Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 26.03.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 131 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдените Е. С. М., И. И. З. и В. Е. М. за възобновяване на ВНОХД № 369/2014 г. на Ямболския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 225/07.01.2015 г., с което е била потвърдена присъда № 110/28.10.2014 г. по НОХД № 50/2014 г. на районен съд - Тополовград. С тази присъда РС – Тополовград е признал поотделно подсъдимите Е. С. М., И. И. З. и В. Е. М. (искатели в настоящото производство), както и подсъдимия Ж. М. З., за виновни в това, че на 26.02.3014 г., около 20 ч., в двора на бивша „Ас. б.”, в съучастие като съизвършители, чрез използване на технически средства и МПС, отнели чужда движима вещ – меден захранващ ел. проводник на стойност 856, 33 лв. от владението на собственика [фирма] – [населено място], без негово съгласие и с намерение противозаконно да я присвоят, като деянието е повторно за В. М., поради което и на основание чл. чл. 195 ал. 1, т. 3, 4, пр. 1 и 2 (а за последния и по т. 7), вр .чл. 194 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 58а ал. 4 и чл. 55 от НК на всеки един от тях е било наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. В тежест на подсъдимите е било присъдено заплащане на направените по делото разноски. В изготвеното от тримата осъдени искане се съдържат оплаквания, съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Твърди се, че процесуалните права на подсъдимите са били съществено ограничени поради неправилно отхвърляне на възраженията на защитата, направени пред въззивната инстанция, за непълно формулиране на обвинението, доколкото в обвинителния акт не било посочено кой е бил владелеца ФЛ на отнетата вещ, а само нейния собственик ЮЛ. Сочи се още, че въззивният състав е бил предубеден, тъй като е коментирал в мотивите си необходимост от увеличаване на наложеното наказание без да е бил сезиран с такова оплакване и съответен протест на прокурора. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е мотивирано с отказа за прилагане на чл. 66 от НК, въпреки наличие на предпоставките за това и несъобразяване на данните за трудова и семейна ангажираност. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция или намаляване на наказанието. В с. з. пред ВКС, адв. Ч. - като упълномощен защитник на явилия се осъден В. М. и като служебен такъв на неявилите се И. З. и Е. М., поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. При разглеждането му по същество ВКС намери следното: Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, мотивирани с предубеденост на въззивния състав, както и непълнота на обвинението, са неоснователни. Напълно вярно е, че в обвинителния акт, както и впоследствие в диспозитива на присъдата, липсва конкретизация на ФЛ владелец или държател на откраднатата вещ, като само е било посочено, че собственик и владелец е ЮЛ [фирма] – [населено място]. С това обаче правата на подсъдимите не са били ограничени, като не се наблюдава и никакво нарушение по т. 3, пар. ІІ от Постановление № 6/26.04.1971 г. на Пленума на ВС. По този пункт ВС е приел, че под владеене следва да се разбира както владеенето, така и държането по чл. 68, ал. 1 и 2 от ЗС, като кражба е налице и когато деецът отнеме вещта от държателя й. В случая не е имало конкретно определен държател или друг владелец, различен от собственика, а доколкото последният е бил ЮЛ, то владението поначало е осъществявано от онези ФЛ, които по регистрация са осъществявали представителната власт. С липсата на тяхното изрично посочване не се накърняват правата на осъдените да узнаят същината на обвинението, което в контекста на изискването за пряк умисъл за кражба се свежда до знание, че вещта е чужда и намерението да бъде присвоена, по които въпроси по делото не е имало никакви непълноти и съмнения. Коментарите на въззивния съд досежно това, дали при определяне на наказанието е било по-правилно прилагането на чл. 58а ал. 1 от НК, а не на ал. 4, вр. чл. 55 от НК, както е приела първата инстанция, също не може да се отчитат като нарушение, което да е ограничило процесуалните права на подсъдимите. При липсата на протест по този повод въззивната инстанция не би могла да промени основанието за прилагане на по-благоприятния текст при определяне на наказанието, като това не е било и сторено, поради което и направените коментари са се оказали без каквото и да е значение за наказателната съдба на подсъдимите. Поради това и тезата за предубеденост не може да бъде споделена. Във връзка с последното направено оплакване за явна несправедливост на наказанията на тримата искатели поради неприлагане на чл. 66 от НК, ВКС намери, че не може да го провери поради липсата на мотиви на въззивната инстанция (а и на първата) по този въпрос. Въззивният съд не е извършил надлежна проверка в съгласие със задълженията си по чл. 314 от НПК, а изложените мотиви отчита за несъответни на изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК, което обуславя присъствие на основанието за възобновяване по чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. От материалите по делото е видно, че както пред първата, така и пред въззивната инстанция, защитникът на подсъдимите е застъпвал тезата за липса на процесуална пречка за прилагане на чл. 66 от НК, очевидно индицирайки за проверка на данните за съдимост и евентуално настъпване на реабилитация по предходните им осъждания, вкл. по чл. 88а от НК. В мотивите и на двете инстанции е предложен общ и неаргументиран отговор – че тримата подсъдими Е. М., В. М. и И. З. са били многократно осъждани, вкл. за деяния по чл. 195 от НК и целите по чл. 36 не биха могли да се постигнат с условно осъждане, за налагането на което са налице и законови пречки. Тези пречки не са били изследвани, като за нито един от тях не е извършена коректна и последователна проверка на данните за съдимост и не е направена констатация по въпросите, включени в обхвата на чл. 66 от НК. Отговорът на въпроса дали „лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер”, предпоставя необходимост и при налични данни за осъждания да се прецени дали не е настъпила реабилитация, вкл по чл. 88а ал. 4 от НК, (като при необходимост следва да се съберат доказателства за времето на изтърпяване на наказанията, откогато се отчитат сроковете по чл. 82, ал. 1 от НК). В зависимост от отговора по този въпрос по-насетне е необходимо и излагането на конкретни мотиви за всеки един от подсъдимите поради какви причини се счита, че целите на наказанието и преди всичко поправянето им не може да бъде постигнато без наказанието да бъде изтърпяно ефективно. В тази връзка данните за личността на всеки един от тях, включително за семейна и трудова ангажираност, имат своето значение и подлежат на обсъждане, което също не е било сторено. С оглед своите правомощия ВКС не може да поправи констатираните пороци, тъй като освен, че убеждението на въззивната инстанция за отказа за прилагане на чл. 66 от НК е формулирано общо, а не поотделно, за тримата искатели, то и не разполага с никакви данни за времето на изтърпяване на налаганите им наказания по предходни присъди (с изключение на присъда на Е. М. по НОХД № 939/2003 г. – вж. л. 73 от ДП, която е била кумулирана с други по ЧНД № 71/2005 г.), което е определящо за преценката дали е възможно или не прилагането на чл. 88а от НК, а оттук и доколко е приложим чл. 66 ал. 1 от НК. Това налага в съгласие с чл. 425 ал. 1, т. 1 от НПК производството по въззивното дело да бъде възобновено и постановеното по него решение да бъде отменено в частта относно начина на изтърпяване на наказанията на подсъдимите Е. М., В. М. и И. З., като делото се върне на Ямболския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. Предвид изложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 1, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 369/2014 г. на Ямболския окръжен съд, като ОТМЕНЯВА постановеното по него въззивно решение № 225/07.01.2015 г., с което е била потвърдена присъда № 110/28.10.2014 г. по НОХД № 50/2014 г. на районен съд – Тополовград В ЧАСТТА относно начина на изтърпяване на наказанията на подсъдимите Е. С. М., И. И. З. и В. Е. М. и ВРЪЩА делото в същата част за ново разглеждане на Ямболския окръжен съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.