Р Е Ш Е Н И Е № 317 Гр. София, 02 октомври 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1033/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. Г. А. Г. против решение № 93/25. 05. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 78/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. В жалбата са релевирани всички касационни основания, като е посочено, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил възраженията на защитата относно хода на съдопроизводството и правната квалификация на деянието. Изложени са доводи, че материалният закон е приложен неправилно поради това, че съдът неправилно е приел, че е налице системност по смисъла на чл. 252, ал. 1 от НК. Сочи се, че с оглед обществената опасност на деянието наказанието е несправедливо. Поддържа се искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия, а ако не бъдат възприети доводите за допуснати нарушения на материалния закон и за съществени процесуални нарушения, да бъде изменено решението в санкционната му част, като бъде наложено по-леко наказание без лишаване от свобода. Аргументацията в подкрепа на жалбата е доразвита в допълнително писмено изложение, в което се поддържа, че в нарушение на чл. 14 от НПК не са допуснати поисканите от подсъдимия и защитата му доказателства – разпит на свидетели и изслушване на експертизи. Изложени са доводи за предубеденост на съдебния състав, тъй като преди приключване на делото в първата инстанция е предоставен препис от протокола от съдебно заседание от 13. 06. 2014 год. на прокуратурата с оглед образуване на наказателно производство за лъжесвидетелстване срещу лицата, разпитани в това съдебно заседание, като освен това е разпоредено от съда и извършване на проверка за оказан натиск върху свидетеля Х. от страна на полицейски служители. Съображенията в подкрепа на тезата за несъставомерност на деянието са свързани със сключване на договорите за заем в устна форма, с неяснота на клаузите им и с отсъствие на обезпечение на вземанията. Сочи се, че отказът на съда да приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е незаконосъобразен, тъй като инкриминираният период е кратък, броят на деянията – незначителен, а получените средства не са били достатъчни за осигуряване издръжката на подсъдимия. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наказанието е поставен акцент върху чистото съдебно минало и здравословното състояние на подсъдимия, както и върху ниския размер на получените лихви, като тези обстоятелства, според защитника, обосновават приложението на чл. 55 от НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба на посочените в нея основания. Счита, че още в хода на съдебното следствие са останали неизяснени редица обстоятелства, а с отказа си да проведе въззивно съдебно следствие и да уважи доказателствените искания на подсъдимия апелативният съд също е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Изтъква, че въззивната инстанция е игнорирала доводите на защитата за предубеденост на първостепенния съдебен състав. Сочи, че не е даден убедителен отговор на възражението за малозначителност на деянието, тъй като предметът на престъплението е 1 150 лева. Пледира да бъдат отменени присъдата и въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция, а в случай, че не бъдат възприети аргументите му за неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, да бъде намалено наложеното наказание, тъй като са налице изключителни и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Подс. Г. Г. не изразява лично становище относно законосъобразността и справедливостта на обжалвания съдебен акт. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че са неоснователни доводите в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Намира, че е основателно единствено искането за намаляване на наказанието, тъй като облагата, придобита от развитата банкова дейност без разрешение е сравнително ниска по размер в сравнение с обичайната за този вид престъпления. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 1/16. 01. 2015 год. по н. о. х. д. № 76/2014 год. Окръжният съд – гр. Търговище е признал подс. Г. А. Г. за виновен в това, че в периода м. май 2012 год. – м. април 2013 год. без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки – давал заеми срещу лихва на Е. А. М., Е. С. М., Н. А. Х. и Р. С. Е., общо в размер на 1 150 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. Съдът е наложил и кумулативното наказание – конфискация на ¼ ид. част от л. а. „марка” с ДК [рег.номер на МПС] . Подсъдимият е оправдан по обвинението да е предоставил на Я. С. Х. заем в размер на 100 лева срещу лихва. Присъдата е проверена от Апелативен съд – гр. Варна по жалба на подсъдимия и с решение № 93/25. 05. 2015 год. е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна, а оспореният по касационен ред съдебен акт не страда от пороците, визирани в жалбата. На първо място следва да бъдат разгледани доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи обсъждането на аргументите на защитата за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Не намират опора в материалите по делото доводите, отнасящи се до аналитичната дейност на предходната съдебна инстанция. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на първоинстанционната присъда апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като ги е обсъдил поотделно и в съвкупността им, а оценъчната му дейност е реализирана при спазване на правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителните им смисъл и съдържание, като са изложени обстойни съображения касателно достоверността им. След като е анализирала противоречията в показанията на свидетелите Е. М., Н. Х., Е. М. и Р. Е. в различните фази на наказателния процес, въззивната инстанция убедително е защитила извода си, че доверие заслужава заявеното от четиримата на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК, не само защото разпитът е проведен в кратки срокове след деянието, когато спомените на лицата са били по-пресни, но и защото тези показания се отличават с изчерпателност, логическа последователност и вътрешна съгласуваност и кореспондират с отразеното във вещественото доказателство, иззето от дома на подсъдимия – тефтерче, в което Г. е вписвал дадените в заем суми, лицата, на които са предоставени средствата, дължимата лихва и платеното от заемополучателите за погасяване на задълженията им. В тази връзка, не могат да бъдат възприети доводите в касационната жалба за неправилна оценка на показанията на посочените свидетели, тъй като същите били неграмотни и не знаели що е лихва. Поради липсата на образование и неосведомеността си, лицата на които са отпуснати заеми, действително може да не са знаели семантиката на лексемата „лихва”, но на същите им е било обяснено от подсъдимия на лесно достъпен за тях език значението на думата или най-вече, че следва да му върнат по-голяма сума от предоставената им от него. Неоснователно се поддържа, че съдилищата са игнорирали показанията на свид. А. И. за предоставен лично от нея, а не от подсъдимия заем на свид. Е. М.. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина, а това свое задължение съдът е изпълнил на л. 6 от проверявания съдебен акт. Настоящият съдебен състав не приема и аргументите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с отказ да бъдат събрани поискани от защитата доказателства. Константна е практиката на ВКС, че не всякога оставянето без уважение на доказателствените искания на страните ограничава процесуалните им права и съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова ще е налице единствено ако вследствие на отказа са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият казус обаче не е такъв. Разпитът на поискания свидетел Б. А. не е бил необходим, тъй като за съставомерността на деянието е ирелевантно за задоволяването на каква материална нужда е бил даден заем срещу лихва на свид. Р. Е. и за какво реално е била използвана получената от нея сума, особено като се има предвид категоричността на Е., че не е имала други договорни отношения с подсъдимия освен инкриминираните. Несъстоятелни са и възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с неизясняване на психическото състояние на свидетелите М., Х., Е. и М.. Съгласно чл. чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях. При всички случаи обаче съмнението следва да има някаква обективна основа, а материалите по делото не дават основание да се направи подобен извод. Нито една от страните не е представила медицинска документация за минало или настоящо вродено или придобито психическо заболяване или физическо страдание на който и да било от четиримата свидетели, а неграмотността им сама по себе си не поражда съмнение в свидетелската им годност, с оглед на което и съдът не е имал основание да допусне изслушване на поисканите от защитата експертизи. Неоснователно се поддържа от защита, че първоинстнционният съдебен акт е постановен от незаконен състав. Употребените от окръжния съд изрази при разпита на свид. Е. М. не индицират на предубеденост на съдебния състав, доколкото са насочени към преодоляване на противоречията между заявеното от свидетеля в двете фази на наказателния процес и изясняване на причините за тях, а предоставянето на копие от протокола от съдебно заседание на 13. 06. 2014 год. на прокурора по негово искане не е аргументирано от съда с необходимостта да бъде образувано наказателно производство за лъжесвидетелстване срещу М., М., Х. и Е. – в тази връзка следва да се отбележи, че като всяка страна в наказателния процес и прокурорът има право да получи препис от съдебния протокол или да прави извлечение от него. Отделен е въпросът по какъв начин и за какво ще бъдат ползвани тези преписи и извлечения, но това обстоятелство не може да обоснове отмяна на съдебния акт. Фактът, че по искане на първата инстанция е извършена проверка дали спрямо свид. М. е упражнен натиск от служителите на съответното полицейско управление, за да свидетелства във вреда на подсъдимия, не може да се интерпретира като проява на предубеденост на окръжния съд. Напротив, касае се за действия, предприети в съответствие със задължението на съда по чл. 14 от НПК за обективност, всестранност и пълнота, насочени към проверка достоверността на твърденията на един от основните свидетели по делото, като не е съществувала процесуална пречка за ценене като писмено доказателство на отговора на така направеното запитване. Най-сетне, не може разумно да се поддържа, че като е допуснал повторен разпит на свид. Н. Х. по искане на прокурора, съдът е проявил явно предпочитание и е дал предимство на една от страните по делото. Да се приеме тезата на защитата, означава да се отрече изцяло гарантираното от НПК право не само на прокурора, но и въобще на страните да сочат нови доказателства или да поискат преразпит на вече разпитани свидетели при положение, че това е необходимо за разкриване на обективната истина. В тази връзка следва да се подчертае, че първата инстанция е уважила не само доказателствените искания на прокурора, но и значителна част от тези на защитата. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а доводите на касатора за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. За състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е без значение дали договорът за заем е сключен в писмена форма или не; ирелевантно е какъв е размерът на предоставените средства и на уговорените лихви, както и какви са сроковете, в които следва да бъде върната получената сума. Върху съставомерността на деянието не се отразява и наличието или липсата на обезпечение, както и естеството на последното. Без значение е и по какъв начин са набрани средствата, които деецът е използвал за неправомерно системно кредитиране на други лица – те може да имат законен или незаконен произход; може да са придобити чрез наследяване, отчуждаване на собствено или на близки или роднини имущество, чрез стопанска дейност или дори чрез предходни незаконосъобразно осъществени банкови сделки – в това отношение законът не поставя абсолютно никакви ограничения. Доколкото престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е на просто извършване, е ирелевантно и какъв е размерът на получения неправомерен доход и дали изобщо деецът е реализирал такъв. Достатъчно е да се установи, че между страните по сделката е налице недвусмислена уговорка, че дадената в заем сума ще бъде върната на падежа заедно с възнаграждение за ползването й от заемополучателя, което възнаграждение е различно от лихвата за забава, както и че деецът е реализирал не единична, а поредица от сделки (поне три на брой), които по естеството си са банкови. Предвид тези принципни положения съдилищата по фактите законосъобразно са приели, че безспорно установените действия на Г. Г., предприети от него в качеството му на физическо лице и свързани с предоставяне на парични заеми на четири лица срещу насрещно задължение за връщането им с лихва представляват банкова дейност по смисъла на чл. 252, ал. 1 от НК, а с оглед разпоредбата на чл. 2 от Закона за кредитните институции правилно е прието, че подсъдимият не попада в кръга на субектите, които имат правомощия за осъществяване на банкова дейност, и следователно не притежава лиценз за извършването й. Не могат да бъдат споделени съображенията в допълнението към жалбата за малозначителност на деянието. Действително систематичното място на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК води до извод, че тя е приложима към всички престъпления, регламентирани в Особената част на НК. В същото време при преценката за степента на обществената опасност на деянието се вземат предвид редица обстоятелства като обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретния престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), а също и субективните му характеристики извън вината (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.) – в този смисъл и Р. № 132/2012 год. по н. д. № 335/2012 год. на І н. о. В конкретния случай, за да отхвърли възраженията на защитата, настоящият състав на ВКС съобрази на първо място, че престъпната дейност на Г. е с немалка продължителност – около година. От друга страна, макар посоченото престъпление да обхваща незаконното кредитиране на четири лица, не може да бъде подминато обстоятелството, че подсъдимият е предоставял неколкократно заем срещу лихва на едно от тях – на свид. Р. Е.. Не е без значение фактът, че размерът на уговорената лихва във всеки един от случаите е изключително висок – около 30 % за свид. Е. М., 50 % за свид. Е. М. и 100 % за свидетелите Н. Х. и Р. Е.. Не следва да бъде игнориран и начинът по който подсъдимият е обезпечавал вземанията си – като е задържал документите за самоличност на длъжниците си, както е сторил със свид. Н. Х. или като е получавал достъп до банковите сметки, по които са били превеждани социалните помощи или трудовите възнаграждения на заемополучателите, – така е процедирал с Е. М., Е. М. и Р. Е.. Нещо повече, чрез задържане на дебитните карти на посочените трима свидетели и узнаване на PIN кода за тях подсъдимият е получил възможността да тегли суми по свое усмотрение, съобразявайки единствено ограниченията, наложени от банките за брой тегления и получаване на средства в рамките на един ден, като по този начин реализира приходи, които надхвърлят значително размера на задълженията на заемополучателите. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че въпреки, че свид. Н. Х. е погасил изцяло и в срок задължението си, подсъдимият продължил да настоява за изплащане на още 150 лева. Необходимо е да се държи сметка и за заплахите, отправени към Е. М. от подсъдимия, когато последният разбрал, че свидетелят си е извадил нова дебитна карта и отказва да му я представи. Комплексната оценка на всички коментирани факти не позволява да се приеме, че обществената опасност на извършеното от подс. Г. е явно незначителна, а още по-малко – че такава обществена опасност изобщо липсва. При изложените съображения искането на подсъдимия за оправдаване по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. Несъстоятелни са и възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание. Макар съображенията на въззивния съд за потвърждаване на присъдата в санкционната й част да са пестеливи, като краен резултат те са верни и законосъобразни, а внимателният прочит на материалите по делото не може да обоснове очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга. На подсъдимия е наложено минималното наказание, предвидено за престъплението по 252, ал. 1 от НПК – три години лишаване от свобода, поради което намаляването му би било възможно единствено ако са налице предпоставките на чл. 55 от НК, които обаче отсъстват в разглеждания казус. За да обоснове тезата си за определяне на наказанието под законовия минимум, защитата акцентира върху няколко обстоятелства – върху отсъствието на предишни осъждания и влошеното здравословното състояние на Г. Г., а също така и върху размера на получените от него лихви. Безспорно подсъдимият е с чисто съдебно минало, но това обстоятелство не удовлетворява изискването на чл. 55 от НК за изключителност, необичайност, извънредност, доколкото не излиза извън типичните смекчаващи отговорността обстоятелства. Наред с това по делото не са представени абсолютно никакви доказателства за влошено здравословно състояние на подсъдимия, за тежко или продължително заболяване, изискващо към него да бъде проявено снизхождение. На последно място, ниският размер на получените лихви като смекчаващо обстоятелство от една страна също няма изключителен характер, а от друга не може да бъде противопоставен успешно на факта, че престъпната дейност е осъществявана в продължение на година и най-вече на обстоятелството, че подсъдимият се е възползвал от сериозните материални затруднения на социално слаби лица, както и на това, че е задържал банковите им карти и по този начин ги е лишавал от възможността за бърз и непосредствен достъп до единствените притежавани от тях средства. Последните обстоятелства имат характер на отегчаващи такива, които рефлектират върху степента на обществена опасност на конкретното деяние и които не позволяват да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК се явява несъразмерно тежко. В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение 93/25. 05. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 78/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.