Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * установяване право на собственост * предаване на владение * обезщетение за ползване * пропуснати ползи * реституция * отмяна на констативен нотариален акт


7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 82

гр. София, 12.04.2013 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1348 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Н. П. и М. С. К. – двете от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. С. Ц., против въззивното решение № 225 от 2 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 119 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което се потвърждават решение № 21 от 15 юли 2010 г. и решение № 81 от 1 ноември 2010 г., постановени по гр.д. № 498 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2009 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 921 от 26 юли 2012 г. поради противоречивото разрешаване на въпроса за собствеността върху постройката – ресторант „Л.”, за ползването на който се претендира заплащане на обезщетение, предмет на делото, като въпросът е разрешен в противоречие с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС и друго влязло в сила решение по чл. 59 ЗЗД и въпросът за това дали ищците са материалноправно легитимирани да претендират съответното обезщетение, е преюдициален за спора.
С решението си въззивният съд приема, че ответните дружества не са участвали в административното производство и не могат да бъдат обвързани от реституционното решение, поради което могат да правят възражение, че не са били налице материалноправните изисквания за допустимост на реституцията; реституцията не може да се противопостави на първия ответник, в чиято полза валидно е било учредено вещно право на строеж.
По поставения въпрос касационният съд приема следното:
Въпросът за собствеността върху ресторант „Л.” е разрешен в предходен спор за собственост между ищците и ответното дружество [фирма], и този въпрос не може да бъде пререшаван и с частния правоприемник на ответника – [фирма], освен при наличие на нови основания, възникнали след постановяване на влязлото в сила съдебно решение, каквито в случая не се твърдят.
От доказателствата по делото се установява, че ресторант "Л.” е закупен от ответника [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], по силата на приватизационна продажба с договор от 11 декември 1997 г. с Министерството на търговията и туризма. С решение № 27 от 23 юли 2001 г., постановено по гр.д. № 2940 по описа на районния съд в Стара Загора за 2000 г., влязло в законна сила на 23 октомври 2001 г. в тази част, [фирма] е осъдено по претенцията по чл. 108 ЗС да предаде на М. П. и М. К. процесното дворно място и постройките в него. В производството по ревандикационния иск ответното дружество е направило възражение за непротивопоставимост спрямо него на реституционно решение (на 30 декември 1998 г. е постановено решение № 6307 по адм.д. № 2329 по описа на ІV отделение на ВАС, с което съдът приема, че мероприятието, за което било отчуждено по реда на ЗПИНМ дворно място, заедно със запазената стопанска сграда – мелница, не било започнато в цялост и не било осъществено върху имота, тъй като не било предвидено изграждане на ресторант, за процесния обект липсва документ за отстъпено право на строеж, основната сграда съществува в нейните параметри и са извършени довършителни строителни работи, поради което е потвърдено решение на окръжния съд в [населено място] за отмяна на отказа на областния управител да реституира имота), тъй като той не бил взел участие като заинтересована страна в административното производство. По това възражение съдът приел, че е реституирано дворното място, ведно със запазената стопанска сграда – мелница от 925 куб.м., ресторант „Л.” не е бил предмет на реституцията, но няма пречка собственикът на земята да претендира и за постройките в нея, независимо, че те представляват подобрения в имота. Изрично съдът сочи, че претенцията по чл. 108 ЗС касае не само дворното място, но и намиращия се в него ресторант „Л.”. С решение № 151 по в.гр.д. № 155 от 25 април 2005 г. на окръжния съд в [населено място], влязло в сила на същата дата, по претенцията за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД за периода 13 август 199* г. – 13 март 199* г., претенцията е приета за основателна за 2683 лева. В това решение въззивният съд се е облегнал на влязлото в сила ревандикационно решение и е приел основателност на иска за процесния период за заплащане на обезщетение за ползването на дворното място, ведно с постройките в него.
В случая със сила на пресъдено нещо между ищците и първия ответник е прието, че ресторант „Л.” е собствен на ищците. В ревандикационния иск първият ответник е следвало да изчерпи всичките си възражения срещу претенцията на ищците. Той е заявил възраженията си срещу реституцията, доколкото е придобил правата си от държавата в хода на процеса по оспорване на административния акт, които обаче са били счетени за неоснователни от съда. Правата на ищците на собственост върху сградата са признати и с предходното решение по чл. 59 ЗЗД.
По изложените съображения даденото от въззивния съд разрешение е неправилно.
Касационната жалба е основателна.
Допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за извършване на нови съдопроизводствени действия, изразяващи се в следното:
Искът срещу двете ответни дружества е заведен първоначално за сумата от 30 хиляди лева като частичен от 600 хиляди лева, разпределени за ползване на дворното място и сградата и за съответните периоди към съответния ответник. След извършена конкретизация претенцията е за ползване на дворното място – 100 хиляди лева, предявена частично за 10 хиляди лева, и за ползване на ресторант л. – 480 хиляди лева, предявена частично за 15 хиляди лева. След оставяне на исковата молба без движение е посочено, че претенцията срещу [фирма] е да заплати обезщетение за лишаване от ползване на дворното място сумата от 174870 лева, частично предявен за 10 хиляди лева, и обезщетение за лишаване от ползване и пропусната печалба от търговска дейност на ресторант „Л.” сумата 136668 лева, частично предявен за 10 хиляди лева, претенция срещу [фирма] да заплати обезщетение за лишаване от ползване и пропусната печалба от търговска дейност на ресторант „Л.” сумата от 157662 лев, предявен частично за 10 хиляди лева. С молба (л. 315 от първоинстанционното дело) процесуалните представители на ищците са заявили, че на основание чл. 214 ГПК искат съдът да допусне увеличаване на исковата претенция спрямо ответниците по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД със сумата в размер на 439194,30 лева (втората цифра е поправена ръчно, без да е ясно кой е нанесъл поправката), съгласно заключението на тройната съдебно-техническа експертиза. Заявено е, че се прилага квитанция за платена държавна такса. Върху молбата е поставена резолюция от 12 февруари 2010 г., с която произнасянето по молбата е насочено към откритото съдебно заседание. В първото по делото открито съдебно заседание от 12 февруари 2010 г. първата инстанция в извършения по делото доклад са отразени сумите на претенциите по поправената искова молба. Произнасяне по молбата с правно основание по чл. 214 ГПК не е сторено. В писмената защита се претендира заплащане на обезщетение за ползване на дворното място и за лишаване от ползване и обезщетение за пропусната печалба от ресторанта по вариант първи на допълнителното заключение на експертизата общо в размер на 310668 лева за първия ответник и обезщетение за лишаване от ползване и пропусната печалба от търговската дейност на ресторанта в размер на 156192 лева от втория ответник. В молба с вх. № 6307 от 4 май 2010 г. ищците чрез процесуалните си представители искат присъждане на разноски, като отново заявяват, че стойността на претендираното обезщетение е в размер на 466860 лева. С решението си първата инстанция отхвърля предявения частичен иск срещу [фирма] за заплащане на сумата от 10 хиляди лева частично от сумата 136668 лева за лишаване от ползване и пропусната печалба от търговската дейност на ресторант „Л.”, както и искът против [фирма] за заплащане на сумата от 10 хиляди лева частично от 157662 лева за лишаване от ползване и пропусната печалба от търговската дейност на ресторант „Л.”, и осъжда [фирма] да заплати на ищците сумата от 10 хиляди лева частично претендирани от общо дължимото в размер на 28560 лева за лишаване от ползване на дворното място. С решение от 1 ноември 2010 г. първата инстанция оставя без разглеждане искането на ищците за допълване на съдебното решение, като изрично сочи, че по искането за увеличаване на исковете съдът не се е произнесъл, когато е докладвал делото, ищците не са поискали съдът да се произнесе по изменението, а и изменението не би могло да се допусне така, както се иска, тъй като е неясно предвид първоначално заявения предмет на спора – търси се отделно обезщетение за дворното място и отделно за сградата. Във въззивната жалба се сочат сумите, заявени в писмената защита пред първата инстанция.
Видно е, че разликата между соченото в молбата по чл. 214 ГПК число (ако то е такова, предвид нанесената ръкописно корекция) и първоначалното заключение на тричленната експертиза за дължимите обезщетения, е в размер на 30 хиляди лева. Останало е неизяснено какъв е пълният размер на претендираните суми, налице ли е частично заявена претенция. Претенциите в писмените бележки на процесуалния представител на ищците пред първата инстанция са за съвсем различни размери. Ето защо следва да се приеме, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводството, като е приета молба за увеличаване на размерите на предявените искове срещу различни ответници, без да е изяснено в какъв размер се претендират. Тъй като се налагат допълнителни съдопроизводствени действия от страна на въззивния съд, въззивното решение следва да бъде отменено в частта по осъдителните искове и върнато за ново разглеждане от въззивния съд в тези му части.
В процеса са предявени и установителни искове за собственост спрямо ответните дружества за собствеността на ресторант „Л.”. С решението на първата инстанция предявените отрицателни установителни искове са отхвърлени, и решението е потвърдено от въззивния съд. В хода на касационното производство са представени нотариално заверени молби от М. С. К. и М. Н. П., с които се заявява, че на основание чл. 233 ГПК правят отказ от предявения инцидентен установителен иск за собственост върху недвижим имот. Тъй като са налице основанията на чл. 233 ГПК, обжалваното въззивно решение в съответната му част, както и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени.
Заедно с установителните искове за собственост са предявени и искове с правно основание по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № **, т. **, рег. № 326*, дело № 224/20.05.200* г., вписан в службата по вписванията като акт № ***, т. **, дело № 3065/200* г. и нотариален акт № ***, т. **, рег. № ****, дело № 627/20.12.200* г., вписан в службата по вписванията като акт № **, т. ****, дело № 1132*/200* г. С първия нотариален акт се констатира правото на собственост на [фирма] [населено място] върху ресторант „Л.” въз основа приватизационния договор, а с втория нотариален акт [фирма] учредява в полза на [фирма] възмездно за срок от 20 години право на ползване върху ресторант „Л.”. Доколкото е явно, че отмяната на констативен нотариален акт за собственост не може да бъде предявена самостоятелно, без да съпровожда иск за собственост, а по предявените установителни искове за собственост е сторен отказ в настоящото производство, решението на въззивния съд, потвърждаващо отхвърлянето на иска по отношение на констативния нотариален акт, подлежи на обезсилване. По втория нотариален акт касаторките не излагат каквито и да е съображения в касационната жалба. К. съд приема, че обжалваното въззивно решение е правилно в тази му част и следва да бъде оставено в сила.
По претенциите на страните за разноски следва да се произнесе въззивният съд по силата на чл. 294, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 225 от 2 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 119 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г., както и потвърденото с него решение № 21 от 15 юли 2010 г., постановено по гр.д. № 498 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2009 г., в частта, с която са отхвърлени предявените на основание чл. 124, ал. 1 ГПК искове от М. Н. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. , и М. С. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. , ап. и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], за установяване правото им на собственост върху обект за стопанска дейност ресторант „Л.”, намиращ се в [населено място], без административен адрес, построен в имоти №№ **** и ****а, на два етажа, състоящ се от фоайе, две основни ресторантски зали на две нива, банкетна зала, галерия (на второ ниво), дневен бар и кухненски блок, със застроена площ от 659 кв.м. и обем 1713 куб.м., и сутерен, състоящ се от бар, складови помещения, хладилни камери, котелно помещение и нафтово помещение, със застроена площ на сутерена от 420 кв.м. и обем от 1179 куб.м., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният на основание чл. 537, ал. 2 ГПК иск за отмяна на нотариален акт № **, т. **, рег. № ****, дело № 224/20.05.200* г., издаден на 20.05.2005 г. от нотариус П. И. с № *** по списъка на Нотариалната камара и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОТМЕНЯ въззивното решение № 225 от 2 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 119 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2011 г. в частта му, с която се потвърждават решение № 21 от 15 юли 2010 г. и решение № 81 от 1 ноември 2010 г., постановени по гр.д. № 498 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. по предявените на основание чл. 59 ЗЗД частични искове против [фирма] и [фирма], и ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената му част от друг състав на въззивния апелативен съд в [населено място].
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: