Ключови фрази


- 7 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 541

гр. София 17.12.2019 година.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 25.09.2019 (двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 2980 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 6497/01.04.2019 година, подадена от Ц. Л. Г. и частна жалба с вх. № 5096/14.03.2019 година, подадена от Народното събрание на Република България, двете срещу въззивно определение № 627/18.02.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 3894/2018 година.
С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното определение № 4996/01.03.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-9 състав, постановено по гр. д. № 3607/2017 година, с което е прекратено производството по предявените от Ц. Л. Г. против Народното събрание на Република България искове и е постановил изпращането на делото за разглеждане от Административен съд-София град на основание чл. 203 от АПК във връзка с чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК и във връзка с чл. 133, ал. 5 от АПК.
С частната си жалба Ц. Л. Г. оспорва въззивното определение в частта му, с която делото е изпратено за разглеждане от Административен съд-София град. Излагат се твърдения, че в тази си част обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е обжалваното определение да се отмени в тази му част и делото да бъде изпратено на Софийски градски съд за разглеждането на спора по същество. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което Г. е поискал обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли нормата на чл. 203 от АПК да се тълкува разширително като освен административните органи да се приеме, че легитимира пасивно и други държавни органи, спрямо които по реда на АПК да се търси отговорност за вреди от нарушаване правото на ЕС, а именно пред административните съдилища и за това при наличието на забраната по чл. 2, ал. 2, т. 1 от АПК, според която актовете на Народното събрание на Република България са изключени от приложното поле на АПК, допустимо ли би било съдебно решение на административен съд срещу Народното събрание на Република България по иск, заведен на основание чл. 4, § 3 от ДЕС.
С частната си жалба Народното събрание на Република България оспорва въззивното определение в частта му, с която делото е изпратено за разглеждане от Административен съд-София град. Излагат се твърдения, че в тази си част обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е обжалваното определение да се отмени в тази му част. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което се иска обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това може ли предявените от Ц. Л. Г. искове против законодателен орган-Народното събрание на Република България да се разглеждат по реда на АПК и за това компетентен ли е Административен съд-София град да разгледа предявените от Ц. Л. Г. искове, с които се претендира нищожност на актове на Народното събрание, както и обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС.
Ц. Л. Г. е бил уведомен за обжалваното определение на 27.03.2019 година, а подадената от него срещу същото частна жалба е с вх. № 6497/01.04.2019 година. Предвид на това същата е подадена в предвидения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Народното събрание на Република България е било уведомено за обжалваното определение на 06.03.2019 година, а подадената от него частна жалба е № 5096/14.03.2019 година, като е подадена по пощата на 13.03.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подадените от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С протоколно определение № 4996/01.03.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-9 състав, постановено по гр. д. № 3607/2017 година е прекратено производството по предявените от Ц. Л. Г. против Народното събрание на Република България искове. В петитума на исковата молба, въз основа на която е било образувано производството, е поискано да бъде обявена нищожността на решение на Народното събрание на Република България от 21.01.2015 година, с което Г. е освободен като подуправител на Българската народна банка (БНБ), ръководител на управление „Банков надзор” и на решение на Народното събрание на Република България от 29.07.2015 година за избиране на Д. К. за подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор”, като в резултат на това бъде установено, че Ц. Л. Г. е подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор”. Освен това е поискано Народното събрание на Република България да бъде осъдено да заплати на Ц. Л. Г. сумата от 30 000.00 лева, представляваща имуществени вреди и сумата от 30 000.00 лева, представляваща неимуществени вреди, претърпени вследствие на освобождаването му като подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор”, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 21.01.2015 година до окончателното плащане.
При преценка на допустимостта на предявените искове първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 86, ал. 1 от КРБ, Народното събрание на Република България приема закони, решения, декларации и обръщения, задължителни за всички граждани, съгласно ал. 2 от същата разпоредба. Решенията, като актове на Народното събрание на Република България за избор на ръководители на институции, като БНБ, КФН, Сметна палата и други или за избор членове на други институции, както и решенията, с които се приемат правила или процедури за избор, влизали в сила от момента на приемането им и подлежали единствено на контрол за конституционосъобразност, съгласно чл. 149 от КРБ. В конкретния случай, решението за освобождаването на Г., като подуправител на БНБ и ръководител на управление „Банков надзор”, както и решението за избирането на Д. К. на неговото място, не влизали в обсега на правораздавателната дейност, за да бъдат отнесени за разрешаване по съдебен ред, съгласно чл. 119 от КРБ. Поради това, предявените искове за прогласяване нищожност на цитираните решения на НС, били недопустими. Народното събрание на Република България било орган на власт и не било пасивно легитимирано да отговаря за вреди по ЗОДОВ по общия ред, а претенциите не попадали и в хипотезите на специалния ред по ЗОДОВ. Съгласно принципа за отговорността на Държавата за вреди при нарушаване правото на ЕС, националните легислатури носели отговорност само в два случаи: на приемане нормативен акт, противоречащ на норма на правото на ЕС, или при неизпълнение задължение за транспониране съюзна директива. Твърденията за евентуалното противоречие на разпоредби на действащия ЗБНБ с Устава на ЕЦБ се основавали на докладите за конвергенцията и становищата на ЦЕБ във връзка с посочения в исковата молба законопроект за изменение на ЗБНБ, който обаче не бил приет. Тези документи не били източник на правото на ЕС, за да се ангажирала отговорността на Държавата въз основа на тях.
От своя страна съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предявените от Ц. Л. Г. искове са за отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС и били насочени срещу Народното събрание на Република България. На съда било служебно известно, че образуваното тълк. д. № 2/2015 година на ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС било спряно до произнасяне на Съда на Европейския съюз по т. 1 и т. 2 по дело С-571/2016 година и било възобновено след постановяване на решението на СЕС по същото дело, но до този момент все още не било постановено тълкувателно постановление. От прочита на решение от 04.10.2018 година, постановено по дело С-571/2016 година можело да се установи, че становището на СЕС в най-общ план било, че е въпрос на национална законодателна рамка изричното уреждане на въпроса „По кой процесуален ред и от кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС?”, който бил определящия по тълкувателното дело и за казуса на Ц. Л. Г., стига това да не засягало правото за търсене на отговорност по член 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност. Тълкуването на диспозитива на постановеното решение на СЕС (т. 5 от същото) било в смисъл, че правото на търсене на отговорност по чл. 4, § 3 ДЕС е гарантирано при всяко положение и че правото на защита би могло да се търси било по реда на ЗОДОВ, било по реда на ЗЗД (съответно това би могло и да е граждански съд или административен), стига всеки способ за защита да съответствала на принципите на равностойност и ефективност. Затова, решението от 04.10.2018 година по дело С-571/2016 година по своята същност сочело, че била необходима изрична национална правна уредба на въпроса „По кой процесуален ред и от кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС?“, като този въпрос следвало да се реши от съответния национален законодателен орган, а не от СЕС.
С оглед горното трябвало да се има обаче предвид, че съгласно новата редакция на чл. 203, ал. 1 от АПК ( обнародвана в ДВ, бр. 77/2018 година, в сила от 1.01.2019 година) исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава единадесета от АПК „Производства за обезщетения”. Съгласно ал. 2 на чл. 203 от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 на чл. 203 се прилагали разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз. Според състава на Софийския апелативен съд тълкуването на новите редакции на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от АПК следвало да се извърши в смисъл че след 01.01.2019 година възможността да се търси отговорност за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на ЕС актове, каквато била и хипотезата по исковете на Ц. Л. Г. била вече уредена позитивно в българския правопорядък, като делата за търсене на такава отговорност следвало да се разглеждат по реда на АПК и от съответния административен съд. Този извод не се разколебавал от текста на чл. 2, ал. 2, т. 1 от АПК, че разпоредбите на този кодекс не се прилагат за актовете на НС, тъй като в случая, дори и да било преценено, че на това основание предявените от Ц. Л. Г. искове в едната си част са недопустими, то в другата част (относно исковете за обезщетения за вреди от нарушаването на чл. 4, § 3 от ДЕС), те биха били вече допустими и ще следвало да се разгледат по посочената процедура. Противната теза-че предявените от Г. искове ще следвало да се разгледат от гражданските съдилища и по реда на ГПК била нелогична, в противоречие с чл. 203 от АПК, а и с мотивите на законодателя за изменението на този текст, отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС да се дири по един и същи съдопроизводствен ред. Затова, първоинстанционното определение трябвало да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което делото, образувано по искова молба, подадена от Ц. Л. Г. против Народното събрание на Република България да се изпрати за разглеждане от Административен съд-София град на основание чл. 203 от АПК във връзка с чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК и във връзка с чл. 133, ал. 5 от АПК.
По повод на така посочените мотиви на Софийския апелативен съд трябва да се посочи, че чл. 203, ал. 1 от АПК, в редакцията й взета предвид от въззивния съд, предвижда, че по реда на глава единадесета „Производство за обезщетения” се разглеждат исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Тази разпоредба посочва процесуалния ред, по който се разглеждат исковете за обезщетения за вреди, които искове са подведомствени на административните съдилища по силата на разпоредбата на чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК. Съгласно последната разпоредба на административните съдилища са подведомствени исковете за обезщетения за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковете, които са подведомствени на административните съдилища са изрично изброени, поради което и по аргумент на противното от чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК исковете за вреди, които са причинени от незаконосъобразни действия и бездействия, на други държавни органи, извън административните такива или от лица, които не изпълняват длъжност в административни органи, не са подведомствени на тези съдилища. От разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК, в редакцията й взета предвид от въззивния съд, не следва друг извод. Видно от текста на същата отговорността за вреди, която може да бъде търсена по реда на глава единадесета „Производство за обезщетения” възниква от две алтернативно посочени основания, а именно незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на ЕС, действия или бездействия. И при двете основания обаче е посочено, че тези действия или бездействия са такива на административни органи и длъжностни лица в тези органи. Затова разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК урежда процесуалния ред, по който се разглеждат само споровете за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС, вследствие на действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в тези органи, а не всички такива спорове, независимо от чие действие или бездействие произлизат вредите. Ако законодателят е целял последното то редакцията на чл. 203, ал. 1 от АПК би следвало да е в друг смисъл, като по отношение на очевидно нарушаващите правото на ЕС, действия или бездействия бъдат изведени като самостоятелно основание за търсене на отговорност, като за тях за разлика от незаконосъобразните действия или бездействия на административния орган не се поставя изискването да са такива на административни органи и длъжностни лица в такъв орган. От това следва, че разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК урежда частен случай, при който исковете за вреди от нарушаване на правото на ЕС, са подведомствени на административните съдилища, а именно когато нарушаването е вследствие от действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в тези органи и то в случаите когато тези действия или бездействия са предмет на контрол по реда на АПК, т. е. поражданите от тях последици има административен а не гражданско правен характер. Затова по този ред не може да бъде търсена отговорност за вреди от нарушаване на правото на ЕС от действията или бездействията на други държавни органи и длъжностни лица в тях, които нямат качеството на административни такива и когато тези действия или бездействия не могат да бъдат предмет на контрол по реда на АПК.
Във връзка с горното следва да се посочи, че Народното събрание на Република България няма качеството на административен орган, а по силата на чл. 2, ал. 2, т. 1 от АПК постановените от него актове са изключени от приложното поле на АПК. Поради това, ако тези актове са в нарушение на правото на ЕС и от тях произлязат вреди, то подведомствеността на исковете за обезщетение на административните съдилища не може да бъде обоснована с разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК, в редакцията й, взета предвид от въззивния съд. Ако такъв иск за обезщетение бъде разгледат от административен съд, въпреки че не му е подведомствен, то поставеното решение ще е недопустимо по силата на ТП № 1/29.09.2016 година, постановено по тълк. д. № 1/2015 година на ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС.
Предвид горното, в конкретния случай, подведомствеността на спора между Ц. Л. Г. и Народното събрание на Република България не може да бъде обоснована с разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК, в редакцията й, взета предвид от въззивния съд.
Определението на въззивния съд е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
По съществото на жалбата трябва да се има предвид, че освен осъдителните искове за имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС, са предявени и два установителни иска за нищожност на решения на Народното събрание на Република България по чл. 84, т. 8 от КРБ и чл. 12, ал. 2 и чл. 14 от ЗБНБ, както и установяване, че Ц. Л. Г. е подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор”. Исковете за нищожност на решенията на народното събрание са недопустими по съображенията, изложени от първоинстанционния, които настоящата инстанция напълно споделя; а искът за установяване правоотношенията между ищеца и Българската народна банка е недопустим, тъй като народното събрание не е процесуално легитимирано да отговаря по този иск и не са налице условията за субективно съединяване на същия иск за разглеждане в общо производство с предявените искове за обезщетение срещу народното събрание.
Що се отнася до предявените искове за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди от нарушаването на правото на ЕС, те са допустими, но са подведомствени не на административните съдилища, чиято компетентност по граждански дела е изключителна, а на гражданските съдилища, чиято компетентност по граждански дела е обща. Това следва и от действащата уредба в чл. 2в от ЗОДОВ (Доп. ДВ, бр. 94/2019 година) и чл. 203, ал. 1 от АПК (Изм. ДВ, бр. 94/2019 година), съгласно която държавата отговаря по ЗОДОВ за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, когато те са причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, както и от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, като исковете се разглеждат по реда на АПК; и по ЗЗД - за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, когато те са причинени от други органи и длъжностни лица в тях, като исковете се разглеждат по реда на ГПК, а само ответникът по делата се определя съгласно чл. 7 ЗОДОВ.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 627/18.02.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 3894/2018.
ОТМЕНЯ определение № 627/18.02.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 3894/2018.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявените от Ц. Л. Г. срещу Народното събрание на Република България искове за обявяване нищожността на решението на Народното събрание на Република България от 21.01.2015 година, с което Ц. Г. е освободен като подуправител на Българската народна банка, ръководител на управление „Банков надзор” и на решението на Народното събрание на Република България от 29.07.2015 година за избиране на Д. К. за подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор”, както и иска за установяване правоотношенията между Ц. Л. Г. и Българската народна банка.
ИЗПРАЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковете за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди от нарушаването на правото на ЕС със законните лихви.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.