4 Р Е Ш Е Н И Е № 638 София, 07.12. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря на Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 73/2009 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 774 от 27.07.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 896 от 23.07.2008 г. по в. гр. д. № 1622/2007 г. на Варненския окръжен съд в частите, с които в сила е оставено решение № 77 от 08.01.2007 г. по гр. д. № 5163/2004 г. на Варненския районен съд в частите, с които: 1. по отношение на касаторите И. Т. К. и М. Н. К., при участието на трето лице- помагач С. Х. С., действащ като [фирма], е признато за установено, че ищците Т. К. И. и Р. Д. И. са собственици на недвижими имоти в партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], съставляващи гаражи № 2 и № 4, с площ от 14.10 и 20.80 кв. м., с променено предназначение в склад със санитарен възел и съответно в магазин, ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 351/2000 г. на Варненския окръжен съд; 2. касаторите са осъдени да предадат на собствениците владението на имотите; 3. отхвърлено е частично възражението им заплащане на извършени подобрения и необходими разноски и за признаване на право на задържане и 4. отменени са нотариалните актове, с които касаторите се легитимират за собственици. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на обжалваното решение в първата част - касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК, както и за неправилност на съдебния акт в обжалваните части - основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Т. К. И., Р. Д. И. и Ю. С. Б. не са взели становища по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: По предявения иск за ревандикация ищците Т. и Р. И. се легитимират за собственици с влязло в сила решение по гр. д. № 351/2000 г. на Варненския окръжен съд, потвърдено с решение № 334 от 14.11.2001 г. по гр. д. № 855/2000 на ВКС на РБ, II-ро г. о., постановено по вписана на 16.11.1998 г. искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С него за окончателни са обявени два предварителни договора от 04.08.1995 г., с купувач Т. И. и продавачи С. Х. С., действащ като [фирма], и Р. Ф. С., с предмет спорните по настоящото дело обекти. С договори от 06.08.1999 г., обективирани в н. а. № 2/99 г. и н. а. № 3/99 г., С. Хр. С. в качеството му на едноличен търговец, и Р. Ф. С. продали на ответника И. К., по време на брака му с М. К., имотите по исковата молба. Въззивният съд приел, че правата на ответниците, като придобити след вписване на исковата молба и в хода на висящото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, са непротивопоставими на правото на собственост на ищците. Правопрекратяващото възражение за собственост по давност в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС с начало на владението от закупуване на обектите на 06.08.1999 г., съдът намерил за неоснователно по причина, че ответниците не са добросъвестни владелци. Съгласно чл. 114, ал. 1, б. “б” ЗС вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има оповестително-защитно действие по отношение на всички трети лица, същите се считат уведомени, че за конкретния имот е налице правен спор и това изключва тяхната добросъвестност. Непризнаването на качеството добросъвестни владелци е обявено като основание за отхвърляне на възраженията за заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността на имотите вследствие на извършени подобрения и за признаване на право на задържане до заплащане на претендираната сума, на основание чл. 72, ал. 1, 2 и 3 ЗС. Съдът приел, че разноските по общите части на сградата, в която се намират имотите /външно и вътрешно кабелно захранване, В и К инсталация, вътрешна ел. инсталация и главни линии, отдушници и ремонт на покрив и комини, мазилка на мази и стълбище, бетонна площадка в двора, шпакловане и боядисване на стълбище и общи части, поставяне на осветителни тела в общи части, плащания за сертификати, плащане за акт № 16/ не съставляват необходими разноски по смисъла на чл. 72, ал. 2 и чл. 73, ал. 2 ЗС, каквито са само тези, без които вещта би се повредила или би погинала. Затова отказал да ги присъди. За частично основателно въззивният съд приел заявеното в условия на евентуалност възражение за заплащане на разходите за подобрения на основание чл. 74, ал. 1 ЗС, което уважил в размер на 1 335 лева - за изграждане на санитарен възел, и 1 136 лева - разноски за извършените подобрения: В и К инсталация в гараж № 2 - общо 300 лева; теракот в гараж № 4 - 682 лева и цветарници пред гараж № 4 - 154 лева. Касаторите са въвели довод за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е прието за установено правото на собственост на ищците. Твърдят, че е налице произнасяне по непредявен установителен иск за собственост върху спорните имоти; дори да е предявен такъв иск, той е недопустим в производство за ревандикация на същите имоти, за които се отнася установяването. Наличието на два отделни диспозитива е обусловено от двете части на ревандикационния иск: първата, с която претендираното от ищците право се отрича или признава, и втората, с която - ако са установени всичките предпоставки за уважаване на иска, ответниците се осъждат да предадат владението на имота на собствениците му. Ето защо и оплакването за наличие на касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК е неоснователно. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправните въпроси за приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС в случаи като разглеждания, когато правното основание за владението на купувач по договор, сключен с нотариален акт, е възникнало при наличие на вписана преди това искова молба от купувач по предварителен договор, обявен за окончателен с влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; за приложението на чл. 114, ал. 1, б. “б” ЗС и правното действие на вписаната искова молба - дали тя само ограничава прехвърлителното действие на разпоредителната сделка или и елиминира възможността тази сделка да съставлява основание за упражняване на добросъвестно владение върху обекта на разпореждането; дали нормата съдържа презумпция за знание у всички трети лица за наличие на спор на отношение на имота, което изключва тяхната добросъвестност. Прието е, че разрешаването на тези въпроси е свързано с изхода на спора и по заявеното възражение за признаване на право на задържане, с каквото разполага добросъвестният владелец, а по изключение при условията на чл. 74, ал. 2 ЗС - и недобросъвестният владелец. Касаторите-ответници по иска за ревандикация, са придобили собствеността върху спорните имоти в хода на висящо производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, образувано по иск на купувача на обещаните имоти срещу обещателя, който е праводател и на ответниците, като исковата молба е вписана преди покупко-продажбите. В този случай влиза в сила специалното оповестително-защитно действие на вписването - чл. 114, ал. 1, б. “б” ЗС, като извършеното от обещателя по предварителния договор разпореждане с правото на собственост в полза на ответниците няма сила спрямо приобретателката по предварителния договор, която е предявила иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е вписалия исковата молба преди вписване на актовете, от които купувачите черпят права от същия собственик. В резултат на това, макар съдебното решение да е влязло в сила след вписване на нотариалните актове, купувачът по предварителния договор става собственик и следва да бъде предпочетен пред купувача по нотариалните актове. Правопрекратяващото възражение за придобиване по давност, започнала да тече от закупуването на имотите на 06.08.1999 г. до предявяване на иска на 13.12.2004 г., се основава на нормата на чл. 79, ал. 2 ЗС вр. чл. 70 ЗС. Основателно се поддържа от касаторите, че в разглеждания случай не са били налице предвидените в чл. 70, ал. 1 ЗС пречки за определяне на установеното от тях владение като добросъвестно-праводателите да не са собственици или предписаната от закона форма да е била опорочена. Оттук обаче не следва поддържаният от тях извод, че са добросъвестни владелци съгласно презумпцията по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС за добросъвестност - достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание - т. е. при сключване на договорите за покупко-продажба на 06.08.1999 г. Това е така, защото отношенията между страните в разглеждания случай се уреждат от правилата относно конкуренцията между актове, изходящи от един и същи праводател върху един и същи имот. Без правно значение, с оглед на конкуренцията, е дали приобретателят по договора за покупко-продажба е знаел за съществуването на исковата молба, вписана преди неговия акт. Субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна при конкуренцията между няколко вписани акта, защото не може да преодолее специалното оповестително-защитно действие на вписването като обективен критерий за разрешаването на конкуренцията между няколко акта върху един имот, изхождащи от един и същи праводател. С оглед даденото разрешение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, въззивният съд правилно е отрекъл качеството на ответниците на добросъвестни владелци. Материалният закон е приложен правилно, а доводът за допуснато отклонение от задължителната съдебна практика, изразена в т.т. 9 и 10 на Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на ВС по въпросите за добросъвестността на придобивното основание, е неоснователен, тъй като посоченият тълкувателен акт е неприложим в случая. Данните по делото, че след влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ответниците са били поканени от собствениците да им предадат владението, следва да се квалифицира като противопоставяне от тяхна страна и на извършване на подобрения, поради което даденото от въззивния съд разрешение на възражението за признаване на право на задържане до заплащане на разноските, е постановено при точно приложение на закона. Затова неоснователно е позоваването от касаторите на чл. 74, ал. 2 ЗС, според която когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72. Неправилно, без да е предявен насрещен иск, в полза на ответниците са присъдени разноски по имота - чл. 74, ал. 1 ЗС, но поради липса на касационната жалба от насрещната страна, положението на касаторите не може да бъде влошавано. С оглед на всичко изложено, въззивното решение в обжалваните части е правилно, въведените с жалбата касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК не са налице, поради което обжалваният съдебен акт следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 896 от 23.07.2008 г. по в. гр. д. № 1622/2007 г. на Варненския окръжен съд в частите, с които в сила е оставено решение № 77 от 08.01.2007 г. по гр. д. № 5163/2004 г. на Варненския районен съд в частите, с които е признато за установено, че Т. К. И. и Р. Д. И. са собственици на недвижими имоти в партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], съставляващи гаражи № 2 и № 4, с площ от 14.10 и 20.80 кв. м., с променено предназначение в склад със санитарен възел и съответно в магазин, ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 351/2000 г. на Варненския окръжен съд; И. Т. К. и М. Н. К. са осъдени да предадат на собствениците владението на имотите; отхвърлено е частично възражението на И. Т. К. и М. Н. К. за заплащане на извършени подобрения и необходими разноски и за признаване на право на задържане и са отменени са нотариални актове за покупко-продажба на недвижими имоти № 2 и № 3 от 06.08.1999 г. на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: