Р Е Ш Е Н И Е № 85/2020 г. гр. София, 11.01.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3851 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 295 ГПК. С определение № 211 от 07.05.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 669 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което, след частично отменяване на решение № 3296 от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 2189/2017 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав, частично са отхвърлени предявените от Т. И. И. срещу П. П. О. искове, както следва: (1) за приемане за установено, че Т. И. И. е собственик на сграда с идентификатор **** с площ по скица 4 кв.м., съгласно заключението на СТЕ – с площ 5,46 кв. м., а по настоящем с площ 4,27 кв.м. съгласно действащата КК на административен район О., [населено място], състояща се от две помещения – вътрешно помещение към дъното на имота, което представлява тоалетна, а второто – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, с размери 1,57 м. на 3,48 м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. В., район „О.”, [улица] площ по скица 141 кв.м., а по документ за собственост – 149 кв.м., по силата на сключени на 17.12.2009 г. договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 131, том ІІ, рег. № 2819, дело № 271/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26496/17.12.2009 г., акт № 68, том LХХVІ, дело 16440/2009 г., и нотариален акт № 130, том ІІ, рег. № 2816, дело № 270/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26475/17.12.2009 г., акт № 51, том LХХVІ, дело 16721/2009 г. за разликата над 37,50 % ид.части от имота и (2) за осъждането на П. П. О. да предаде на ищцата владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор **** - за разликата над 37,50 % ид.части от имота на основание чл. 108 ЗС, както и (3) за осъждането на П. П. О. да заплати на ищцата на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаването от ползването на помещение – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор **** - за разликата над 315 лева до присъдените с първоинстанционното решение 840 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2017 г. до окончателното й изплащане. Решението на районния съд е потвърдено в частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на сградата с идентификатор **** до 37,50 % ид.ч., както и в частта , с която ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сградата с идентификатор **** до размер на 37,50 % ид.ч. на основание чл. 108 ЗС, както и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е присъдено заплащането на сумата 315 лв., ведно със законната лихва от 17.02.2017 г. до окончателното изплащане. Присъдени са разноски, включително при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Задължителни ли са указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона при връщане на делото за ново разглеждане ?” с оглед констатацията за противоречие между въззивния акт и практика на ВКС, обективирана с Решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 632/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 294 от 18.107.2013 г. по гр.д.№ 1276/2012 г. на ВКС, ІV г.о. Касаторката Т. И. И., представлявана от адвокат С. Л. от АК - В., поддържа, че въззивното решение е частично неправилно, тъй като притежавания от нея дял в спорната постройка възлиза на 76,19% ид.ч., а не изчислените от съда 37,50% ид.ч. Въззивният съд не е изпълнил указанията, дадени при първото разглеждане на спора от ВКС, както и не е изложил мотиви как точно е определил съотношението между индивидуално притежаваните от страните обекти в съсобственото дворно място. Моли въззивното решение да бъде отменено, като на Т. И. И. се присъдят 76,19% ид.ч. от процесната сграда, както и заплащането на обезщетение по чл. 59 ЗЗД в размер на 640 лв. Претендира разноски, включително по чл. 32, ал. 2 ЗА. Ответницата по касация П. П. О., представлявана от адвокат К. С. от АК - В., поддържа, че жалбата е неоснователна. В пледоарията си обръща внимание, че с отговора на исковата молба е заявила възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност по отношение на 50% ид.ч. от спорния обект, по отношение на което поддържа, че до момента отсъства произнасяне, но счита, че същото не може да бъде оставено без разглеждане. Претендира разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното: Атакуваното въззивно решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК – след като с Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. е отменено решението , постановено при първото разглеждане на спора от въззивния съд и делото е върнато за ново разглеждане с дадени указания за извършване на нови съдопроизводствени действия. Касационната инстанция е приела, че процесната постройка (състояща се от две помещения - баня и тоалетна) представлява принадлежност едновременно както към собствения на ищцата самостоятелен обект с идентификатор ****, така и към собствения на ответницата самостоятелен обект с идентификатор ****. Обстоятелството, че към момента на придобиване на правото на собственост от ищцата, собствената й жилищна сграда не е имала вътрешни баня и тоалетна, не обосновава заключение, че процесният обект обслужва само тази сграда. Прието е, че преценката следва да бъде извършена към 1958 г., когато (видно от описанието в съдебна спогодба) сградата на ответницата (т.нар. „пристройка“) е включвала единствено стая и салон, т.е също не е имала санитарен възел. Съответно - и двете страни притежават право на собственост върху процесните помещения като принадлежност към собствените им жилищни сгради. При първото разглеждане на спора от ВКС, обаче, не е било възможно да се определи обема на това право предвид липсата на доказателства за стойностите на обектите, поставени в дяловете със съдебната спогодба за делба от 14.04.1958 г. Дадено е указание, че именно към този момент следва да се определи какво е съотношението между /от една страна/ стойността на жилищната сграда, включваща сутеренен етаж от две стаи и антре (поставен в дял на съделителката П. П.) и етаж над сутерена (поставен в дял на съделителката Е. П.) и /от друга страна/ жилищната сграда, описана като пристройка, поставена в дял на съделителката Е. П.. Въз основа на това съотношение следва да се установят дяловете на страните в процесните помещения, съставляващи принадлежност и към двете сгради. Указано е още, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД трябва да се определи съобразно притежавания от ищцата дял в тези обекти. С оглед необходимостта от извършването на нови съдопроизводствени действия (да се предостави възможност на страните да ангажират писмени доказателства за стойността на жилищните сгради съобразно съдебната спогодба от 1958 г., както и да се допусне изслушването на съдебно-техническа експертиза, която да оцени жилищните сгради към същия момент, след което да се изчисли размерът на притежаваните идеални части в съсобствеността), делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото, въззивният съд е изискал от ВРС (служба „Архив”) делбеното гр.д.№ 344/1958 г. на РС – Варна, VІ район, в чиито корици се съхранява заключение на вещото лице Г. Д. с дата на изготвянето му 14.04.1958 г. Експертът е посочил, че средната пазарна оценка на дела на Е. А. П. е общо 23 500 лв., която сума включва 5 000 лв. за 100 кв.м. ид.ч. от дворното място; 12 000 лв. за полумасивен етаж от две стаи и антре; 500 лв. за под стълбището /преграда/ и 6 000 лв. за полумасивна пристройка от стая и салон. Делът на П. Д. Т. (П.) е оценен общо на 9 800 лв., от които 2 450 лв. за дворно място от 49 кв.м. ид.ч.; 7 200 лв. за полумасивен сутеренен етаж от две стаи и антре, както и 150 лв. за малка дъсчена барака. Без да излага мотиви какви суми е съпоставил, въззивният съд е постановил, че „въз основа на така определените стойности” дяловете на страните в процесните помещения възлизат съответно на 37,50 % ид.части от сградата с идентификатор **** – за ищцата (като принадлежност към самостоятелен обект с идентификатор ****), а останалите 62,50 % ид.части от сградата с идентификатор **** са на П. О. - принадлежност към нейния самостоятелен обект с идентификатор ****. На тази база са определени правата на страните в съсобствеността с произтичащата от това частична основателност на иска по чл. 108 ЗС; на същата база е присъдено и обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изложеното сочи, че въззивният съд е предприел действия, ориентирани към изпълнение на дадените в отменителното Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. указания, като, с оглед установяване стойността на жилищните сгради съобразно съдебната спогодба от 1958 г., е изискал делбеното гр.д.№ 344/1958 г. на РС – Варна, VІ район, както и е приобщил като писмено доказателство за подлежащите на установяване стойности намиращото се в кориците на делото заключение на в.л. Г. Д. от 14.04.1958 г. При постановяването на своя акт, обаче, въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК и практиката по приложението на тази разпоредба, защото се е отклонил от дадените му с отменителното решение указания да съобрази, че обемът на притежаваните от страните права в процесната постройка следва да се определи като съответен на съотношението между /от една страна – за ищцата/ стойността на жилищната сграда, включваща сутеренен етаж от две стаи и антре (поставен през 1958 г. в дял на съделителката П. П.) и етаж над сутерена (поставен през 1958 г. в дял на съделителката Е. П.), а от друга страна - жилищната сграда, описана като пристройка, поставена в дял на съделителката Е. П., а понастоящем – притежание на ответницата. Вместо да установи размера на това съотношение, при новото разглеждане на спора въззивният съд е направил изчисление за съотношението на дяловете на съделителките П. П. и Е. П.. Указания за установяване на това съотношение не са давани с отменителното решение, а съотношението, указано от ВКС не е установено от въззивния съд. В този смисъл е налице несъответствие между предписаното от касационната инстанция и изпълненото по реда на чл. 294 ГПК. Това обективира противоречие с Решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 632/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 294 от 18.107.2013 г. по гр.д.№ 1276/2012 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно която практика (споделяна от настоящия състав) указанията на ВКС по прилагането на закона и дължимите процесуални действия са задължителни за съда, на който делото се връща за ново разглеждане. Така допуснатото процесуално нарушение се е отразило на правилността на акта, като на страните са определени дялове (37,50% за ищцата и 62,50% за ответницата), които не съответстват на действително притежаваните от тях в съсобствеността по отношение на сградата с идентификатор *****. За установяване действителния размер на правата на страните, на първо място следва да се отчете сборът от стойностите на компонентите, подлежащи на съобразяване. Той възлиза на сумата 25 200 лева (12 000 лв. + 7 200 лв. + 6 000 лв.). Това е сумата, формираща знаменателя на обикновените дроби, съобразно които следва да се определят идеалните части на страните в сградата с идентификатор ****. Изчислени при съблюдаване на дадените с отменителното решение на ВКС, дяловете на страните възлизат както следва : (1) за ищцата, като собственик на обекта с идентификатор ****, инкорпориращ жилищната сграда, включваща сутеренен етаж от две стаи и антре (поставен през 1958 г. в дял на съделителката П. П.) и етаж над сутерена (поставен през 1958 г. в дял на съделителката Е. П.), оценени съответно на 12 000 лв. и 7 200 лв., или общо 19 200 лв., се следват 76,19 % идеални части (19200 / 25200 * 100) (2) за ответницата, като собственик на обекта с идентификатор ****, инкорпориращ жилищната сграда, описана като пристройка (поставена през 1958 г. в дял на съделителката Е. П.), оценена на 6 000 лв., се следват 23,81 % идеални части (6000 / 25200 * 100). В съответствие с така изчислените стойности заявената от Т. И. И. претенция по чл. 108 ЗС се явява основателна за 76,19 % ид.ч. от процесната сграда. Ирелевантно в тази връзка е заявеното от ответницата с отговора на исковата молба възражение за изтекла в нейна полза от 1993 г. насетне давност за 1/2 ид.ч. от сградата. На първо място – не отговаря на данните по делото твърдението, че няма произнасяне по това възражение. Същото е обсъдено в мотивите на решението на РС и в мотивите на въззивното решение, отменено с Решение № 12 от 29.03.2019 г. по гр.д.№ 1877/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., като с оглед отсъствието на указания в последното за ново произнасяне по възражението при повторното разглеждане на спора от въззивния съд и по аргумент от разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изр. 1 ГПК, черпените от това възражение доводи на ответницата са преклудирани. Освен това и само за пълнота следва да се подчертае правилността на приетото с първоинстанционното и отмененото въззивно решения, че процесният обект няма характеристиките на самостоятелна вещ, поради което никаква част от него не може да бъде годен обект на придобиване отделно от вещите, към които се явява принадлежност. С оглед обема права, притежавани от ищцата, по предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД тя има право да получи обезщетение за лишаването от ползването на помещението „баня” за периода от 01.05.2015 г. до 01.02.2017 г. в размер на 640 лв. (76,19% от установената на базата на заключението на СТЕ сума от 840 лв. – при среден месечен пазарен наем само за това помещение в размер на по 40 лв. за всеки един от процесните 21 месеца). Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която (след отменяване на първоинстанционния акт) е постановено отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС за разликата над 37,50 % ид.ч. до 76,19 % ид.ч. от процесната сграда, както и е постановено отхвърляне на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД - в частта, с която (след отменяване на първоинстанционния акт) е постановено отхвърляне на иска за разликата над 315 лв. до 640 лв. По разноските: В качеството й на ищец, касаторката е представлявана от адвокат С. Л. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. В този случай съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Законът постановява, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, без при това преценката му да е обвързана със съдържанието на сключения между страните договор за правна защита и съдействие. В тази връзка ограничения произтичат от една страна от забраната да се присъжда по-нисък от размера, установен с наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, а от друга - с оглед диспозитивното начало не може да се присъжда повече от договореното между страните. В първоинстанционното производство предмет на делото са иск за собствеността върху сграда с данъчна оценка 1 631,30 лв., както и иск по чл. 59 ЗЗД с цена 1 260 лв., поради което пълният размер на минималното адвокатско възнаграждение се определя съобразно чл. 7, ал. 5 НМРАВ за иска по чл. 108 ЗС и възлиза на сумата 600 лв., а за иска по чл. 59 ЗЗД - по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ и възлиза на сумата 318,20 лв. Ищцовата страна е претендирала присъждането на 620 лв., без уточнение как се разпределя сумата между исковете, поради което съдът приема, че е поравно, т.е. по 310 лв. Съответно (съобразно диспозитивното начало) на адвокат С. Л. следва да се присъдят 76,19% от сумата 310 лв. (по иска за собственост) и 50,79% от сумата 310 лв. (по иска по чл. 59 ЗЗД), или общо - 393,64 лв. Заплатените от ищцата разноски във връзка с иска по чл. 108 ЗС възлизат на 302 лв. (52 лв. – държавна такса и такса превод + 38 лв. – за заверени преписи + 10 лв. – за вписване на исковата молба + 202 лв. – държавна такса и такса превод за СТЕ). Не са представени доказателства за претендираната сума 100 лв. – такса за удостоверение за данъчна оценка, 2 бр. скици и 2 бр. схеми. Съобразно уважената част на иска се дължат 230,10 лева. По иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД ищцата е направила разноски в общ размер от 202,40 лв. (52,40 лв. – държавна такса и такса превод + 150 лв. – депозит вещо лице за ССчЕ). Съразмерно с уважената част от иска, следва да й бъдат присъдени разноски в размер на 102,80 лв. Или общо в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски за сумата 332,90 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част от предявените искове. Ответницата е претендирала сумата 400 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение, т.е. по 200 лв. за всеки от двата обективно кумулативно съединени иска. Съразмерно с отхвърлената част от иска по чл. 108 ЗС (23,81%) ответницата има право на 47,62 лв., а по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД (49,21%) – 98,42 лв., или общо следва да й бъде присъдена сумата 146,04 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Във въззивното производство предмет на делото са иска за собственост с цена 1 631,30 лв., но интересът по иска по чл. 59 ЗЗД вече не е 1 260 лв., а е 840 лв. (с оглед влязлото в сила решение на РС за отхвърляне на претенцията за разликата над 840 лв.), поради което пълният размер на минималното адвокатско възнаграждение се определя съобразно чл. 7, ал. 5 НМРАВ за иска по чл. 108 ЗС и възлиза на сумата 600 лв., а за иска по чл. 59 ЗЗД - по чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ и възлиза на сумата 300 лв. Т. И. И. е представила пълномощно за сумата 900 лева за двата иска (600 лв. + 300 лв.). Съответно - на адвокат С. Л. следва да се присъдят 76,19% от сумата 600 лв. (по иска за собственост), както и 76,19% от сумата 300 лв. (по иска по чл. 59 ЗЗД), или общо - 685,71 лв. П. П. О. е претендирала разноски в размер на 400 лв. - адвокатско възнаграждение за двата иска, т.е. по 200 лв. за всеки от исковете. Съразмерно с отхвърлената част от исковете (23,81%) тя има право общо на сумата 95,24 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. При първото разглеждане на спора от ВКС Т. И. И. е представила пълномощни общо за сумата 2 000 лева за двата иска (т.е. по 1 000 лв. за всеки иск), срещу което е направено възражение за прекомерност. С оглед изложеното по-горе, дори и при отсъствието на възражение за прекомерност, съдът разполага с правомощието да определи сума, различна от посочената в договора за правна защита и съдействие. Ето защо и с оглед фактическата и правна сложност на спора, възнаграждението следва да се определи в размер на минималното по чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 5 НМРАВ. Съответно - на адвокат С. Л. следва да се присъдят по 76,19% от сумата 600 лв. (по иска за собственост) и от сумата 300 лв. (по иска по чл. 59 ЗЗД), или общо - 685,71 лв. П. П. О. е претендирала разноски в размер на 600 лв. - адвокатско възнаграждение за двата иска, т.е. по 300 лв. за всеки от исковете. Съразмерно с отхвърлената част от исковете тя има право на по 23,81% от адвокатското възнаграждение, или общо сумата 142,86 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В настоящото производство предметът на делото е ограничен до защитата на собствеността върху 38,69 % ид.ч. (76,19 - 37,50) от сградата с данъчна оценка 1 631,30 лв., както и обезщетение в размер на 325 лв. (640 – 315), поради което приложими са чл. 7, ал. 5 НМРАВ (т.е. по иска по чл. 108 ЗС минималният размер на адвокатското възнаграждение е 600 лв.), както и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ (т.е. по иска по чл. 59 ЗЗД минималният размер на адвокатското възнаграждение е 300 лв.). Разгледаната в настоящото производство касационна жалба е изцяло основателна, поради което право на разноски имат само касаторката (за сумата 80 лв. – заплатени държавни такси) и нейният пълномощник (за сумата 900 лева). В обобщение: на касаторката се следва сумата 412,90 лв., а на ответницата по касация – 384,14 лв. След прихващане на насрещните задължения за разноски, на касаторката се следва сумата 28,76 лв. Ответницата по касация следва да заплати на адвокат Л. сумата 2 665,06 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 669 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Окръжен съд - Варна, в частта, с която е отменено решение № 3296 от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 2189/2017 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав в частта, с която Т. И. И. е призната за собственик на разликата над 37,50 % ид.части до 76,19 % ид.ч. от сграда с идентификатор **** и на основание чл. 108 ЗС П. П. О. е осъдена да предаде на Т. И. И. владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор **** - за разликата над 37,50 % ид.части до 76,19 % ид.ч., както и П. П. О. е осъдена да заплати на Т. И. И. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаването от ползването на помещението – баня за разликата над 315 лева до сумата 640 лева, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. И. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], срещу П. П. О., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Т. И. И. е собственик на разликата над 37,50 % ид.части до 76,19 % ид.ч. от сграда с идентификатор **** с площ по скица 4 кв.м., съгласно заключението на СТЕ – с площ 5,46 кв.м., а по настоящем с площ 4,27 кв.м. съгласно действащата КК на административен район „О.”, [населено място], състояща се от две помещения – вътрешно помещение към дъното на имота, което представлява тоалетна, а второто – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, с размери 1,57 м. на 3,48 м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „О.”, [улица] площ по скица 141 кв.м., а по документ за собственост – 149 кв.м., по силата на сключени на 17.12.2009 г. договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 131, том ІІ, рег. № 2819, дело № 271/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26496/17.12.2009 г., акт № 68, том LХХVІ, дело 16440/2009 г., и нотариален акт № 130, том ІІ, рег. № 2816, дело № 270/2009 г., вписан в СВп – гр. Варна, вх. рег. № 26475/17.12.2009 г., акт № 51, том LХХVІ, дело 16721/2009 г., като ОСЪЖДА П. П. О. ДА ПРЕДАДЕ на Т. И. И. владението върху помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор **** - за разликата над 37,50 % ид.части до 76,19 % ид.ч. от обекта, както и ОСЪЖДА П. П. О. ДА ЗАПЛАТИ на Т. И. И. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаването от ползването на помещението – баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор **** в размер на 325 (триста двадесет и пет) лева (представляваща разликата над присъдените с въззивното решение № 669 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Окръжен съд – Варна, в частта, в която то е влязло в сила, 315 лева до пълния размер на вземането - 640 лева), ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2017 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА П. П. О. ДА ЗАПЛАТИ на Т. И. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 28,76 (двадесет и осем лева и седемдесет и шест стотинки) лева – разноски за трите инстанции след прихващане. ОСЪЖДА П. П. О. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. Л. от АК – В. сумата 2 665,06 (две хиляди шестстотин шестдесет и пет лева и шест стотинки) лева – възнаграждения по чл. 38, ал. 2 ЗА за трите инстанции. Въззивното решение № 669 от 05.06.2019 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Окръжен съд – Варна не е обжалвано и е влязло в сила в частите, с които решение № 3296 от 10.08.2017 г. по гр.д.№ 2189/2017 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав е потвърдено в частите, с които Т. И. И. е призната за собственик на 37,50 % ид.части от сградата с идентификатор **** и П. П. О. е осъдена да предаде на Т. И. И. владението на 37,50 % ид.части от помещението – баня на основание чл. 108 ЗС, както и П. П. О. е осъдена да заплати на Т. И. И. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД обезщетение за периода 01.05.2015 г. – 01.02.2017 г. за лишаването от ползването на помещението – баня в размер на 315 лева, заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.02.2017 г. до окончателното й изплащане, както и иска по чл. 108 ЗС, предявен от Т. И. И. срещу П. П. О., е отхвърлен за разликата над 76,19 % ид.части от сградата с идентификатор **** по КККР на [населено място], район „О.”. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: