1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 111
София, 24 февруари 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети февруари 2011 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........Я. Г.................., като изслуша докладваното от съдия П. П. наказателно дело № 776/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимата З. М. Д. срещу въззивна присъда № 41, постановена на 06.10. 2010 г. от С. апелативен съд по ВНОХД № 433/2010 г. , с която е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда №11 от 31.03.2010г., постановена от Окръжен съд – Перник по НОХД № 194/2009г., и подсъдимата e била призната за виновна за това, че на 28.07.2008 г. в [населено място] на участък „газочистачка”, намиращ се на територията на [фирма] поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, в нарушение на чл. 14,ал.1 и чл. 16 ал.1 т.7 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и чл. 60 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи , по непредпазливост причинила смъртта на В. С. С., поради което и на осн. чл. 123 ал.1 от НК и чл. 55 от НК й е наложено наказание пробация, което да бъде изпълнено чрез следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от осем месеца и периодични срещи с пробационен служител за срок от осем месеца. На осн. чл. 45 от ЗЗД подсъдимата била осъдена да заплати на гражданския ищец В. В. С. обезщетение в размер на 35 000 лева за претърпените неимуществени вреди от престъплението.
Касационната жалба съдържа твърдения за незаконосъобразност, необоснованост и явна несправедливост на наложеното наказание. В допълнението към нея се сочи, че съдът е игнорирал писменото доказателствено средство протокол за оглед, както и показанията на свидетелите К. Г. и В. Г., в резултат на което е приел за установени факти, които не се потвърждават от доказателствата по делото, като с тях е обосновал правните си изводи за виновност на подсъдимата. Изразява се несъгласие с часа, в който пострадалият е бил закаран в болнично заведение. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и признаването на подсъдимата за невиновна.
Пред касационната инстанция защитата на подс. Д. поддържа жалбата с всички изложени в нея съображения и искането си за оправдаването й.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец намира жалбата за неоснователна. Счита, че в жалбата се излагат съображения за нарушения на закона, без да се сочат конкретни такива нито на материалния, нито на процесуалния. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като намира, че тя касае изцяло необосноваността на въззивния съдебен акт. Счита, че въззивният съд е извършил правилна оценка на доказателствата, поради което присъдата следва да бъде оставена в сила.
Подсъдимата Д. в своя защита изразява съжаление за инцидента и смъртта на работника, но счита, че са били взети всички мерки за охрана на живота му – проведен инструктаж и обезопасено място на работа чрез парапет, който той сам е отрязал в деня на инцидента. Иска да бъде оправдана.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Касационната инстанция не намира да са допуснати твърдените в касационната жалба съществени процесуални нарушения. Не се констатира въззивният съд да е игнорирал протокола за оглед на местопроизшествието /л.16 от досъдебното производство/. В мотивите си към въззивната присъда съдът обстойно е обсъдил обективните констатации, съдържащи се в този протокол/л. 46,47 от въззивното дело/ и ги е съпоставил с гласните доказателствени източници. Не съществува каквото и да е съмнение в това, че такава доказателствена празнота е била допусната от първоинстанционния съд, който въпреки задължението си по чл. 305 ал.3 от НПК – да анализира всички доказателства, е игнорирал въпросния протокол. Това нарушение е било отстранено от въззивния съд, който е извършил цялостна оценка на доказателствената съвкупност. Фактите, приети за установени от този съд, почиват на вярна интерпретация на констатираните обективни находки от протокола за оглед, като не е игнорирана нито една от тях. В резултат на доказателствения анализ е прието, че измежду отрязаните от пострадалия сегменти в деня на инцидента не е имало такива, които да са части от парапета. Въз основа на задължението си, произтичащо от принципите, закрепени в чл. 13 и 14 от НПК, въззивният съд е извършил обстоен анализ и на гласните доказателствени средства. Изложил е убедителни съображения за убеждението си, че следва да бъдат кредитирани показанията на св. М. П., който пръв е пристигнал на местопроизшествието и е възприел обстановката, при която е станало то. Въззивният съд е мотивирал решението си да кредитира неговите показания не само поради това обстоятелство, но и поради непредубедеността на този свидетел, както и поради обективното обстоятелство, че като охрана на обекта той ежедневно е минавал покрай мястото на инцидента и е възприемал състоянието, в което е било то. Не почива на съдържанието на въззивния съдебен акт съдържащото се в касационната жалба твърдение за игнориране на част от свидетелските показания – показанията на свидетелите К. Г. и В. Г.. Апелативният съд е обсъдил техните показания /л. 45 и л.46/ и в резултат на направения анализ е стигнал до извода за липсата на еднозначност и убедителност в същите по отношение на основния факт, включен в предмета на доказване по делото – наличието или не на обезопасителен парапет на работната площадка. След като съдът не е игнорирал нито едно доказателство, а напротив – отстранил е нарушението, допуснато от първоинстанционния съд, той не може да бъде упрекнат за допускането на каквото и да е нарушение на процесуалните правила. Приетите за установени факти, различаващи се от тези, които първата инстанция е поставила в основата на оправдателната си присъда, не са резултат от неправилна доказателствена дейност и никое доказателство не е било изопачено. Следователно несъгласието с приетите от въззивния съд фактически положения при липса на допуснато процесуално процесуално нарушение при тяхното установяване и извеждане от доказателствената съвкупност, би представлявало твърдение за необоснованост на въззивния съдебен акт, което обаче не е касационно основание измежду визираните в чл. 348 ал.1 от НПК.
Не е допуснато нарушение и на материалноправните разпоредби на НК. В касационната жалба липсва посочване на това касационно основание, но с оглед направеното искане за оправдаване на подсъдимата, е видно, че защитата й претендира същото, което е резултат от твърдението за допуснато нарушение по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Приетите фактически обстоятелства от последната инстанция по фактите, правилно са били подведени под нормата на чл. 123 от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление по чл. 123 от НК. Несъгласието на подсъдимата с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от предходната инстанция, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. Д. не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което тя да бъде оправдана. Приетите фактически обстоятелства установяват, че площадката, където е работил пострадалият и е станало произшествието, не е бил обезопасена с парапет, който да предпазва работещият оксиженист от падане от височина 5,50 м. по време на работа на тази площадка. Няма съмнение, че стълбата към площадката е била обезопасена с парапет, който обаче не е обикалял цялата площадка и не е бил с необходимата височина, която според вещото лице е била необходима, за да гарантира безопасността на работещия върху площадката оксиженист. Очевидно подсъдимата като работодател не е отчела този риск и фактът, че е възложила на определено лице да извърши дейност по разрушаване на металната конструкция, не я освобождава от задължението да гарантира неговата безопасност според изискването на чл. 60 от Наредба №2/22.03.2004 г. и чл.14 ал.1 и чл.16 ал.1 т.7 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. В този смисъл е неоснователен доводът на подсъдимата, че пострадалият С. сам се е поставил в положение да предизвика злополука, тъй като отрязал оградния парапет от страната, от която е паднал. Приетите факти от въззивния съд не съдържат такова обстоятелство /а те, както се посочи, поради липса на допуснато нарушение на правилата за установяването им не могат да бъдат обект на касационен контрол/. Установено е, че пострадалият е работил на височина 5,50 метра, без да е бил обезопасено работното му място, нито самият той да е бил инструктиран за безопасността му при тази работа. Представените писмени доказателства установяват наличие на инструктаж /при всички резерви за това поради липсата на подпис на пострадалия в книгата за инструктаж/, но същият е касаел дейността по рязане на метал, но не и работата на височина. Именно последната е правнорегламентираната дейност, която е източник на повишена опасност. Дори и да се приеме, че пострадалият не е проявил особена бдителност за своята безопасност, то бездействието на подсъдимата да обезопаси работната площадка и да го инструктира как да гарантира личната си сигурност при работа на високо с оглед нормативното изискване, е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Очевидно това не е спазено и е резултат не от незнанието на задължението от страна на подсъдимата, а на нейното немарливо отношение към част от дейността в повереното й предприятие.
С оглед на това касационната инстанция не намира да е налице неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на подсъдимата.
При констатираното от касационната инстанция правилно приложение на материалния закон от страна на въззивния съд, присъдата му се явява и справедлива с оглед наложеното наказание на подс. Д.. Предходните съдебни инстанции са изложили убедителни аргументи за определяне на наказание “пробация” при условията на чл. 55 ал.1 т.2 б.Б от НК. Наказанието е съответно на престъплението и на личността на подсъдимата и е във вид и размер, който е годен да постигне целите на чл. 36 от НК.
Обоснована и справедлива е въззивната присъда и в гражданско – осъдителната й част. Въззивният съд е изложил подробни аргументи за отмерване на точния размер на обезщетението, присъдено в полза на гражданския ищец, който напълно съответства на претърпените от болки и страдания и корелира с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. С касационната жалба се претендира отхвърляне на гражданския иск с оглед искането за оправдаване на подсъдимата. Предвид липсата на основания за упражняване на правомощието по чл. 354 ал.1 т.2 от НПК, касационният съд не намира и основание за отмяна на присъдата и в гражданскоосъдителната й част.
С оглед на това ВКС не намери основание за касационна намеса в атакувания въззивен съдебен акт и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 41/ 06.10.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановена по ВНОХД № 433/2010 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |