Р Е Ш Е Н И Е № 202 гр. София, 19 юни 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ..………...………… НЕВЕНА ПЕЛОВА …...…......…… и с участието на прокурор ……………….. ИВАЙЛО СИМОВ .……........……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 986/2019 г. по описа на ВКС, трето наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор във Великотърновската апелативна прокуратура, жалба от адв. И. Т., защитник на подсъдимия В. Т. К., и жалба на адв. М. М., повереник на гражданските ищци и частни обвинители В. К. Т., К. В. В., Р. К. Р. – лично и като законен представител на Г. К. В. и Р. К. В., против решение № 148 от 24.07.2019 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС), НО, постановено по ВНОХД № 188/2019 г. по описа на същия съд. В подадения протест са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане да отмени атакуваното въззивно решение и да върне делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите нарушения на закона – осъждане на подсъдимите В. К., С. Р. и К. К. по повдигнатите им обвинения и налагане на справедливи наказания, като по отношение на подсъдимия К. бъде съобразен определеният с първоинстанционната присъда размер на наказанието лишаване от свобода. К. повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е мотивиран с доводи, че въззивният съд неправилно коригирал фактическите изводи на първоинстанционния съд, които съществено доразвил и обогатил. С протеста се настоява, че съдът неоснователно приел, че подсъдимите С. Р. и К. К. не осъществили обективните признаци от състава на престъплението по чл. 115 от НК с оглед установените фактически положения за нанасяне от страна на подсъдимия В. К. на удар с предмет с ограничена действаща повърхност в областта на лявото слепоочие на пострадалия К. К., с проникващо нараняване, от което той паднал на земята и получил и другите установени мозъчни увреждания, причинили заедно с нанесените от удара на подсъдимия В. К. наранявания черепно-мозъчната травма, довела до смъртта на пострадалия Изводът на ВтАС, че с действията си подсъдимите Р. и К. К. не допринесли за смъртния резултат, довели до незаконосъобразното им оправдаване. В мотивите на депозирания процесуален документ са възпроизведени части от решаващите съображения на въззивния съд, като в резултат на собствена преценка на показанията на свидетелите Д. В., В. В. и Т. А. прокурорът е обосновал различна от приетата от съдебните инстанции фактическа обстановка във връзка с наличието на общност на умисъла у всеки един от тримата подсъдими. В изложението се твърди, че всеки от тях действал с ясното съзнание за общественоопасния характер на своето поведение и това на останалите, което ги правело съизвършители. Сочи се, че било установено, че след първоначално нанесените удари от подсъдимия В. К. и напускането на автомобила от К., започнала интензивна размяна на удари, в които действия активно участие взел и подсъдимият С. Р., като част от ударите били насочени и попаднали в главата на пострадалия (преди нанасянето на смъртоносния удар), а това имало значение за генезиса на вътречерепното увреждане, довело до смъртта на К.. В тази връзка прокурорът твърди, че в съзнанието на подсъдимия Р. е бил индицентно формиран умисъл за убийство. По отношение на подсъдимия К. К. е заявено, че по делото не било безспорно установено обстоятелството, че ударът с крак от маса, който този подсъдим нанесъл на пострадалия К., попаднал в крака му, а не в главата, поради което представителят на държавното обвинение прави извод за наличието на съвместно нанасяне на удари от тримата подсъдими и формиран у тях общ умисъл за причиняване на смъртта на К. със задружни усилия. Прокурорът аргументира наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК с твърдения за неправилно отчитане на данните за семейното положение на подсъдимия В. К., чистото му съдебно минало и трудовата му ангажираност като обстоятелства с характер на смекчаващи. Постъпило е допълнение към касационния протест от прокурор във Великотърновска апелативна прокуратура, регистрирано с вх. № 3900 от 19.08.2019 г. на ВтАС, с което е възведен и касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила бланкетно е мотивирано с възражения за неправилна едностранчива оценка на събраните доказателства, с приоритетно кредитиране на подкрепящите защитната теза и същевременно игнориране на подкрепящите обвинението съществени гласни доказателства, изясняващи механизма на осъществяване на престъплението. Инвокирано е оплакване за допуснати нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, без изложена конкретизация. С жалбата, подадена от гражданските ищци и частни обвинители чрез повереника им адв. М. М., са възведени всички основания за касационна проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на заявената претенция за неправилно приложение на материалния закон е изтъкнато, че предходните инстанции неправилно приели за несъставомерно извършеното от подсъдимите К. К. и С. Р. деяние, като превратно изтълкували събраните доказателства, обуславящи в съвкупността им единствено възможния извод за виновността им по повдигнатите им обвинения по чл. 115 от НК. В жалбата се твърди, че въззивният съд не се е съобразил с константното и безпротиворечиво становище на доктрината и практиката, че при съизвършителство, всеки от съучастниците отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат, независимо че смъртта е настъпила вследствие само на един удар, а останалите такива по своето естество не биха могли самостоятелно да доведат до настъпването на летален изход. Въпреки приетите по делото факти, че смъртта на пострадалия е настъпила от едно конкретно проникващо нараняване в черепната кухина на жертвата, по делото били налични и обстоятелства за много други травми в областта на главата и тялото, причинени от общата престъпна дейност и на тримата подсъдими. Обстоятелството, че единият от тях е допринесъл за настъпването на престъпния резултат в по-голяма степен от останалите, не било основание за тяхното оневиняване предвид факта, че всеки от подсъдимите е осъществил акт на нападение и груба агресия спрямо пострадалото лице. Според повереника твърденията му се доказвали от съдържанието на приобщения по делото видеозапис, в който ясно се отграничавали нанесените от подсъдимите В. К. и С. Р. удари, както и довършващият удар на подсъдимия К. К.. При такава последователна, но обща престъпна, задружна и съзнателна деятелност на тримата подсъдими, решаващите състави неправилно квалифицирали действията на всеки един от подсъдимите. Като съществени процесуални нарушения на правилата, визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК повереникът е изтъкнал, че: предходните инстанции игнорирали всички доказателства по делото, като дали вяра на предположенията на вещите лица по СМЕ; доказателственият материал бил обсъден едностранчиво, незадълбочено и изопачено, като му бил придаден смисъл и съдържание, различни от действителните; второинстанционният съд не направил самостоятелен и обстоен анализ на фактическата обстановка, не проверил изчерпателно и не дал отговор на възраженията на държавното и частно обвинение, не допуснал нова тройна СМЕ, която освен на първоначалните, да отговори и на допълнителни въпроси във връзка с механизма на причиняване на телесните увреждания на пострадалия. Претендира се, че и двете предходни инстанции игнорирали единната и непротиворечива доказателствена съвкупност по делото, от която се установявало съгласно показанията на свидетелите Д. В., В. В., Т. А., Р. Ч., П. К. (преки очевидци), че подсъдимите С. Р. и К. К. също са нанесли удари върху пострадалия, единият – с юмруци, а другият – с дървен крак от маса, което косвено се потвърждавало и от свидетелските показания на Р. Р., К. В., М. В. и С. В., както и от обясненията на подсъдимите С. Р. и В. К.. Горепосочените доказателствени източници, еднопосочно установяващи, че подсъдимият К. К. е ударил лежащия на земята К. К. с дървен предмет, били отхвърлени с единствения аргумент, че според вещите лица липсвало травматично увреждане, което да съответства на удара. В тази връзка, повереникът акцентира, че експертното заключение не представлява доказателство и съдът не е длъжен да се съобрази с него, а с доказателствата по делото, събрани по реда на НПК. На база на тези аргументи касаторът счита, че игнорирайки всички доказателства и кредитирайки заключенията на вещите лица, въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение при формирането на вътрешното си убеждение. К. повод по чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НПК е мотивиран с доводи, че въззивният съд неправилно намалил наложеното на подсъдимия В. К. наказание на 15 години лишаване от свобода. Същото не съответствало на обществената опасност на деянието и дееца, на многобройните и изключителни отегчаващи отговорността обстоятелства и пълната липса на смекчаващи такива. Инвокирано е възражение за неотчетена проявена особена жестокост спрямо пострадалия, изразяваща се в нанасянето на удари с летва от страна на подсъдимия В. К., след като вече е бил пробил черепа на К. К. и го повалил на земята с тежък удар, от който пострадалият изпаднал в безпомощно състояние, както и че смъртта му настъпила по особено мъчителен начин. В касационната жалба е изтъкнато, че присъденото от съда на гражданските ищци обезщетение не отговаряло на критериите за справедливост, установени от практиката на ВКС, като същото било изключително занижено и не съответствало на интензитета и естеството на причинените неимуществени вреди. С тези доводи частните обвинители отправят към ВКС в условията на алтернативност искания за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или за осъждане на подсъдимите С. Р. и К. К. по повдигнатите им обвинения и налагането на наказания лишаване от свобода в максимален размер и завишаване на размера на наложеното на подсъдимия В. К. наказание лишаване от свобода, както и за увеличаване на присъденото на гражданските ищци обезщетение. С касационната жалба на защитника на подсъдимия В. К. адв. И. Т. са релевирани касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на атакувания съдебен акт или за изменението му с определяне на по-нисък размер на наложеното на подсъдимия В. К. наказание – под законоустановения минимум, предвиден за престъплението. Изложени са твърдения, че без опора в доказателствата по делото, двете инстанции по фактите приели, че подсъдимият В. К. е наченал нападение по отношение на К. К., нанасяйки му удар с юмрук през отворения прозорец на спрелия лек автомобил в близост до дома на подсъдимия К. К.. Твърди се, че била изключена възможността подсъдимият В. К. да е знаел, че в преминаващото МПС се е намирал пострадалият К., което било видно и от приложения по делото запис от камера. Според защитата, нямало начин в този момент подсъдимите да са разбрали за присъствието на пострадалия, освен ако същият не ги бил провокирал с обида. Защитникът счита, че от обясненията им, неопровергани от други гласни доказателства, се установявало точно такова действие – провокация от страна на пострадалия К.. Изводът на предходните инстанции, че нападението от страна на В. К. не било предизвикано от действия или думи на К., а подсъдимият търсел отмъщение и използвал случая, за да го реализира, бил изведен като резултат от некачествен доказателствен анализ. В подкрепа на твърденията си касаторът се позовава и на заключението на вещите лица-медици, което категорично установявало, че при ударите с юмрук през отворения прозорец на автомобила не било употребено оръдието на убийството, от което следвало, че при нанасянето на ударите от подсъдимия В. К., той изобщо нямал намерение да убива К. с цел отмъщение. От приобщения по делото запис било видно, че ударът, нанесен от В. К. в главата на пострадалия с бляскащо острие, бил отговор на бурното нападение от страна на К. К., който излязъл от колата и започнал да го налага с юмруци и да замахва с бирена бутилка. Умисълът у К. да употреби оръдие, годно да причини смъртта на К., се появил след осъщественото нападение срещу него, при реалната заплаха да бъде лишен от живот. В касационната жалба са залегнали и твърдения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия В. К. наказание за извършеното престъпление, обективирана от очевидното несъответствие с обществената опасност на дееца и смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства. Наведен е довод, че за отчетения от въззивния съд като отегчаващо обстоятелство мотив за деянието – отмъщение, липсвали доказателства, а наличните опровергавали съществуването му. Настоява се, че предизвиканата у подсъдимия В. К. уплаха имала решаваща роля при възникването на инцидентния умисъл, поради което следвало да бъде отчетена като изключително смекчаващо вината обстоятелство, обуславящо определянето на наказанието под предвидения в закона минимум. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП поддържа подадения протест и отправените с него искания. Жалбоподателите частни обвинители и граждански ищци В. К. Т. и К. В. В., Р. К. Р. – лично и като законен представител на Г. К. В. и Р. К. В., се представляват от техния повереник – адв. М. М., който поддържа подадената от тях жалба по изложените в нея аргументи. По отношение на протеста повереникът изразява становище, че същият е подробен и обоснован. Подсъдимият В. К. и защитникът му адв. Т., поддържат своята жалба по залегналите в нея съображения, като защитникът представя и писмени бележки. Подсъдимият С. Р. и неговият служебно назначен защитник адв. М. М. молят съда да остави без уважение касационния протест и жалбата на частните обвинители и граждански ищци като неоснователни. Пледират атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Подсъдимият К. К. и защитникът му адв. В. М. поддържат становище, че въззивното решение следва да остане в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 8 от 07.03.2019 г., постановена по НОХД № 328/2018 г., Ловешкият окръжен съд (ЛОС), НО, е признал подсъдимия В. Т. К. за виновен в това, че на 06.10.2017 г., около 21:50 часа на [улица] [населено място], умишлено умъртвил К. В. К., поради което и на основание чл. 115 от НК, го е осъдил на двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. На основание чл. 304 от НПК съдът е признал подсъдимия за невиновен да е извършил престъплението в съучастие с К. А. К. и С. С. Р., поради което го е оправдал по обвинението в тази му част. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия В. К. да заплати на гражданските ищци обезщетения за претърпени от деянието неимуществени вреди, както следва: на Г. К. В. и Р. К. В. чрез законния им представител Р. К. Р. – сумите от по 200 000 лева за всеки от тях поотделно, на Р. К. Р. – сумата в размер на 150 000 лева и на В. К. Т. и К. В. В. – сумите от по 120 000 лева за всеки от тях поотделно, ведно със законните лихви, считано от 06.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, като гражданските искове са били отхвърлени до пълните им предявени размери. В тежест на подсъдимия са били възложени държавни такси върху уважените граждански искове, както и направените по делото разноски. Със същата присъда ЛОС е признал подсъдимия С. С. Р. за невиновен в това, на 06.10.2017 г., около 21:50 часа на [улица] [населено място], като извършител в съучастие с В. Т. К. и К. А. К., умишлено да е умъртвил К. В. К., поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С присъдата си ЛОС е признал и подсъдимия К. А. К. за невиновен в това, на 06.10.2017 г., около 21:50 часа на [улица] [населено място], като извършител в съучастие с В. Т. К. и С. С. Р., умишлено да е умъртвил К. В. К., поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. По протест на Ловешката окръжна прокуратура и жалби на защитниците на подсъдимия В. К. и на повереника на частните обвинители и граждански ищци срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 188/2019 г. по описа на ВтАС, като с атакуваното решение № 148 от 24.07.2019 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на ЛОС, като е намалил размера на наложеното на подсъдимия В. Т. К. наказание лишаване от свобода от двадесет години на петнадесет години, а в останалата част – е потвърдил присъдата на окръжния съд. Със същия съдебен акт съдът е осъдил подсъдимия В. К. да заплати направените разноски във въззивната инстанция за вещи лица в размер на 283.38 лева. Касационните жалби на защитника на подсъдимия В. К. и повереника на частните обвинители и граждански ищци са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 и 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. К. протест е подаден от страна с активна легитимация, в законоустановения 15-дневен срок и е насочен срещу съдебен акт, попадащ в обхвата на касационния контрол, предвиден в процесуалния регламент, поради което е формално допустим. Както протестът, така и касационните жалби, са неоснователни по същество. Вътрешнологическата връзка между отделните възражения с оглед тъждеството на инцидента позволява едновременното им обсъждане, независимо, че са формулирани в отделни сезиращи документи. І. Приоритетно следва да се отговори на доводите за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждането и решаването на делото, тъй като евентуалната им основателност би предопределила изхода на делото и обезсмислила произнасянето по материалната законосъобразност на атакувания съдебен акт и справедливостта на наказанието. 1. Във връзка с необходимостта от ясно лимитиране на обхвата на дължимата касационна проверка отначало следва изрично да се изложат констатациите на настоящия съдебен състав по отношение на съдържанието на подадения касационен протест. Въпреки обстоятелственото изложение, съдържанието на протеста недвусмислено разкрива, че изложените в него аргументи са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съдебните инстанции, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност, респ. несъставомерност, на поведението на подсъдимия В. К., признат за виновен в извърщването на престъпление по 115 от НК, и на подсъдимите С. Р. и К. К., оправдани по инкриминираните им обвинения по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Депозираният процесуален документ, сезиращ касационната инстанция, в преобладаващата си част има характер на типичен въззивен протест. В него от стр. 1 до стр. 4 обобщено е възпроизведено съдържанието на първоинстанционната присъда и на въззивния съдебен акт, преразказани са части от мотивите на въззивния съд, без да са изтъкнати конкретни съображения в подкрепа на бланкетно заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В следващата част от изложението – стр. 5 – стр. 7 – се съдържа пространен собствен анализ на някои от свидетелските показания, а именно на Д. В., В. В. и Т. А., като при оценката им прокурорът е достигнал до фактически изводи, разминаващи се с изведените от съдебните инстанции фактически констатации. Под претекст за нарушение на материалния закон с възраженията си представителят на държавното обвинение всъщност оспорва като необосновани приетите факти досежно възникването, развоя на инкриминирания инцидент и участниците в него, като поддържа, че от показанията на свидетелите Д. В., В. В. и Т. А. се установявали фактите относно общността на умисъла за убийство между тримата подсъдими, а именно: - че след напускането на автомобила от К., между участниците в инцидента започнала интензивна размяна на удари, в която активно участие взел и подсъдимият С. Р., като част от ударите, нанесени преди смъртоносния удар, били насочени и попаднали в главата на пострадалия и имали значение за генезиса на вътречерепното увреждане, довело до смъртта на К.; - че в съзнанието на подсъдимия Р. бил формиран инцидентен умисъл за убийство; - че и тримата подсъдими нанасяли заедно удари на пострадалия, което обективирало техния умисъл за причиняване на смъртта на К. със съвместни усилия. Така развитите в протеста съображения по същество разкриват единствено несъгласието на прокурора с дадената от предходните съдилища оценка на достоверността на свидетелските показания и с приетите въз основа на тях факти. Съдържанието на протеста ясно илюстрира извод, че прокурорът всъщност настоява определени факти да бъдат интерпретирани само и единствено по предложения от него начин, разминаващ се с дадения от съдилищата прочит на доказателствената съвкупност. Твърденията за нарушение на материалния закон са мотивирани като последици от неправилно разрешения според прокурора въпрос за квалификацията на деянието, който пък, на свой ред, е поставен в зависимост от невярно установената фактическа обстановка, в частност относно фактическите положения за липсата на общ умисъл, за ударите, които били нанесени на пострадалия по време на сбиването, от кого от участниците били нанесени и в коя част на тялото на пострадалия попаднали. В тази връзка настоящият съдебен състав счита за необходимо за пореден път да припомни, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост – неправилността на приетата фактология – не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Касационната инстанция не разполага с правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, като не може да промени, нито да пререши дадените от двете съдебни инстанции отговори на фактически въпроси. НПК не предоставя на касационния съд и процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. Поради това поставените в протеста въпроси, касаещи достоверността, респ. недостоверността, на обясненията на подсъдимите и свидетелските показания няма как да получат отговор от касационната инстанция. Прокурорът е възвел и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, в контекста на който довод евентуално биха могли да бъдат разглеждани възражения за нарушения в доказателствената дейност на контролираната инстанция, както и при формирането на вътрешното й убеждение. Това обаче е направено за първи път с депозираното допълнение към касационния протест, регистриран с вх. № 3900 от 19.08.2019 г. на ВТАС, извън срока за протестиране, изтекъл на 9.08.2019 г. При подаването на всеки процесуален документ, сезиращ касационния съд, е необходимо да се спазват изискванията, визирани в разпоредбата на чл. 351, ал. 1-3 от НПК. Едно от тях е задължението за изрично посочване „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Спазването му е абсолютно необходимо, тъй като предпоставя пределите на касационната проверка. Недопустимо е с допълнението към протеста или жалбата, извън срока по чл. 350, ал. 2 от НПК, за първи път да се въвеждат нови касационни основания. Процесуалната роля на допълнението към протеста или жалбата е да доразвие и детайлизира аргументацията на вече релевираните в срок касационни основания, а не да въвежда напълно нови такива, както е сторено от представителя на държавното обвинение в настоящия случай. Тъй като са инвокирани извън срока по чл. 350, ал. 2 от НПК, претенциите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не могат да бъдат разгледани от ВКС. Касационната инстанция поначало следи служебно за наличието на допуснати абсолютни процесуални нарушения, каквито обаче не се констатират по разглежданото наказателно производство. 2. Неоснователни са залегналите в жалбата на повереника на частните обвинители адв. М. възражения за: едностранчиво, изопачено и превратно тълкуване на събраните доказателства; кредитиране на изразени от вещите лица предположения; тотално игнориране на свидетелските показания на преките очевидци Д. В., В. В., Т. А., Р. Ч., П. К., както и на останалите свидетели Р. Р., К. В., М. В. и С. В., и обясненията на подсъдимите С. Р. и В. К.; липса на самостоятелен анализ на доказателствата от втората инстанция; недопускане на нова тройна СМЕ; отсъствие на отговори на отправените възражения и нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Напълно идентични оплаквания са били отправени и пред въззивния съд, който е дал на всички доводи поотделно аргументиран, прецизен, задълбочен и юридически издържан отговор. Съществените факти са установени от въззивния съд процесуално изрядно, като не са налице дискредитиращи доказателствената дейност основания. Предходната инстанция е изяснила картината на деянието при стриктно спазване на процесуалните правила; констатациите й се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото; изводите й са категорични и надлежно мотивирани. Поради това правото на решаващия съдебен състав да взема суверенно решенията си по вътрешно убеждение е неоспоримо. Установените от въззивния съд фактически положения са изведени в резултат на процесуално издържан самостоятелен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност, като мотивацията на атакувания съдебен акт в необходимата степен е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. При изготвянето на въззивното решение не са допуснати съществени непълноти. Съдържанието му не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на ВтАС оплаквания срещу присъдата на ЛОС са били пренебрегнати и не са получили отговор. Фактологията на инкриминираното деяние е много подробно развита в атакуваното решение с конкретно посочване на доказателствените източници, обуславящи всяко едно от приетите фактически положения, като са изброени и обстойно изследвани поотделно и в общата им съвкупност всички доказателствени материали, аргументиращи изводите на съда по отношение на отделните фактически констатации във връзка с местонахождението и поведението на подсъдимите и пострадалия, сблъсъка между тях, получените от пострадалия увреждания и механизма на причиняването им. Апелативният съд напълно добросъвестно и точно е обсъдил доказателствените материали стриктно според действителното им съдържание, без произволно да игнорира някои от доказателствата, да преиначава смисъла им или да се позовава на несъществуващи факти. Следва да се изтъкне, че апелативният съд е съзрял допуснат пропуск от първата инстанция – да се приобщи към доказателствените материали и да се обсъди заключението по допълнителната съдебномедицинска експертиза по писмени данни № 66/2018 г., изготвено от д-р М. Г., който успешно е саниранил с прочитането и приемането на заключението на д-р Г., след извършен неин разпит, като е провел и допълнителен разпит на вещите лица д-р П. Л., д-р П. Д. и д-р Н. Г., изготвили тройната СМЕ, с оглед констатирано противоречие относно механизма за причиняване на констатираното нараняване на горната устна на пострадалия К. К.. Макар като краен резултат проведеното въззивно съдебно следствие да не е довело до съществена промяна на установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка, прецизната доказателствена дейност без съмнение е способствала за убедителността на дадения с мотивите на атакуваното решение аргументиран отговор на доводите на държавното и частното обвинение. От съдържанието на решението е видно, че всички възражения на повереника са били обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. Няма никакви индиции за игнорирани доказателствени източници или за селективното им и едностранчиво тълкуване, каквито възражения са отправени конкретно по отношение на показания на свидетелите Д. и В. В., Т. А., Р. Ч., П. К. (преки очевидци), Р. Р., К. В., М. В. и С. В., и обясненията на подсъдимите С. Р. и В. К., от които според касатора се установявало, че двамата подсъдими нанасяли удари върху пострадалия – единият с юмруци, а другият с дървен крак от маса. Тези твърдения мотивирано и с основание са били категорично отхвърлени от въззивния съд в резултат на извършения от него детайлен анализ на доказателствените средства. Показанията на визираните свидетели са подробно анализирани, както самостойно, така и в контекста на останалия доказателствен материал, оценени са според действителното им съдържание и смисъл. Контролираният съд подробно е обяснил (стр. 15-17 от въззивното решение) защо е дискредитирал част от показанията на преките очевидци. Еднозначният извод, оспорен от повереника на частните обвинители, по отношение на нанесения от подсъдимия К. К. удар с дървен крак от маса върху крака на падналия на земята пострадал, се извежда от обясненията на този подсъдим, дадени в досъдебната фаза, приобщени по надлежния процесуален ред на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, свидетелските показания на В. В. (приобщени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК), както и от заключението по тройната СМЕ с дадените в съдебно заседание разяснения от вещото лице Л., че уврежданията в областта на главата на пострадалия К. обективно не могат да бъдат причинени с въпросния предмет. В тази област от тялото му липсвали установени други увреждания, които според експертите задължително биха се получили при удар с подобен предмет. Този извод не се опровергава от останалите доказателствени източници, и не са налице такива, от които да се установява, че подсъдимият К. К. е нанесъл удар с дървения крак в друга област на тялото на пострадалия, освен. Въззивната инстанция, преди да даде вяра и да приеме експертните изводи, изключително внимателно е разгледала въпросите относно заключенията по приетите СМЕ и тройна СМЕ, подлагайки на педантичен анализ дадените от вещите лица разяснения по отношение на констатирани противоречия относно механизма за причиняване на нараняването на горната устна на пострадалия, като същите са обсъдени в съвкупност с останалите обективни данни по делото, почерпени от наличните доказателствени материали. На л. 12 до л. 15 от решението на ВтАС е залегнал обстоятелствен отговор на възраженията на повереника срещу експертните заключения и установеното въз основа на тях и останалия доказателствен материал. Изводите за механизма на причиненото увреждане в областта на лявото слепоочие на пострадалия К. са категорични; установени са характеристиките на средството, с което е причинено – предмет с ограничена действаща повърхност и удължена форма; изяснени са произходът и начинът на нанасяне на всички травми и конкретната причина за смъртта – черепно-мозъчна травма, причинена по два механизма – проникващо нараняване и падане от собствен ръст, като първото е довело до второто (по механизма „противоудар“), както и липсата на увреждания в областта на главата на пострадалото лице, които да е възможно да бъдат причинени с дървения крак от маса или подобен предмет. Съобразявайки и устните разяснения на д-р Л., въззивният съд е приел, че по принцип е възможно нанесените удари с ръце в областта на главата на пострадалия К. К. (извън удара в лявото слепоочие с предмет с ограничена действаща повърхност) да имат някакво значение за генезиса на вътречерепното увреждане, като в конкретния случай обаче причинната връзка на ударите с настъпилата смърт не е доказана. Между заключенията са били констатирани противоречия единствено досежно механизма на причиняване на установеното нараняване на горната устна на пострадалия, което е било преодоляно въз основа на разясненията на вещото лице Л. от тройната експертиза (че при нанасяне на удари с ръка би могло да се получи разкъсноконтузна рана на горната устна следствие притискането върху зъбите, като експертът не е изключил и възможността това нараняване да се получи и от друг предмет). Неоснователен е отправеният към въззивния съд упрек, че е нарушил процесуалните правила, като не е допуснал повторна тройна СМЕ, която освен на първоначалните, да отговори и на допълнителни въпроси във връзка с механизма на причиняване на телесните увреждания на пострадалия. Поначало съдът е обвързан с ангажимент за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина, като няма задължение да допуска доказателствени материали за установяване на факти и обстоятелства, за които вече са събрани доказателства. От друга страна, заключението на тройната експертиза не е интерпретирано в разрез с действителното му съдържание, нито пък е немотивирано кредитирано при наличието на основания по чл. 153 от НПК да бъде оценено като непълно или необосновано. Съдът с основание е отчел, че заключението на вещите лица по въпроса за причината за смъртта – че леталният изход за пострадалия К. се е дължал на получената черепно-мозъчна травма – не е изолирано и откъснато, а се подкрепя и от доказателствената маса по делото. Медицинските изводи на експертите хармонично кореспондират с показанията на очевидците – св. Д. В. (който е заявил, че след като подсъдимият В. Д. е нанесъл удар в лявата част на главата на пострадалия, последният паднал „като че все едно куршум го е ударил“); св. В. В. и св. Т. А. (в чиито показания също се съдържат данни относно падането на К. непосредствено след нанесения му удар в главата от подсъдимия В. Д.). В подкрепа на изложеното въззивният съд се е позовал и на приобщения като веществено доказателство видеозапис на инцидента, изследван чрез видеотехническа експертиза, чиито кадри отразяват момент от сбиването, когато пострадалият изведнъж се изгубва от картина, което обстоятелство имплицитно навежда на заключението, че след удара той е паднал на мястото зад автомобила. Неоснователно е залегналото в жалбата на повереника възражение, че съдът не бил длъжен да се съобрази с експертното заключение, тъй като то не представлявало доказателство по НПК. Вярно е, че по правната си природа експертното заключение не е доказателство – в наказателното производство експертизата е регламентирана като способ за събиране и проверка на доказателствата, дава оценки на събраните по делото фактически данни, може да разкрие и приобщи нови доказателствени факти, но самата тя не е факт. Следва обаче да се акцентира върху принципното положение, че правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или да отхвърля определени доказателствени материали не е безконтролно. То е суверенно, само когато се основава на всестранноо и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Изводите на вещите лица действително не обвързват съда, но за да бъдат отхвърлени или приети, е задължително да бъде изложена в необходимия обем обоснована, последователна и логически правилна конкретна аргументация. Експертното заключение може да бъде отхвърлено, ако се констатира обективно несъответствие с доказателствените материали или непълнота и неизясненост на съществени обстоятелства за изясняването на фактическата обстановка и разкриването на обективната истина. Щом обективно не са налице такива пороци на изслушаното заключение, то не съществува и основание за елиминирането му. В тази връзка, в мотивната част от въззивното решение са изложени достатъчно убедителни доводи, мотивирали контролираната инстанция да кредитира с доверие заключението на тройната СМЕ. На последно място, следва да се отчете, че претенциите на повереника на частните обвинители срещу приетото експертно заключение на практика са породени от субективното му несъгласие с изводите на вещите лица, което обаче не е основание за отхвърляне на заключението, нито пък е процесуален недостатък на атакувания съдебен акт. Неоснователнo e оплакването на защитника на подсъдимия, че предходните инстанции без доказателствена опора стъпили върху фактическото положение, че без да бъде провокиран по какъвто и да е начин, подсъдимият В. К. предприел нападението по отношение на К. К., нанасяйки му удар с юмрук през отворения прозорец на спрелия лек автомобил. На идентично оплакване вторинстанционният съд е дал обстоятелствен, мотивиран, акуратен и процесуално издържан отговор (л. 19-21 от въззивното решение), като е приел, че по делото липсват доказателства, които биха могли да доведат до извод за наличие на провокация от страна на пострадалия, обективирана в заплахи, обиди, действия или по друг начин. Тъкмо в обратен смисъл, по делото са депозирани показанията на очевидците на инцидента свидетелите Д. В., В. В. и Т. А., въз основа на чиито непосредствени възприятия е прието за установено, че докато се е намирал в лекия автомобил пострадалият К. К. по никакъв начин не е провокирал подсъдимия В. К.. Изложеното е в кореспонденция и с обясненията на подсъдимия С. Р., дадени на досъдебната фаза и приобщени по надлежния процесуален ред на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Неприемливи са твърденията на защитата, че нямало как подсъдимите да са разбрали за присъствието на К., освен ако той, минавайки покрай тях, е отворил прозореца на колата и ги е провокирал с обида. Доводите на защитника в тази насока имат характер на хипотетични вероятности, предположения, които не са базирани на сигурна доказателствена опора. От вниманието на ВтАС не е убягнало, че единствено обясненията на подсъдимия В. К., дадени пред първоинстанционния съд, съдържат индикации за осъществена от пострадалия провокация, изразяваща се в псувни, закани и предизвикателно поведение от негова страна, които обаче остават изцяло изолирани на фона на останалите източници на доказателствена инфомация, дори съществено се различават от дадените от него обяснения в присъствието на процесуален представител на досъдебна фаза. В този смисъл, напълно резонно съставът на ВтАС не е пренебрегнал двояката природа на обясненията на подсъдимия – на доказателствено средство и на средство за защита, като правилно е подложил лансираната от подсъдимия версия на много внимателна проверка, прецизно е обсъдил обясненията му и ги е съпоставил с останалите доказателствени материали. В резюме, при касационната проверка не се установи наличието на отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В процесуален план вътрешното убеждение на контролирания съд е правилно формирано и законосъобразно обективирано в постановения съдебен акт. В доказателствената дейност на ВтАС няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да доведат до съмнителност на приетата за установена по несъмнен начин фактология на деянието. II. По релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК: 1. В пределите на законосъобразно установените фактически положения съставът на ВтАС е приложил правилно и точно материалния закон по отношение на подсъдимия В. К., като го е признал за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 115 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение (стр. 22 – стр. 28) почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. От обективна страна, подсъдимият В. К. е осъществил деянието с предмет с ограничена действаща повърхност, нанасяйки силен удар в областта на лявото слепоочие на пострадалия, в резултат на който е било получено тежко нараняване на черепната му кухина, довело до загуба на съзнание и падането му на терена с инерционен удар на главата върху земната повърхност. Безспорно е установена причината за леталния изход – черепно-мозъчна травма причинена от наслагващия се ефект на два механизма – проникващо нараняване и падане от собствен ръст, като първото е довело до второто. Вярно е разкрита причинно-следствената връзка между нанесения от подсъдимия В. К. удар в областта на главата на пострадалия и настъпването на смъртта на последния, тъй като именно този силен удар в лявото слепоочие на пострадалия К. с предмет с ограничена действаща повърхност е в основата и е поставил началото на причинния процес, довел до безвъзвратния изход. Правилно е дефинирана и субективната страна на извършеното престъпление. Въззивната инстанция е предприела процесуално законосъобразен подход при изясняването на съвкупността от психични моменти, изразяващи субективното отношение на подсъдимия В. К. към извършеното от него. Крайното заключение относно вината му – инцидентен пряк умисъл за убийство – е изведено в резултат на комплексен анализ на всички установени факти и обстоятелства, като щателно са изследвани отделните моменти от реализираното от него поведение. Известно е, че като неюридическо свойство на престъплението вината се извлича във всеки отделен случай от конкретно установените факти за поведението на дееца, както в случая законосъобразно е процедирала контролираната инстанция. Приетите факти за развитието на инцидента обективно отразяват действителните психически преживявания на подсъдимия В. К. при осъществяването на цялостното му поведение. Без да е бил непосредствено предизвикан по какъвто и да е начин, той тенденциозно се е отправил към спрелия автомобил, в който на предната дясна седалка седял пострадалия К., и му нанесъл удари с юмруци през отворения прозорец на вратата на превозното средство. Намерението на дееца към този момент правилно е определено от състава на ВтАС като насочено към причиняване на телесна повреда, изводимо от по-слабия интензитет на нанесените удари, обективно причинените от упражненото физическо въздействие нетежки наранявания, спецификата на взаимното разположение между подсъдимия и пострадалия и конкретния начин на осъществяване на нападението – през отворения прозорец на лекия автомобил. При условно обособения втори етап от конфликта пострадалият К. К. излязъл от колата и оказал активна съпротива, нанасяйки удари с ръце и с бутилка от бира на подсъдимия В. К. и присъединилия се към него подсъдим С. Р., като успял да удържи временен превес над ситуацията и отблъснал нападателите си към задната част на автомобила. В следващата кулминационна фаза на инцидента подсъдимият В. К., с очевидното намерение да елиминира пострадалия, извадил от джоба си предмет с ограничена действаща повърхност, който носел със себе си, и му нанесъл силен удар в лявото слепоочие, от който пострадалият загубил съзнание и паднал на земята. Тъкмо този етап от протичането на деянието прецизно е идентифициран от съда като момента, когато първоначалното намерение на подсъдимия В. К. за саморазправа с пострадалия чрез причиняването му на телесни увреждения е градирало в умисъл за убийство – внезапно възникнало и осъществено решение за физическото му елиминиране. Изхождайки от близкото разстояние, от което деецът е нанесъл удара, характеристиките на предмета, с който го е реализирал, значителната сила, която е употребил (достатъчна да причини проникващо нараняване в черепната кухина), насочеността в уязвим жизненоважна част на човешкото тяло – главата, и то в слепоочната област (средна лява черепна ямка), касаторът несъмнено е съзнавал, че вредните последици от действията му по нанасяне на силен удар с твърд предмет с ограничена действаща повърхност и удължена форма по слепоочието на жертвата обективно не могат да бъдат ограничени единствено до причиняване на телесни повреди. Психическото му съдържание е обхващало представата, че с действията си причинява смъртта на пострадалия, какъвто резултат е и целял, за да реализира пълноценно отмъщението си. Установените от съдилищата по фактите финални щрихи от поведението на касатора В. К. в заключителния етап на инцидента – нанасянето на няколко допълнителни удара с летва по краката и торса на вече изпадналия в безсъзнание пострадал – недвусмислено потвърждават направените изводи за психическото отношение на дееца към деянието и настъпилия резултат. 2. ВКС не споделя възраженията на представителите на държавното и частното обвинение за наличие в конкретния случай на съизвършителство по чл. 20, ал. 2 от НК, произтичащо от обстоятелството, че освен подсъдимият В. К., удари на пострадалия К. са нанесли също и подсъдимите К. К. и С. Р.. Атакуваният съдебен акт е отлично мотивиран и в частите, с които е потвърдено оправдаването на подсъдимите К. К. и С. Р. (стр. 25-29 от въззивното решение). При прочита на залегналите в решението съображения става ясно, че съдът няма как да бъде упрекнат в непознаване на задължителните указания, дадени с ППВС № 2/16.12.1957 г., т. 6. Известна е принципната постановка, утвърдена в правната доктрина и съдебната практика, че при съизвършителството всеки от съучастниците отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат, като за квалификацията на поведението на съизвършителите няма значение точно кой от тях е нанесъл смъртоносния удар. Съставът на ВтАС изрично е констатирал (стр. 26 от решението), че решаващо за оправдаването на тези двама подсъдими съвсем не е фактът, че смъртоносният удар в лявото слепоочие на пострадалия К. е бил нанесен не от тях, а от подсъдимия В. К.. Много точно, с професионален усет, въззивният съд е разгледал въпроса на плоскостта на наличието на общност на умисъла между тримата подсъдими, като убедително и аргументирано е заключил, че в разглеждания случай такъв не е налице. За да стигне до този верен извод, контролираната инстанция задълбочено е изследвала всички факти, предшестващи, съпровождащи и следващи настъпването на престъпния резултат, като към направения детайлен анализ настоящият съдебен състав няма какво да добави. Във връзка с поведението на оправданите подсъдими Р. и К. К. е достатъчно само да се маркират обстоятелствата, че С. Р. се е присъединил към сбиването в по-късен момент – последвал е подсъдимия В. К., за да го подпомогне при побоя след излизането на пострадалия извън автомобила, когато последният вече е оказвал активна съпротива срещу нападателя В. К.. Въззивният съд не е установил никакви данни подсъдимият Р. да е знаел или поне предполагал, че подсъдимият В. К. ще използва срещу пострадалия носения от него твърд предмет с ограничена удряща повърхност. При това, след като е възприел нанасянето на удара с въпросния предмет в слепоочието на К. Д. и падането му на земята, подсъдимият Р. напълно е преустановил своето участие в боя, с което недвусмислено е манифестирал явно несъгласие с довелите до съставомерния резултат действия на подсъдимия В. К.. Поради отсъствието на субективния елемент – умисъл за умъртвяването на пострадалия – поведението на подсъдимия Р. не се субсумира под състава на чл. 115 от НК, а съставът на ВтАС законосъобразно е интерпретирал деянието на подсъдимия В. К. като „ексцес“. Той е извършил „нещо повече“, „нещо различно“, „нещо извън“ обхвата на първоначалния общ умисъл между него и подсъдимия Р. за причиняване на телесна повреда на пострадалия (в случая с медикобиологичните признаци на лека такава), обективиран чрез координирано осъществените от тях двамата действия по удряне на пострадалия след излизането му от колата. Изложените коментари са относими в пълна степен и към разбора на поведението на подсъдимия К. К., който пък се е включил в инцидента едва във финалната му фаза – след нанасянето на смъртоносния удар по главата на пострадалия и падането му на земята. Предходните инстанции не са установили доказателства относно наличието на представа у този подсъдим изобщо за случилото се между участниците в побоя, преди да се присъедини към тях, както и за нанесения смъртоносен удар от В. К. на пострадалия. Той се е озовал на местопрестъплението в момента, когато пострадалият К. К. вече лежал на земята, а подсъдимият В. К. му нанасял удари по тялото с дървена летва. Възприемайки неговите действия, подсъдимият К. К. също ударил пострадалия по долния крайник с дървен крак от маса. При така установените факти въззивният съд с основание е заключил, че не може да се направи извод, че подсъдимият К. К. е искал или допускал смъртта на К. К., а единствено, че е възнамерявал да му причини телесно увреждане, удряйки го по крака с дървения елемент от маса. Този извод убедително е аргументиран и с довода, че К. К., макар да разполагал с нож, не го използвал като оръжие срещу пострадалия, което обстоятелство сочи, че психическото му съдържание не е обхващало неговата смърт. В заключение следва да се обобщи, че субективният обединяващ момент на съизвършителството задължително е наличността на конкретен общ умисъл на дейците – всеки при осъществяване на своите действия трябва да съзнава, че участва в изпълнението на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление, и то, заедно с другия/те извършител/и, като иска, цели от така съчетаната дейност да бъдат предизвикани престъпните последици. Вярно е, че общият умисъл може да съществува и без предварителна или изрична уговорка, може да е резултат и на инцидентно мълчаливо координиране на проявите. Във всички случаи обаче съзнанието у съизвършителя за осъществяване на определено престъпление заедно с друго, умишлено действащо в тази насока лице, следва да е обективирано по някакъв начин в поведението на дееца. При отсъствието на доказана общност на умисъла съизвършителство по чл. 20, ал. 2 от НК няма. Затова въззивната инстанция законосъобразно е потвърдила постановената от първоинстанционния съд по отношение наподсъдимите С. Р. и К. К. оправдателна присъда за извършено от тях престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. III. По релевираните възражения за явна несправедливост на наказанието. Настоящият съдебен състав извърши проверка на атакувания съдебен акт и в контекста на претендирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В рамките на санкционната част на разпоредбата на чл. 115 от НК ВтАС законосъобразно е отчел като смекчаващи обстоятелства семейното положение, трудовата ангажираност и чистото съдебно минало на подсъдимия на В. К.. В практиката на съдилищата тези факти традиционно се считат за облекчаващи отговорността на дееца, като няма никакво основание в разглеждания казус да бъдат игнорирани при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Към съвкупността от отегчаващи обстоятелства съдът правилно е отнесъл завишената обществена опасност на деянието с оглед мястото, времето, начина и мотивите на извършване на престъплението – отмъщение във връзка с възникнал предишен конфликт с пострадалия. ВКС не се съгласява единствено дадената оценка за отрицателни характеристични данни на подсъдимия и включването й към съвкупността от отегчаващи обстоятелства. Тази констатация е незаконосъобразно изведена от предишно осъждане на подсъдимия, по което е настъпила реабилитация. Недопустимо е това обстоятелство да бъде ценено в негативен план при личностната характеристика на дееца, защото настъпилата реабилитация е заличила осъждането и е отменила за в бъдеще свързаните с него последици. Въпреки констатирания пропуск, крайният резултат от индивидуализацията на наказанието на подсъдимия В. К. не следва да се променя, защото е справедлив. При преценката на всички релевантни обстоятелства въззивният съд е намалил наказанието на касатора В. К. от двадесет на петнадесет години лишаване от свобода, като е приел наличието на баланс между отегчаващите и смекчаващите обстоятелства. Настоящият съдебен състав счита, че отмереното от ВтАС наказание спрямо подсъдимия за извършеното престъпление по чл. 115 от НК съответства на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като успешно допринася за осъществяване на генералната превенция, без да се явява прекомерно сурово за извършителя. Между така определеното по правилата на чл. 54 от НК наказание и реалната обществена опасност на деянието и дееца не се констатира очевидна диспропорция, обуславяща несправедливостта му. Несподелим е наведеният от защитника довод за липса на доказателства, установяващи приетия от съда мотив за престъплението – отмъщение. Наличието на влошени отношения следствие на предишен конфликт между подсъдимия В. К. и пострадалия К. К., който бил ударил касатора (защото той пък удрял брат) му, е факт, установен от съда процесуално законосъобразно, като касационната инстанция не може нито да го променя, нито да го игнорира. По отношение на претенцията на защитника, че решаваща роля за пораждането на инцидентния умисъл у подсъдимия В. К. е имала изпитаната от него уплаха от ситуацията, което представлявало изключително смекчаващо вината обстоятелство, следва да се отбележи, че съдилищата по фактите не само не са установили дори индиции за наличието на такова, но и с основание са го изключили с оглед безспорното обстоятелство, че именно подсъдимият В. К. е бил провокатор на нападението. В разглеждания случай липсва действителна съвкупност от многобройни смекчаващи обстоятелства, нито е налице такова с изключителна тежест и значение, за да намери приложение разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Поради това настоящият съдебен състав прецени като неоснователни както възраженията за явна несправедливост на наказанието на подсъдимия с оглед твърдяната необходимост от увеличаването му, така и претенцията на защитника на подсъдимия за неговото намаляване. ІV. По гражданския иск: Не е налице заявената от повереника на гражданските ищци явна несправедливост на присъдените обезщетения. Гражданските претенции за репариране на претърпените неимуществени вреди от ищците Г. К. В. и Р. К. В. (деца на пострадалия) чрез законния им представител Р. К. Р. (във фактическо съжителство с пострадалия) са определени по справедливост на 200 000 лева за всеки от тях поотделно, на Р. К. Р. – в размер на 150 000 лева и на В. К. Т. (баща на К.) и К. В. В. (майка на К.) – сумата от по 120 000 лева за всеки един от тях поотделно. Обезщетение се дължи за действително понесените болки и страдания, поради което и първостепенният, и въззивният съдебни състави законосъобразно са изследвали въпросите за обема и интензитета на реално претърпените от деянието морални вреди, като са ги оценили вярно. Отчетени са съществувалите топли отношения между пострадалия и близките му, тяхната взаимна обич и привързаност, близост и взаимопомощ, която са утвърдили във взаимоотношенията си. Съдебните инстанции са оценили както изживените от ищците морални страдания и шока от внезапната смърт на най-близкия им човек – син, баща, партньор, с когото ищцата Р. е живяла във фактическо съжителство, така и непреходната душевна мъка на ищците от необратимостта на загубата. Съгласно критерия на справедливостта паричният еквивалент на понесените от тях болки и страдания е обхванал и вредите, които неминуемо ще търпят и в бъдеще. Присъдените обезщетения отчитат всички меродавни фактори за конкретизацията на размера им, поради което атакуваното решение се явява законосъобразно и справедливо и в гражданската му част. Съображенията на повереника за проявена от подсъдимия особена жестокост при убийството и настъпването на смъртта на пострадалия по особено мъчителен начин не могат да бъдат взети предвид при определянето на размера на обезщетенията, защото не фигурират в обхвата на установената фактология. С оглед изложените съображения, настоящият състав на ВКС счете, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Великотърновския апелативен съд. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148 от 24.07.2019 г., постановено по ВНОХД № 188/2019 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.