преимуществено на събрани без участието на подсъдимия „непреки свидетелски показания”, не съответства на изискванията за справедлив процес, освен ако не е била предоставена подходяща възможност за оборването им или за представяне на насрещни доказателства. В частност, с чл. 6 е несъвместимо да се използват като източник на доказателства показания, дадени на досъдебната фаза, освен ако обвиняемият е имал “подходяща и надлежна възможност да ги оспори и да разпита свидетеля, който дава показания срещу него, по време на разпита на свидетеля, или на по-късен етап от производството” (решения по делата Kostovski от 20 ноември 1989 г., D. v. F. от 19.12.1990 г., M. and Virtanen v. Finland от 26.07.2005 г., № 39481/98 и 40227/98 и др.) В същия смисъл в решението по делото Б. срещу България (жалба № 60018/00) се приема, че използването на свидетелски показания, дадени на етапа на досъдебното производство, само по себе си не противоречи на чл. 6, § 1 и § 3, б. ”d” при условие, че правата на обвиняемия са били спазени. По правило тези права предполагат ”адекватна и подходяща възможност на обвиняемия да оспори и разпита свидетелите, свидетелстващи срещу него или когато дават показания, или на по-късен етап от производството”. Когато подсъдимият не е имал възможност да участва в разпита на свидетел, присъдата не може да се основава „само или по решаващ начин” на показанията му (§ 43 от решението по делото Б.). Принципът на „равенство на оръжията”, въплътен в чл. 12, ал. 2 от НПК – обезпечаването на равни процесуални възможности на страните за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права – не е накърнен, когато осъдителните изводи на съдебните актове не се базират единствено или преимуществено върху на прочетените свидетелски показания от досъдебното производство, депозирани без участието на обвиняемия и защитника му. Настоящият съдебен състав намира за неоснователна претенцията на жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Неговото възражение е аргументирано със съображения за предубеденост на решаващия съдебен състав, тъй като указал на прокурора да представи доказателства за имотното състояние на подсъдимия предвид направеното искане за конфискация на имуществото му. С разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НПК се парира възможността в състава на съда да участват лица, които поради определени обстоятелства не са обективни, независими и безпристрастни и/или предварително са си съставили убеждение по съществото на делото и са се обвързали с въпросите за виновността на подсъдимия. С определението си от 05.10.2015 г., с което е указал на прокурора да представи доказателства за движимите и недвижимите имоти, собственост на подсъдимия, ВтАС не е взел никакво отношение по съществените въпроси, касаещи наказателната отговорност на подсъдимия. Необходимостта от изясняване на неговото имуществено положение се обуславя от разпоредбата на чл. 102, т. 3 от НПК. Допускането на доказателствени материали, необходими за правилното решаване на делото, по искане на страните или служебно по почин на съда е израз на законосъобразното осъществяване на процесуалните правомощия на съда по чл. 13 и чл. 107, ал. 2 и ал. 3 от НПК и не следва да бъде интерпретирано като изява на предварително формирано убеждение по въпросите по чл. 301 от НПК. По изложените дотук съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ нова присъда № 251 от 30.11.2015 г., постановена по ВНОХД № 198/2015 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.