1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 364
гр. София, 11.02.2013 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при участието на секретаря Р. Иванова .
изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 155/2012 година.
Производството е по реда на чл.290 от ГПК .
Разглежда се касационна жалба на [фирма] и М. А. Б., представлявани заедно от адв. Г.В. от САК, срещу решение №142 от 24.10.2011г по гр.дело № 373/2011г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 91 от 17.03.2010г по гр.д № 1024/2009г на Добрички окръжен съд , като произнесено по непредявени искове .
Оплакването на двамата касатори е ,че въззивният съд недопустимо е постановил решение , като е следвало да прекрати исковото производство, а не да връща делото на първоинстанционния съд. Предявените искове са недопустими поради невъзможността да бъдат подведени към определен фактически състав като приложимо правно основание и липсата на процесуална легитимация на страните в тази връзка . Въззивният съд се е ограничил до правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд ,без съобразяване кореспондирането й с обстоятелствената част на исковете и без да изложи мотиви относно възприетата от него квалификация . Редът на чл. 129 ал.2 вр. чл.127 ГПК вече е бил приложен ,на ищеца е била давана възможност да уточвява и отстранява недостатъци и съобразно указанието по т.4 от ТР №1/17.07.2001г ОСГК, делото е следвало да се прекрати. Евентуално се сочат съществени процесуални нарушения по прилагането на чл. 270 ал.3 ГПК ,подробни съображения за което са изложени в касацинната жалба .
В писмено становище ответникът по касационните жалби [фирма] счита същите за основателни ,що се отнася до оплакването за неправилно прилагане на чл. 270 ал.3 ГПК .Същото оплакване е направил и с касационната си жалба , която не е допусната до разглеждане . Поддържа, че първоинстанционното решение не е било произнесено по непредявен иск, а в една част е било неправилно. Въззивният съд е следвало да се произнесе по съществото на спора .
С определение №870 от 19.06.2012г на ІІІг.о на ВКС до разглеждане е допусната настоящата касационна жалба при основанията на чл. 280 ал.1 т. 1 от ГПК, по процесуалния въпрос кое решение е недопустимо и какъв е обхватът на проверката по чл. 270 ал.3 ГПК , респ. всяко ли разминаване между дадената от съда правна квалификация и действително разгледаните факти и обстоятелства обуславя обезсилване на решението .
Въпросът е разрешен от Варненски апелативен съд в противоречие с изведени в задължителната практика на ВС на РБ и ВКС указания, все по въпроси от служебна компетентност. Докато в решение №45/2010г по гр.д. 516/2009г ІІ г.о на ВКС , постановено по реда на чл. 290 ГПК се подчертава ,че за определяне на действителното основание на спорното материално право ,съответно за преценката дали то е разгледано , се изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и заявеното искане, в обжалваното решение се приема ,че разминаването между дадената от първостепенния съд формална правна квалификация и разгледаните в решението факти ,които са „извън хипотезиса на нормите по квалификацията на исковете” , е достатъчна за състава на чл.270 ал.3 изр. трето ГПК , т.е без значение е дали квалификацията е в една част съответна, а обсъжданите факти - наведени от ищеца по основанието на иска му. Така въззивният съд е игнорирал решаващо указанието да прецени произнесени ли са фактите по въведено от ищеца с исковата молба основание на иска.Основавайки изводите си за недопустимост на решението единствено на квалификацията и с оглед приетото ,че във връзка с разгледаните искове са били цитирани нормите на чл. 45 , чл. 74, чл. 49 и чл. 54 ЗЗД (без собствено да посочи коя от нормите е несъответна) , а са обсъждани и факти извън хипотезиса на нормите по тези квалификации (без да посочи кои са тези факти), Варненски апелативен съд се е отклонил от практиката на ВКС, формирана в решения №439/2010г по гр.д. № 476/2009 ІV г.о. , реш.№226/11 по гр.д № 1470/2010г ІІІ г.о , реш. №124 от 24.03.2011г по гр.д. № 882/2010г ІV г.о , реш.398/2010г по гр.д. № 738/2009г на ІV г.о ,реш. № 249 от 23.07.2010г по гр.д. № 92 /2009г на ІV г.о.,реш №329/2011г по гр.д.№1789/2010г ІІІ г.о, която практика по реда на чл. 290 ГПК настоящият състав на ВКС ІІІ г.о намира за правилна и съответна на насоките , дадени на съдилищата в т.9 от ППВС №1 от 10.11.1985г и ТР №1/04.01.2001г ОСГК на ВКС. Съгласно цитираната задължителна за въззивния съд съдебна практика по прилагането на чл. 270 ал.3 ГПК , решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца ; когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран . Каквото и да е приел първостепенния съд по отношение на правната квалификация , решението не е недопустимо по тази причина- формално дадената квалификация може да доведе до неправилно прилагане на материалния закон , когато съдът не е определил регулиращата спорното правоотношение правна норма , до процесуално нарушение, ако поради грешна квалификация се е стигнало до необсъждане на обстоятелства и доводи по спора , предвид неправилното им възприемане като неотносими , до нарушено правото на защита и пр.,но не и до недопустимост на решението, ако решаващо са преценени обстоятелствата, на които искът е основан .
По касационната жалба .
Касационната жалба е основателна, макар и не изцяло по съображенията,изложени в нея. Дадено от въззивния съд процесуално разрешение - обезсилил е решението на първа инстанция като произнесено по непреявен иск , е неправилно,а не недопустимо. Допустиим е и предявеният иск , предвид съдържанието на исковата молба и допълненото с молба от 11.01.2010г обстоятелствено изложение , като основание на ищцовата претенция. Обжалваният съдебен акт подлежи на касиране , но спорът следва да бъде разгледан по същество от възизвния съд . Съображенията на Върховен касационен съд в тази връзка са следните :
Предпоставките за търсената отговорност от двамата ответници ,солидарно или разделно , подлежат на обсъждане въз основа на кръга фактически обстоятелства , наведени от ищеца , както и тези , наведени с възражение от ответниците.Законът не е въвел изискване за съответствие на заявените от ищеца фактически обстоятелства , на които искът се основава , с конкретен нормативен хипотезис - фактически състав , като условие за редовност на исковата молба. Съответствието е от значение за основателността на иска, за претендираното материално право,а не за процесуалните предпоставки.Изисква се изложение на обстоятелства и искане , формулирано в исковата молба и съдът следи последното да е съответно на изложението по обстоятелствата. Ако искането е ответниците да платят на ищеца това , което той вече е платил на наследните на пострадал свой рабтник, като обезщетение по трудова злополука ,при твърдение същата да е причинена виновно от описаното в исковата молба поведение на привлечения първи ответник М. Б., за чиито действия отговорял и втория ответник „С. Д” , това е искът , който следва да бъде разгледан и правните доводи коя норма дава основание за регресно притезание и има ли въобще основание за него , нямат отношение към редовността на предявяването му. Ищецът не е длъжен да означава изложените с иска обстоятелства с езика на закона, за да имат те значението на фактически състав по смисъла на конкретна правна норма. Работодател , чиято отговорност е ангажирана в резултат на трудова злополука по реда на чл. 200 ал.1 КТ спрямо пострадал негов работник (или наследниците му ), има право да претендира от трети лица платеното обезщетение по исков ред , като счита за основание фактът на едно осъществило се непозволено увреждане , тъй като от никоя позитивна разпоредба или правен принцип не следва обратното. Само че отговорността по чл. 200 ал.1 КТ не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения,а представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждане и злополука с работника. Поради това регресът при тази отговорност е изрично регламентиран в закон - чл. 202 и сл. КТ и правилата на Гл. Х раздел ІІ от Кодекса на труда ,които са приложими норми от материално-правно естество. Те не изключват общите гражданско-правни основания на иска извън приложното поле на института.
Тези общи правни основания, цитирани като нормативен текст , ще бъдат съответната на настоящия иск квалификация ,ако във връзка с тях бъдат решаващо обсъдени и произнесени обстоятелствата : има ли ,на първо място такава договорна обвързаност между страните , от която при изложените в исковата молба факти да произтича основание на вземането, заявено в петитума и ако няма договор, или той не е от значение за търсената отговорност , осъществени ли са конкретно посочените в твърденията на ищеца виновни противоправни действия или бездействия на първия ответник - физическо лице , като деликт , от което да е произтекла вреда и в тази връзка, извършил ли е ищецът плащане на задължение ,свързано с фактите, на които искът е основан. Дали въпросната връзка ще бъде подведена и изследвана от решаващия съд като произтичаща от правна норма (чл. 54 ЗЗД ) или същата ще бъде изследвана като причинно-следствена,относно фактическия състав на деликтната отговорност и неговите признаци(чл. 45, 49 ЗЗД), искът все ще е разгледан на предявеното основание, защото ищецът основава иска си на тази връзка между фактите ,спрямо които приложим закон е и чл. 127 ЗЗД. Размерът на щетата от действията или бездействията на конкретно сочения като ответник пряк извършител, ако такъв бъде установен в този процес , ще е от значение за отношенията му с ищеца.Следва да се съобразят и насоките, дадени в т.2 от мотивите на ТР№45/1990 по т.д№33/89г ОСГК , а по отношение на по-старата задължителна практика : ППВС №17/1963г,т.3 от ТР №59/1974 вр .т.14 ППВС №7/1959г,т.15 от ППВС №4/1975г да се има предвид , че в нея са дадени разрешения , касаещи регресни права на работодатели по чл.54 ЗЗД , предвид ангажиране на отговорността на последните по реда на чл. 49 ЗЗД,преди приемането на КТ(ДВ бр.26/1986г) и с оглед връзката между двете разпоредби на ЗЗД .
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.
Р Е Ш И :
Отменява решение №142 от 24.10.2011г по гр.дело № 373/2011г. на Варненски апелативен съд и връща делото за ново разглеждане, от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: