О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 341

София, 14.07. 2022 година

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 3194/2021 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Роза С. Д., чрез пълномощника си адв. С. М., е обжалвала въззивното решение на Софийския градски съд, ГО, IV – А въззивен състав, № 262559 от 02.04.2021 г. по в. гр. д. № 5855/2019 г., с което е потвърдено решението на Софийския районен съд, I гражданско отделение, 35-ти състав, № 132190 от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г., с което са отхвърлени предявените от Роза С. Д. против Столична община и Държавата искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на дворно място с площ 450 кв.м, в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор № ..... по кадастралната карта на [населено място], с графична площ от 362 кв.м, а по действащия регулационен план на [населено място], м. „М. предградие”, одобрен през 1997 г. - част от УПИ VІІІ- ....., ...., заедно с построената в него жилищна сграда на площ 30 кв.м, и е уважен предявеният от Столична община против Роза Д. насрещен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на същия имот.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
В срока за отговор Столична община, чрез юрк. В. Н., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество.
Ищцата основава иска си на твърдяно от нея давностно владение, считано от 27.07.1992 г., когато е сключила предварителен договор за продажба на имота, ведно с жилищната сграда в него.
Във въззивното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, е прието за установено, че процесният имот е част от терен, актуван като държавен с акт за държавна собственост № 1656/5080/ от 01.11.1966 г., с отбелязване, че се касае за „стар общински имот, издирен въз основа на заповед от 16.09.1966 г. на ИК на С.”, към която година не се установява имотът да е имал друг собственик. С акт за частна общинска собственост № 243 от 21.02.1997 г. на кмета на район „В.“ имотът е актуван като такъв без собственик на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС (обн. - ДВ, бр. 44 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г.).
Въз основа на заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза съдът е приел, че имотът попада в рамките на имот с пл. № 5 по кадастралния план от 1950 г., както и в терен с отреждане за обществен „залесителен пояс” по регулационния план от 1956 г., който план няма практическо значение за проследяване правното положение на имота при липса на дворищна регулация, както и на разписен лист към този план. Между плановете от 1956 г. и 1997 г. е одобрен регулационния план, който представлява улична регулация, и според него имотът попада в кв. 9 с отреждане за целия квартал за „обществено жилищно строителство и комплексно обществено обслужване“. В разписния лист към действащия регулационния план от 1997 г. е отразено, че като собственици на имот с пл. № .... са записани М. М. Н., без данни за документ за собственост, и Столична община, район „В.“ с акт за частна общинска собственост № 243/21.02.1997 г.. Към регулационния план от 1956 г. няма разписен лист. Въз основа на така установените факти по делото въззивният съд е приел, че процесният имот е частна общинска собственост, поради което десетгодишният давностен срок е започнал да тече на 01.06.1996 г. и изтичането му е спряло на 31.05.2006 г. поради въведения § 1, ал. 1 ДР ЗС мораториум.
При тези мотиви на въззивния съд е обуславящ за делото правният въпрос, доуточнен от доводите в изложението: Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да анализира всички писмени и гласни доказателства, събрани по делото и доводите на страните. Независимо от хаотичните доводи в изложението, в него ясно е формулирано твърдение за липса на мотиви във въззивното решение по възражението за взаимноизключващи се основания , посочени в акта за държавна собственост от 1997г. и непълна оценка на събраните доказателства, поради което касационното обжалване следва да се допусне като правното основание се преквалифицира по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради многобройната практика на ВКС по приложението на чл. 12, 235 ал.2 и чл. 269 ГПК – срв. решение № 22 от 9.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г. на ВКС II г. о. и цитираните в него.
Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд, ГО, IV – А въззивен състав, № 262559 от 02.04.2021 г. по в. гр. д. № 5855/2019 г.
Указва на касаторката Роза С. Д., че на основание чл. 18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да внесе държавна такса в размер на 80 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи вносния документ по делото, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока за внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: