О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №630 гр. София, 19.12.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева Емилия Донкова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 3297 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №1607 от 29.03.2018г. по гр.д. № 18/2018г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решение № 6093 от 17.10.2017г. по гр.д.№ 991/2016г. на Разложки районен съд /в решението погрешно е записано Гоцеделчевски районен съд/ и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от М. А. Ш. и Е. М. Ш. срещу Х. М. М. и Ф. И. Б. иск за признаване собстовеността по давност върху поземлен имот с идентификатор 20064.1.689 по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ 219 кв.м., урбанизирана територия, ниско застрояване, номер по предходен план 209 в кв.16. Касационната жалба е подадена от ищците М. А. Ш. и Е. М. Ш. чрез пълномощника адв.Б.. В нея се поддържа, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1,т.1 и 2 и ал.2 ГПК. Ответниците Х. М. М. и Ф. И. Б. поддържат в писмения си отговор, изготвен от адв. К., че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост. Ищците сочат, че са придобили от ответниците през 2002г. собствеността върху УПИ ХІІ-209 в кв. 16 с площ 850 кв.м., но площта по скица е 715кв.м. Реалната предадена и владяна от ищците площ е повече от 850 кв.м. и в нея се включва и спорния имот с площ 219 кв.м., съседен на закупения. Твърди се, че ответниците живеят постоянно в Турция и се връщат рядко в България, така че ищците са владели безпрепятствено от датата на покупката - 15.08.2002г. и са придобили по давност имота. През 2016г. ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност, което е предизвикало предявяването на иска. Ответниците твърдят, че не са продавали спорния имот, а при сключване договора за продажба са го отдали под наем на ищците, който договор е прекратен през 2005г. и оттогава те си ползват имота. Приетата техническа експертиза сочи, че според първия регулационен план от 1968г. имот пл. № 209 е обозначен на АПК и за него е отреден УПИ ХІІ/ това е закупеното от ищците дворно място с къща/. Спорният имот е очертан по този план с черни линии, така че е обособен като самостоятелен имот, но не е индивидуализиран с планоснимачен номер и не е отразен в разписния лист с конкретен собственик. Имотът е включен в парцел с предвиждане за застрояване на фурна, очертан с червени регулационни линии; в границите на този парцел са и имоти 199, 200 и 238. Това предвиждане не е осъществено; тези четири имота се ползват като ливади, а процесният имот се ползва с двора на къщата в УПИ ХІІ-209. В кадастралната карта процесният имот е обособен като самостоятелен с отделен идентификатор 20064.1.689. В одобрения през 2011г. ПУП имотът е отразен с № 689. Разликите в площта на УПИ ХІІ-209 в различните документи, според вещото лице, се дължи на грешка при графическото заснемане, т.е. е от субективен характер. При извършения от първата инстанция оглед е установено, че спорният имот е ограден с дървена ограда заедно с двора и къщата на ищците; за да се влезе в него се минава през металната входна врата за имота на ищците; по границата между имот 209 и спорния имот 689 и са поставени метални тръби, бетонирани в земята, без ограда. За осъществяваната фактическа власт върху името са събрани гласни доказателства. Въззивният съд, а разлика от първоинстанционния, е приел, че не се доказва фактическата власт на ищците върху имота - показанията на свидетелите са бегли и сочат на откъслечни фактически действия. Установено е, че още при настаняването в закупения УПИ ищците са заградили целия имот, но през септември 2016г. ответникът изградил метални колове с циментова основа без ограда, за което от ищцовата страна му е осигурен достъп. Съдът е счел, че първата инстанция неправилно е игнорирала показанията на ответните свидетели и е кредитирала изцяло ищцовите. На следващо място съдът е изтъкнал, че дори да са доказани елементите на придобивната давност, ищците не биха могли да се легитимират като собственици. Процесният имот е урегулиран поземлен имот; включен е в регулация през 1968г. и заедно с още три имота образува парцел, предназначен за фурна, която не е реализирана. С оглед на това спорният имот е реална част от УПИ и като такава може да бъде придобит по давност само при условията на чл. 200 ЗУТ, които в случая не са установени. Липсват данни същият да отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ, а дали от оставащата площ може да се обособи отделен УПИ - констатациите на експертизата относно площта и лицето изключват възможностите по чл. 19 ЗУТ. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице. Липсва поддържаното от касаторите противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК по въпроса за правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото.Основание за въпроса са оплакванията в жалбата, че съдът е отхвърлил иска, позовавайки се на разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, без по делото този въпрос да е повдигнат като спорен и без да са дадени указания за необходимостта от събиране на доказателства в тази насока. Вярно е, че доводи във връзка с приложението на чл.200 ЗУТ не са наведени от никоя от страните, но се касае до предвидени в закона ограничения и забрани за придобиване по давност на реална част от урегулиран имот, за които съдът е длъжен да следи служебно. В този смисъл е практиката по Решение № 62 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на I г.о., Решение № 105 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на I г.о. Три от въпросите визират противоречие с Тълкувателно решение № 8/2014г. на ОСГК. То основно разглежда проблемите на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, както и дава разрешение, че е допустим иск за собственост на реална част от недвижим имот, когато тази част представлява реална част от бивш имот, собствеността върху който се възстановява по някой от реституционните закони. Доколкото предявеният иск не е свързан с липса на заснемане или погрешно заснемане на имота в кадастралната карта, нито собствеността произтича от реституция, то соченият тълкувателен акт не е приложим. От значение за изхода на спора е въпросът дали по отношение придобиването по давност на поземлен имот, заснет като отделна единица по действащия кадастрален план и по кадастралната карта, и урегулиран самостоятелно по действащия ПУП, са приложими ограниченията на чл. 200 ЗУТ. По този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като практика не се сочи. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1607 от 29.03.2018г. по гр.д. № 18/2018г. на Благоевградски окръжен съд по касационната жалба на М. А. Ш. и Е. М. Ш.. УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок да представят документ за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50/петдесет/лв. При неизпълнение в срок касационната жаба ще бъде върната. При изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: