Р Е Ш Е Н И Е №135 гр.София, 21.09.2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 565 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 2339 / 30.11.2015г. по т.д. № 2852/2015г. на Апелативен съд -София, с което е потвърдено решение № 737/ 04.05.2015г. по т.д. №6919 / 201 Зг. на Софийски градски съд за отхвърляне на иск на касатора срещу [фирма] с правно основание чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лева, представляваща част от дължима сума от 500 000 лева, гарантирана от [фирма] в полза на банката по договор за инвестиционен кредит от 15.02.201 Or. с кредитополучател [фирма], включен с референтен № 79 в гарантирания портфейл, съгласно споразумение от 22.10.2009г. между [фирма] и [фирма]. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска заплащане на направените разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение, за трите инстанции. Ответникът по жалбата, [фирма] сочи, че жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на направените за настоящото производство разноски. С определение по чл.288 ГПК касационното обжалване е допуснато по въпросите: 1/ за характера и предпоставките на отговорността на гаранта по договор за портфейлна гаранция, обезпечаващ вземания по банкови кредити; 2/ за настъпването на предсрочна изискуемост при договорена „автоматична предсрочна изискуемост" по договор за банков кредит и З/представлява ли предсрочната изискуемост на кредита краен срок за издължаването му, на основание чл.280, ал.1, т.З ГПК / по първия въпрос/ и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. /по останалите въпроси/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да потвърди отхвърлянето на иска, въззивният съд е приел, че по сключен между страните ненаименован договор, по който ответникът в качеството си на гарант е поел задължение да обезпечи в определен обем вземанията на банката - ищец по кредити, отпуснати на трети лица, не може да бъде ангажирана отговорността на гаранта, тъй като не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.4 от сключеното между страните гаранционно споразумение банката да заяви пред гаранта искането си за плащане „не по-късно от 120 дни от крайния срок на издължаването на кредита". Според решаващия състав, уговореният в договора краен срок на издължаване на кредита - 25.11.2014г. би бил от значение за определянето на началния момент на срока по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение между страните по делото, само в случай, че по кредита са извършени плащания и банката е търпяла забавеното или частично изпълнение на своя длъжник до този ден без да предприеме действия по събиране на дължимите вземания, докато в конкретния случай е налице пристъпване към изпълнение от банката върху заложеното имущество на кредитополучателя, за което последният е бил уведомен на 14.03.201 Зг. с нотариална покана. Банката е упражнила правомощията си по чл.15 от договора за кредит да пристъпи към принудително изпълнение в случай на настъпила предсрочна изискуемост в хипотезата, очертана в чл.14 от договора за кредит. Посочено е, че от гледна точка на отношенията между страните по договора за кредит предсрочната изискуемост се свързва с установеното в чл.60, ал.2 ЗКИ право на кредитора да събере вземането си по облекчената процедура в производството по глава 37 от ГПК, след като обяви изрично на длъжника предсрочната изискуемост, но въпреки, че по делото няма данни това обявяване да е станало, този въпрос е приет за ирелевантен за спора по делото. Изложени са съображения, че въпреки, че договорът за кредит и гаранционното споразумение са самостоятелни съглашения, между тях съществува взаимосвързаност, произтичаща от предмета и целта на издадената портфейлна гаранция за частично покриване на риска на банката от неизпълнение по кредитите, предоставени на определен кръг лица и за подобряване на достъпа до финансиране на посочените лица за реализация на инвестиционни проекти, свързани с увеличение на капацитета и конкурентноспособността им и насърчаване и създаване на нови работни места. За фонда е от значение как се изпълняват задълженията, поети от банката и нейните кредитополучатели по кредитите, включени в гаранционния портфейл, поради което в чл.13 от гаранционното споразумение фондът е възложил на банката да извършва с грижата на добър стопанин всички правни и фактически действия за събиране на вземанията по кредитите, по които има неизпълнение в съответствие с вътрешните правила и процедури, което е „превръзката" между двата договора, тъй като създава на банката задължението да прояви нужната активност, за да получи изпълнение или поне да ограничи размера на вредите от неизпълнението по конкретен договор за кредит, когато очертаният в чл.2, ал.1 от гаранционното споразумение риск вече е настъпил. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай рискът е настъпил с факта на осъществяване на предпоставките в клаузата на чл.14 от договора за кредит - кредитът е станал предсрочно изискуем на 26.01.2011 г., след като са изтекли 90 дни от просрочието на вноските по главницата / лихвата, която дата следва да се приеме за „краен срок за издължаване на кредита" по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение, от който ден задължението на банката по чл.13 от гаранционното споразумение да предприеме действия за събиране на вземането е станало изискуемо. Банката е предприела такива действия едва на 14.01.201 Зг. - почти две години след настъпване на предсрочната изискуемост. Въз основа на горното, е направен извод, че при изтекъл 120 - дневен срок по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение на 26.05.2011 г. и отправено от банката до гаранта искане за плащане на 24.01.201 Зг., последният основателно е отказал да заплати сумата по уговорената гаранция. По поставените правни въпроси: Договорът за портфейлна гаранция, с който се обезпечават вземания на банка по кредити, които банката ще отпуска по трети лица, по своя характер е договор за поръчителство, тъй като гарантът се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Г. има качеството на поръчител по чл.138 ЗЗД и отговорността му се определя съобразно нормите в ЗЗД, регулиращи института на поръчителството, както и от конкретните клаузи на договора за портфейла гаранция. Предсрочната изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното право, поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т.18 от Тълкувателно решение № 4/ 201 Зг. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 201 Зг. на ОСГТК на ВКС намира приложение при договорена „автоматична предсрочна изискуемост" по договор за банков кредит, независимо, дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл.422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит. Съгласно цитираното тълкувателно решение, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -кредитополучател. Доколкото при предсрочната изискуемост длъжникът губи преимуществото на срока, настъпването й представлява краен срок за издължаване на кредита. По основателността на жалбата: Безспорно установено по делото е, че между страните е сключено на 22.10.2009г. споразумение, с което [фирма] издава портфейлна гаранция на [фирма] за обезпечаване на вземанията й по кредитите, които ще отпуска на трети лица. Фондът се е задължил да извърши плащане в полза на банката в размер на 50% от неиздължената към момента на искането за плащане главница, както и на 50% от договорените лихви /възнаградителни/, изчислени за срока до квалифицирането на кредита като „загуба" по Наредба №9 от 03.04.2008г. на БНБ за оценка и квалификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./. В гаранционния портфейл на 12.02.201 Ог. е включен и процесния договор от 11.02.201 Ог. за инвестиционен кредит, като гарантираната сума е 500 000 лева, при срок на гаранцията - 58 месеца /до 22.08.2014г./, договорна лихва 10..61% и размер на обезпечението 2 850 032 лева. Не се спори между страните, че: на 25.10.2010г. кредитополучателят е преустановил плащанията на главницата по кредита; на 23.11.2012г. е взето решение от кредитния комитет на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита; на 14.01.2013г. банката е подала заявление за пристъпване към изпълнение в ЦРОЗ по трите договора за особен залог, учредени от кредитополучателя; на 05.03.201 Зг. кредитополучателят е уведомен от банката с връчената на тази дата нотариална покана за настъпилата предсрочна изискуемост и пристъпването към изпълнение по 303 върху заложеното от длъжника имущество; на 24.01.201 Зг. банката е отправила до фонда молба за плащане по договора за кредит, придружено с изискуемите по споразумението документи; на 30.01.201 Зг. фондът е отказал плащане по портфейлната гаранция, позовавайки се на неизпълнение на условието по чл.11, ал.1, т.4 от споразумението - отправяне на искането за плащане „не по-късно от 120 дни от крайния срок на издължаването на кредита". При така изложената фактическа обстановка и дадените отговори на поставените правни въпроси, въззивният съд неправилно е приел, че предсрочната изискуемост по инвестиционния кредит е настъпила автоматично, без да бъде обявена на кредитополучателя, позовавайки се на уговорката в чл.14 от общите условие на договора за кредит, според която при просрочие на главница / лихва с повече от 90 дни, настъпва предсрочна изискуемост на кредита без да е необходимо изрично волеизявление от страна на банката. Уговорката не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление трябва да е достигнало до длъжника - кредитополучател. В чл.10, ал.З от споразумението, също се предвижда, че банката следва да «обяви» кредита за предсрочно изискуем, което изключва настъпването й автоматично с изпадането в забава на кредитополучателя за повече от 90 дни. В конкретния случай банката е обявила предсрочната изискуемост на 05.03.201 Зг. след спиране на плащанията по кредита за повече от 90 дни, поради което на тази дата вземанията по кредита стават предсрочно изискуеми и това е крайният срок за издължаване по кредита, от който момент тече срокът от 120 дни по чл.11, ал.1, т.4 от споразумението за отправяне на искане за плащане от банката до фонда. Искането е направено на 24.01.201 Зг., поради което условието по чл.11, ал.1, т.4 от портфейлната гаранция е спазено. За да отхвърли иска, възивната инстанция се е позовала и на клаузата на чл.13 от подписаното между страните споразумение, съобразно която банката се е задължила да извършва с грижата на добрия търговец всички правни и фактически действия за събиране на вземанията - изпълнителни производства, действия по 303 и други, по кредитите, по които има неизпълнение в съотвествие с вътрешните си правила и процедури. Според решаващия състав на апелативния съд, задължението на банката по чл.13 от споразумението да предприеме действия по събиране на вземането е станало изискуемо на 26.01.2011г. - след изтичане на 90-те дни на просрочие на вноските по главницата / лихвата, на която дата кредитът е станал предсрочно изискуем и която се приема за краен срок за издължаване на кредита по чл.11, ал.1, т.4 от договора. Като неправилно е определил момента на настъпване на предсрочната изискуемост, въззивният съд е направил и погрешен извод за наличие на бездействие от страна на банката след настъпването й, изразяващо се в непредприемане на действия по събиране на вземането. Освен това, въззивната инстанция е допуснала и тълкуване на клаузата на чл.13 от договора в нарушение на чл.20 ЗЗД, тъй като не е съобразила останалите клаузи от споразумението за портфейлна гаранция и неговата цел -срещу предоставената кредитна защита от фонда банката да облекчи изискванията си към кредитополучателите за обезпеченост на кредитите. Съгласно съдържащите се в чл.28, т.З и чл.29 от споразумението уговорки, фондът може да прекрати включване на нови кредити в гаранционния портфейл с писмено уведомление за прекратяване в случай, че делът на отпуснатите по силата на това споразумение кредити, класифицирани като „необслужвани експозиции" и „загуба" съгласно Наредба № 9 / от 03.04.2008г. на БНБ /отм./, надхвърли 10% от размера на отпуснатите и действащи кредити, включени в гаранционния портфейл, но фондът продължава и в този случай да гарантира кредитите, включени в гарантирания портфейл преди датата на прекратяване, вкл. тези, по които експозициите са „необслужвани" или „загуба" по см. на наредбата. В чл.32 от договора е постигнато съгласие за неотменимост на отговорността на фонда и при обявяване в неплатежоспособност на който и да е кредитополучател по кредит, включен в гарантирания портфейл. Според чл.11 Наредба № 9 / от 03.04.2008г. на БНБ /отм./, една рискова експозиция се квалифицира като „загуба", ако поради влошеното финансово състояние на длъжника се очаква задълженията му да станат несъбираеми, независимо, че имат частична възстановителна стойност, която може да се реализира в бъдеще, или са натрупани просрочени плащания по главницата или по лихвите със забава над 180 дни, или длъжникът има траен паричен недостиг, или е обявен в несъстоятелност, или е в процес на ликвидация и съществува риск да останат неудовлетворени кредитора, или вземането е предмет на съдебно производство, или е присъдено от съда на банката, но не е събрано, или при наличие на други условия, даващи основание да се счита, че съществува опасност рисковата експозиция да не бъде изплатена. „Необслужваните експозиции" се свързват от своя страна с натрупани просрочия на плащания на главницата или лихвата със забава от 91 до 180 дни - чл.10, ал.2, т.1 от посочената наредба. Видно от горните клаузи, наличието на „необслужвани експозиции" или „загуба" по см. на цитираната наредба, свързани с различни периоди на забава на плащанията по гарантираните кредити, както и състоянието на неплатежоспособност на кредитополучателя не се отразяват на отговорността фонда по вече гарантираните кредити. Нещо повече, фондът покрива вкл. 50% от незаплатените възнаградителни лихви, изчислени за срока до квалифицирането на кредита като „загуба" по Наредба №9 от 03.04.2008г. на БНБ /отм./, при който забавата на плащането е над 180 дни. С оглед горното, настоящият състав на ВКС намира, че предприемането две години след изтичането на 90-дни от настъпване на спирането на плащанията по кредите действия на банката по 303 за събирането на падежираната главница и лихви не дават основание за отпадане на отговорността на фонда към банката, още повече, че липсват доказателства, по-късното предприемане на действията за реализиране на правата на банката по учредените в нейна полза особени залози, да са причина за неудовлетворяването на банката по реда на 303, каквото възражение не е и направено от ответника в преклузивния срок за отговор на исковата молба. Дори да се приеме, че е налице забава на банката при предприемане на действията за събиране на вземанията /в случая по 303/, /каквато забава в случая не се доказва/, съгласно споразумението, фондът не покрива мораторните лихви и вредите от забавата, като обезпечението е ограничено при забава на плащането на възнаградителната лихва до 6-месеца, поради което не може да се приеме, че по-големия период на забава на плащанията засяга интересите на фонда. В чл.11 от портфейлната гаранция изчерпателно са изброени конкретните условията и сроковете за плащане по гаранцията, поради което клаузата на чл.13 не следва да се тълкува разширително и от нея се извеждат нови условия за ангажиране на отговорността на фонда. Съобразно чл.11, ал.1, т.1 и т.4 от портфейлната гаранция, условие за ангажиране на отговорността на ответника е банката вече да е предприела действия по събиране на просрочените вземания - получен изпълнителен лист или пристъпване към изпълнение по 303, като искането на банката към фонда следва да се отправи в 60-дневен срок от тези действия, но не по-късно от 120 дни от крайния срок за издължаване на кредита, които условия в настоящия случай са осъществени. С оглед изложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като съобразно заключението на вещото лице частичният иск подлежи на уважаване изцяло за пълния претендирай размер от 100 000 лева. В решенията на долните инстанции липсва произнасяне по кумулативно съединената претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД, като няма развило се по отношение на нея производство по чл.250 ГПК, поради което настоящият състав не може да се произнесе по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД в касационно производство. Предвид изхода на спора в полза на банката - касатор трябва да бъдат присъдени направените от нея разноски за трите инстанции в размер общо на 15690 лева /7980 лева - за първата инстанция; 5530 лева - за въззивната инстанция и 2180 лева - за касационната инстанция/ Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, РЕШИ ОТМЕНЯ решение № 2339 / 30.11.2015г. по т.д. № 2852/2015г. на Апелативен съд -София, като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 100 000 лева, представляваща част от дължима сума от 500 000 лева, гарантирана от [фирма] в полза на банката по договор за инвестиционен кредит от 15.02.201 Or. с кредитополучател [фирма], включен с референтен № 79 в гарантирания портфейл, съгласно споразумение от 22.10.2009г. между [фирма] и [фирма]. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени разноски в размер общо на 15690 лева за трите съдебни инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. . ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ 1. 2.