Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр. София, 20 януари 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 891/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимата А. М. срещу въззивна присъда № 13/31.01.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3728/2021 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 13 – ти възз. състав. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК, като се претендира алтернативно за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване размера на наложената санкция. Въззивната присъда е обжалвана и от подс. С. Г. К.. С определение № 1889/15.09.2022 г., СГС е върнал касационната й жалба, приемайки, че в обжалваната част въззивният съдебен акт има характер на решение, което не подлежи на касационна проверка. С определение № 175/ 04.11.2022 г., постановено по н.ч.д. № 827/2022 г., ВКС, НК, ІІІ н. о. е оставил в сила определението на СГС. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимата А. М. поддържа жалбата по изложените в нея доводи и претендира за уважаването й. Защитникът на подс. С. К. изразява становище за основателност на касационната жалба на подс. М.. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна и пледира за оставянето й без уважение. Подсъдимите А. М. и С. К., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда, постановена на 14.06.2021 г. по н.о.х.д. № 20034/2019 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 109 – ти състав, подсъдимата А. М. на основание чл. 304 от НПК е призната за невиновна по повдигнатото срещу нея обвинение по чл. 195, ал.1, т.4, вр. с чл. 194, ал.1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Със същата присъда подсъдимата С. Г. К. е призната за виновна в това, че на 17.11.2018 г., в магазин LC W., в МОЛ „С.“, находящ се в [населено място], [улица], чрез използване на специален начин – особена ловкост, е отнела чужди движими вещи на обща стойност 75 лева от владението на М. П. П., без нейното съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят не е маловажен и деянието е извършено повторно, поради което и на основание чл. 195, ал.1, т. 4 и т. 7, вр. с чл. 194, ал.1, вр., вр. с чл. 28, ал. 1 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим за изтърпяване. Подсъдимата К. е оправдана по обвинението да е извършила същото престъпление в съучастие с подсъдимата М., като съизвършители – чл. 20, ал. 2 от НПК. Прокурорът от Софийска районна прокуратура останал недоволен от оправдателната част на първоинстанционната присъда и я протестирал пред СГС с искане за осъждане на двете подсъдими по обвиненията, повдигнатите им с обвинителния акт. С въззивна присъда № 13/31.01.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3728/2021 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 13 – ти възз. състав, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда е отменена в оправдателната й част и подсъдимата А. М. е призната за виновна в това, че на 17.11.2018 г., в магазин LC W., МОЛ „С.“, находящ се в [населено място], [улица], като непълнолетна, но можеща да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като съизвършител със С. Г. Н. /К./, чрез използване на специален начин – особена ловкост, е отнела чужди движими вещи на обща стойност 75 лева от владението на М. П. П., без нейното съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като на основание чл. 195, ал.1, т. 4, вр. с чл. 194, ал.1, вр., вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 63, ал.1, т. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С въззивния съдебен акт първоинстанционната присъда, постановена по отношение на подсъдимата С. Г. Н. /К./, е отменена в оправдателната й част, като същата е призната за виновна в това, че е осъществила деянието по 195, ал.1, т. 4 и т. 7, вр. с чл. 194, ал.1, вр., вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 28, ал. 1 от НК в съучастие с подсъдимата А. М., като съизвършители. Касационната жалба, подадена от защитника на подс. М. срещу така постановената въззивна присъда, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законовоопределения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. В процесуалния документ, въз основа на който е образувано настоящото касационно производство, се твърди, че неправилно е приложен материалният закон, тъй като въззивният съд постановил присъдата си въз основа на доказателства, обосноваващи обвинение за престъпление вещно укривателство /каквото обвинение не е повдигнато/, а не за кражба. Не било доказано по делото към кой момент подс. М. е получила от другата подсъдима инкриминираните вещи, за да се приеме, че това е станало преди, а не след довършване на деянието от последната. Правните изводи на съда почивали изцяло на предположение относно момента на предаване на вещите между подсъдимите, което било недопустимо. Контролираният съд при постановяване на въззивния съдебен акт допуснал и нарушения на процесуалните правила, като предоставил на свидетелите заключението на съдебно – техническата експертиза и снимковия материал към него, за да извършат разпознаване на подсъдимите и да посочат дали това са лицата, които са възприели при разглеждане на записите от камерите на търговския обект. Касаторът аргументира заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК и с твърдението за това, че въззивната присъда е постановена, без да е проведено от съдебния състав тайно съвещание. Според него след изслушване на последната дума на подсъдимата М., съдебният състав не напуснал съдебната зала и в присъствие на страните, съдебния секретар, охранители от ГДО на МП и случаен зрител, съдията – докладчик разменил няколко думи с останалите членове и обявил присъдата. По този начин била нарушена тайната на съвещанието, а въззивната присъда била постановена единствено въз основа на преценката на съдията – докладчик, тъй като останалите членове на съдебния състав не са имали възможност да се запознаят с доказателствата по делото и да ги обсъдят помежду си. В писмено допълнение към касационната жалба и в съдебно заседание пред ВКС касаторът сочи и че в мотивите на обжалваната присъда е аргументирано наличието на съучастие между подс. М. и лицето С. Н., каквото обвинение не е било предявено на първата от тях. В диспозитива на присъдата вместо ЕГН на това лице бил посочен този на подс. М.. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК касаторът обосновава с довода, че подс. М. към момента на извършване на деянието е била непълнолетна и неосъждана, с оглед на което наложеното й наказание в размер на една година, при максимален размер от три години, предвиден в разпоредбата на чл. 63, ал.1, т. 3 от НК, се явява несъразмерно тежка санкция. При така направените оплаквания настоящият съдебен състав намира, че е необходимо приоритетно да бъдат обсъдени доводите на касатора, с които се обосновава твърдението за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като наличието на такива обезсмисля извършването на проверка относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание. Едно от основните оплаквания на касатора е за нарушение на тайната на съвещанието при постановяване на въззивната присъда. Законодателят в разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 4 от НПК е посочил този вид нарушение на процесуалните правила като съществено. Санкционна последица от констатирането му, съобразно нормата на чл. 354, ал. 3, т. 2, от НПК, е отмяна на присъдата или решението, постановени при нарушена тайна на съвещанието. Прегледът на протокола от съдебното заседание, в което е обявена обжалваната въззивна присъда, опровергава твърдението на касатора, че при нейното постановяване е допуснато посоченото нарушение. В писмения документ, материализиращ извършените съдопроизводствени действия, е отразено, че след изслушване на последната дума на подсъдимата М. /заседанието е проведено в отсъствие на подс. К./ съдебният състав се е оттеглил на тайно съвещание и че след провеждането му е обявил присъдата си публично в присъствие на „същия съдебен състав, страни съдебен секретар“ / л. 70 от възз. дело/. Съгласно разпоредбата на чл. 131, вр. с чл. 127 от НПК, съдебните протоколи са писмени доказателствени средства за извършването на съответните действия, реда, по който са извършени, както и за събраните доказателства. Нормата на чл. 311 от НПК определя какво следва да бъде тяхното съдържание, а в разпоредбата на чл. 312 от НПК е предвидена възможност за страните да искат поправка или допълване на съдебния протокол в тридневен срок от неговото изготвяне. Такава поправка не е поискана от страните / в това число и от касатора/, като в протокола не е отбелязано възражение за начина на провеждане на тайното съвещание. При това положение следва да бъдат приети за извършени действията на съдебния състав така, както са отразени в приложения по делото съдебен протокол - оттегляне на съда на тайно съвещание и обявяване на въззивната присъда след провеждането му. Не може да бъде споделено и оплакването на жалбоподателя, че начинът по който, според него, е проведено тайното съвещание, е индикация за това, че единствено докладчикът по делото е бил запознат със събраните доказателства и следователно присъдата е постановена само въз основа на неговата преценка. Съдебният състав не се запознава с материалите по делото за първи път по време на тайното съвещание. Съобразно разпоредбата на чл. 327 от НПК въззивният съдебен състав преценява необходимостта от събиране на нови доказателства, от повторно изслушване на подсъдими, свидетели и вещи лица, допускане на експертизи и т. н., преди да насрочи въззивното съдебно заседание. Това изисква предварително запознаване на целия въззивен съдебен състав както с доводите, изложени в жалбите и протестите, така и с първоинстанционния съдебен акт и събраните по делото доказателства. Определението за насрочване на въззивното съдебно заседание, в което се определя редът за провеждане му, в това число какви процесуални действия да бъдат извършени и какви доказателства да бъдат събрани, се подписва от членовете на въззивния съдебен състав и отразява становището на всички тях, а не само на докладчика по делото. С оглед на това, от продължителността и начина на провеждане на тайното съвещание, не може да се прави извод, че доказателствата по делото и доводите на страните, не са били обсъдени от всички членове на състава и че крайното решение – постановяване на въззивната присъда, е единствено на докладчика по делото. Мотивите към въззивната присъда, изготвени в по – късен момент, също са подписани от всички членове на съдебния състав и следователно изразяват волята на целия съдебен състав. Изложеното обуславя неоснователност на твърдението за допуснато нарушение на чл. 348, ал. 3, т. 4 от НПК. Настоящият съдебен състав не намира за основателни и твърденията на жалбоподателя за това, че е допуснато нарушение на процесуалните правила, като на свидетелите са били показвани снимки, приложени към заключението на техническата експертиза, по които те са разпознавали подсъдимите. Съдът има задължението да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, като едновременно с това е длъжен /чл. 107, ал. 5 от НПК/ внимателно да проверява всички събрани доказателства. Това предполага извършването на проверка на събраните гласни доказателства – свидетелските показания, чрез съпоставянето им както помежду им, така и с други приобщени по делото доказателства. При това процесуалният закон не забранява по време на разпит на свидетелите на същите да бъдат предявявани вещи, протоколи, снимки и др. материали, събрани по делото. В конкретния случай, първостепенният съд е извършил проверка на показанията на свидетелите за това, че са изгледали записи от камерите, поставени в търговския обект на магазин LC W., на които са видели двете подсъдими и са възприели действията им. Предявяването на части от видеозаписите, снети на хартиен носител, е имало за цел изясняване и проверка на факти, събрани чрез свидетелските показания на С. и И., а не извършване на процесуалното действие „разпознаване“ по смисъла на чл. 169 – чл. 171 от НПК. Изложените в тази връзка доводи в мотивите на въззивната присъда /л. 14 от същата/ изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни. Всички събрани по делото доказателства са анализирани подробно и задълбочено, вярно е интерпретирано тяхното съдържание при спазване на съответните процесуални правила, поради което упреците към доказателствената и аналитичната дейност на контролирания съд са неоснователни. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се аргументира от касатора с довода за недоказаност на обвинението за това, че подс. М. е участвала в отнемането на инкриминираните вещи. В тази връзка защитникът твърди, че от доказателствата по делото не се установявало, в кой момент вещите на пострадалата са попаднали у подс. М.. Действително, въззивният съд е приел, че записаните кадри с камери, разположени в магазин LC W. визуализират присъствието на двете подсъдими близо до пострадалата, както и една до друга, без да могат да се разграничат конкретни действия между тях по предаване на инкриминираните вещи. Едновременно с това правилно е приел въз основа на събраните доказателства, че портмонето с парите е отнето от пострадалата, докато се е намирала вътре в същия магазин, както и че е предаден доброволно от подс. М. / л. 11 от ДП/ на полицейските служители М. и Д., при задържането й извън търговския център МОЛ „С.“. При тези факти, контролираният съд законосъобразно и убедително е защитил тезата си / л. 9 – 21 от мотивите на възз. прис./, че предаването на вещите на подс. М. е станало още в магазин LC W., като се е позовал на заключението на техническата експертиза, снимковия материал към нея и на кореспондиращите с него показания на свидетелите И. и С.. Подробната и вярна интерпретация на посочените доказателствени източници е обусловила правилността на изводите на контролирания съд за доказаността на обвинението, повдигнато срещу подс. М., за осъществена от нея кражба в съучастие с подсъдимата К.. Изцяло законосъобразно и съответно на трайно установената съдебна практика е заключението на съда, че отнемането като изпълнително деяние на престъплението кражба се осъществява, чрез две отделни действия - прекъсване на фактическата власт на собственика на вещта и установяване от дееца на своята фактическа власт върху нея. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е приел, че чрез използвана особена ловкост подс. К. е прекъснала владението на св. П. върху собствените й вещи и така е осъществила първото действие по отнемането, а след непосредственото им предаване на подс. М., последната е реализирала второто действие – установила е трайна фактическа власт върху предмета на престъплението. Доколкото подсъдимите са извършили, макар и поотделно, двете действия на изпълнителното деяние, при общност на умисъла, насочен към противозаконното присвояване на чуждите движими вещи, те са осъществили кражбата в съучастие помежду си като съизвършители. Изводите на въззивния съд в посочения смисъл са правилни и законосъобразни, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Твърдението на касатора, че подс. М. е осъдена за извършена кражба в съучастие с лице, за което не й е било повдигнато обвинение също е неоснователно. С обвинителния акт на подс. М. е повдигнато обвинение, че е осъществила кражбата в съучастие с лицето С. Г. Н.. Същото име е посочено и в диспозитива на въззивната присъда, поради което не е налице соченото от жалбоподателя противоречие. От друга страна действително в мотивите на въззивния съдебен акт съучастничката на подс. М. фигурира с фамилиите К. и Н., като контролираният съд не е уточнил, че това са фамилиите на едно и също лице. При запознаване с всички материали по делото / л. 66 от н.о.х.д. № 20034/2019 г./ става ясно, че подс. С. Г. К. е променила фамилното си име на Н., като промяната е отразена в документ, издаден на 13.07.2018 г. Видно от писмо на МВР, Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ /изпратено до СГС по факс, във връзка с издирването на подсъдимата/, С. Г. Н., с ЕГН [ЕГН], на 28.08.2022 г. е променила фамилното си име отново на К. /каквато е рождената й фамилия/, но не е сменила документа си за самоличност – л. к. №[ЕИК], валидна до 14.08.2029 г., в който е посочена с фамилията Н.. Несъмнено последното обстоятелство е причина в документите по делото подсъдимата К. да е посочена и като Н.. Погрешно в диспозитивите на обвинителния акт и въззивната присъдата подс. К. е посочена и като Н., като в съдебния акт е сгрешен и ЕГН на последната. Посочените грешки, обаче, не са от такова естество, че да налагат реализиране на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК. В случай, че възникнат затруднения и съмнения, свързани с тълкуването на подлежащите за изпълнение съдебни актове, те могат да бъдат отстранени по реда на чл. 414 от НПК. В заключение следва да се посочи, че при постановяване на въззивната присъда не са допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат неговото отменяне. Настоящият съдебен състав не намира основание и за корекция на наложената на подс. М. санкция. При нейното определяне въззивният съд е съобразил, че поради непълнолетието на подсъдимата към момента на извършване на деянието, предвиденото за последното наказание следва да бъде редуцирано, в съответствие с разпоредбата на чл. 63, ал.1, т. 3 от НК, след което да бъде индивидуализирано в определените от същата норма лимити. Контролираната инстанция е изпълнила посочените законови изисквания, поради което е неоснователно оплакването на защитата, че не е взет предвид фактът на непълнолетието на М.. След като законодателят веднъж / в нормата на чл.63, ал.1, т. 3 от НК/ е предвидил по - леки наказания за престъпленията, извършени от непълнолетни, недопустимо е възрастта повторно да бъде отчитана като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализацията на санкцията. В полза на подсъдимата в посока смекчаване на отговорността й, въззивната инстанция е отчела по - малката й роля в извършване на деянието, възстановяване на вредите от същото, ниската стойност на отнетите вещи и краткия период, в който са били в нейната фактическа власт. Въззивният съд е взел предвид факта, че към извършване на деянието подс. М. не е осъждана, но едновременно с това правилно е преценил, че взетите по отношение на нея възпитателни мерки по ЗБППМН за други престъпни прояви от вида на тази, за която се води настоящото наказателно производство е индиция за завишената й степен на обществена опасност. Отчетените по този начин обстоятелства са дали основание на контролирания съд да счете, че смекчаващите превишават по обем отегчаващите и да наложи наказание под средния размер на предвидената санкция. Законосъобразна е и преценката му, че предвид размера на наложеното наказание, чистото съдебно минало на подс. М. и данните за нейната личност, за постигане целите на чл. 36 от НК не се налага на този етап ефективното изтърпяване на лишаването от свобода, поради което е отложил изпълнението му за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Индивидуализираното по описания начин наказание отговаря на принципите за законоустановеност и справедливост, поради което не се налага неговата корекция в желаната от касатора насока. В заключение следва да се посочи, че поради отсъствието на заявените касационни основания обжалваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 13/31.01.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3728/2021 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 13 – ти възз. състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.