Р Е Ш Е Н И Е
№ 28
Гр.София, 28.01.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари, 2015 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ЛАКОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1705/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №2/ 13.02.14 г.,постановена от ОС-Кюстендил /КнОС/ по Н.Д. 394/13 г., подсъдимият К. Б. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,пр.1,б.Б,пр.1 вр.чл.342,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, което да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.343 Г вр.чл.343 и чл.37,ал.1,т.7 НК той е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за нарушение на чл.5,ал.3,т.1 ЗДП.
Тази присъда е потвърдена с решение №272/11.07.14 г., постановено от АС-София /САС/, НО,4 състав по В.Н.Д.478/14 г.
Срещу решението на въззивната инстанция е подадена касационна жалба с оплаквания за липса на обсъждане на разпоредбите на чл.55 и 66 НК, като се обосновава присъствие на тези законови норми. Това по същество представлява оплакване по всички касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се изменение на атакувания съдебен акт и прилагане от страна на ВКС на института на условното осъждане, с определяне на максималния предвиден по закон изпитателен срок.
Постъпило е и допълнение към касационната жалба, в което подробно са развити съображения по необходимостта от прилагане на нормите на чл.55 и 66 НК. Настоява се за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода поради наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства и отлагане на неговото изтърпяване при условията на чл.66 НК.
В съдебно заседание пред ВКС К. сам и чрез неговите упълномощени защитници поддържа жалбата и допълнението към нея с изтъкнатите в тях доводи.
Представителят на ВКП намира, че решението на САС следва да бъде оставено в сила.
Частните обвинители Б. и М. Х. и С. Х., редовно призовани, не се явяват. Не се я явява и упълномощеният от тях повереник. От последния е постъпило писмено становище, в което се оспорва жалбата на подсъдимия с излагане на аргументи за това и се моли тя да не бъде уважавана.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и допълнението към него, както и отразените в тях доводи, като съобрази становището на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
На първо място трябва да се отбележи, че настоящото дело се разглежда в редовно триинстанционно производство. Според разпоредбата на чл.346,т.1 НПК на касационно обжалване подлежи решението на апелативната инстанция и именно то е предмет на разглеждане от ВКС. Ето защо последният ще има предвид единствено възраженията в касационната жалба и допълнението към нея, относими към въззивния съдебен акт, не и към този на първостепенния съд /в жалбата се атакуват и становища на КОС/.
На второ място, в сезиращия настоящата инстанция документ най-напред се твърди, че САС не е обсъдил приложението на чл.55 НК, а още по-малко приложението на чл.66 НК. Това представлява оплакване за липса на мотиви, което, ако е вярно, е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Огледано по същество, това оплакване е безпочвено. Простият прочит на мотивировката на въззивния съд дава повод да се отбележи, че от края на осма до началото на десета страница на атакуваното решение апелативният съд подробно се е занимал с несъсъставомерните обстоятелства, ценими във връзка с ангажираната наказателна отговорност на жалбоподателя, като на фона на размислите за индивидуализиране на наказанието на основание чл.54 НК, е отхвърлено приложението на чл.55 НК. Отразени са аргументи и защо не се извежда необходимост от прилагане на института на условното осъждане. В този смисъл, ако защитата е имала предвид несъгласие с приетата от САС аргументация, то това не е възражение, което да бъде субсумирано под липса на мотиви.
На трето място, макар и в касационната жалба да се набляга основно на желанието да се приложи чл.66 НК, разчитането на мотивировката по същата, сравнена и с доводите по допълнението, установява неприемане на отказа на въззивната инстанция да разреши въпроса за дължимото наказание на плоскостта на чл.55,ал.1,т.1 НК. Няма съмнение, а и не се твърди, че са налице изключителни обстоятелства /или поне едно/, за да бъде активиран този текст. Общо казано, се оспорва неприемането на определени смекчаващи обстоятелства от страна на САС, които се претендира да бъдат обсъдени по различен начин от ВКС и съпоставени с отегчаващите обстоятелства. Това от своя страна би довело до извод за многобройност на облекчаващите вината фактори и в тази връзка, ще изисква приложение на нормата на чл.55 НК.
Въззивната инстанция е приела, че подсъдимият е с добри характеристични данни, че работи, че е имал тежко детство /тук този съд включва и претендираната от защитата травма от напускане на майката и злоупотребата с алкохол от страна на бащата/, че е в млада възраст /макар и не толкова ниска, че да бъде белязана с психическа импулсивност/, че изразява съжаление за извършеното, че е с чисто съдебно минало и срещу него няма други водени наказателни производства, че поради отвратеност от стореното няма никакво желание да управлява автомобил за в бъдеще, че живее с жена на съпружески начала и се грижи за нея и малкото й дете. Оспорването от защитата касае две обстоятелства, невъзприети от САС като смекчаващи. Намира се за неправилна съдебната преценка, че жалбоподателят не е направил самопризнание, тъй като в рамките на наказателното производство той е дал обяснения, установявайки факти по свой спомен. Прави се препратка към неговото собствено лошо здравословно състояние след произшествието. В този смисъл се заявява,че разкаянието следва да се счита за приравнено на самопризнание.
Прегледът на процесуалната действителност установява, че К. никога не е признал, че той е управлявал процесния автомобил при настъпване на ПТП-то. Липсвал му спомен. Именно поради тази причина, по негови твърдения, не е пожелал първоинстанционното съдебно производство да протече по правилата на съкратеното съдебно следствие. Целта му била да се убеди той дали е извършител на настоящото деяние. Убедеността му е стигнала дотам, че в последните си обяснения пред КОС е направил заявление- ако съдът прецени, че е виновен, да му бъде определено условно наказание. В този контекст трябва да бъде разглеждано разкаянието за стореното.
От теоретична гледна точка е ясно, че самопризнанието като доказателство касае излагане на доказателствени данни за виновно осъществяване на престъпното посегателство от страна на обвиняемия, респ. подсъдим. То се материализира в обясненията като доказателствено средство. В конкретния случай липсват изявления на дееца, които да покриват в необходимата степен съдържанието на едно самопризнание. Затова законосъобразно въззивната инстанция не е зачела обсъжданото като смекчаващо обстоятелство.
ВКС обаче се солидаризира със следващото оплакване, изтъкнато в касационната жалба и допълнението към нея, по отношение на прието от САС обстоятелство- как следва да се цени поведението на потърпевшия, който е знаел, че жалбоподателят е употребил значително количество алкохол и въпреки това се е качил в автомобила като пасажер. Този установен факт въззивната инстанция е приела като поемане на риск от страна на пострадалия, а не като съпричиняване. Съпричиняването действително е относимо към института на непозволеното увреждане, а данни за физическо или психическо влияние върху Д. от подсъдимия липсват /такъв довод е отразен в допълнението към жалбата, за разлика от същата, в която се претендира съпричиняване/. С качването си обаче вечер в автомобил, който знае, че ще се управлява от достатъчно употребил алкохол водач /за да закупят допълнително количество ракия/, Д. е толерирал неправомерно поведение и сам се е поставил в положение на потенциална жертва. По този начин той е дал увереност на К. да управлява МПС пиян, което пък несъмнено следва да се отрази по-благоприятно при индивидуализиране на наказателната отговорност.
По-нататък, в жалбата на дееца се твърди, че той се грижи за множество хора- болни баба и дядо, баща-алкохолик, жена и малко дете. Казано иначе- тези му грижи са жизненоважни за посочените лица и ангажираността му по повод тях следва да бъде счетена за смекчаващо обстоятелство. ВКС възприема това възражение, доколкото става дума за факти. Трябва обаче да се отразят и известни резерви, тъй като обгрижването на всички тези лица и примерът на злоупотребяващия с алкохол баща би следвало да са оказали влияние върху дееца в посока на въздържание, а не на целодневна употреба на алкохол и безпрепятствено управление на МПС, както е в конкретния случай.
На този фон е необходимо да бъдат проследени приетите отегчаващи обстоятелства, по които се спори в жалбата и допълнението към нея. На практика те са две- изключително високата скорост на управление на автомобила-102 км/ч. при разрешена скорост на движение 90 км/ч.; и висока концентрация на алкохол в кръвта. Според защитата така приетите фактори водят до нарушение на нормата на чл.56 НК- те са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление и е незаконосъобразно да бъдат повторно отчитани. ВКС не може да се съгласи с тезата за нарушение на чл.56 НК, тъй като от една страна скоростта е отчетена като значително по-висока от максималнодопустимата /последната сама по себе си не е ниска, а и няма никакво значение каква е критичната скорост за преодоляване на процесния завой/, което съгласно съдебната практика е възможно да се счита за утежняващ отговорността фактор. От друга- правилно САС е посочил, че наличието на голямо количество алкохол в кръвта не е само въпрос на квалификация на деянието, но може да бъде оценявано и на плоскостта на отегчаващо обстоятелство по смисъла на чл.54 НК.
Преценявайки очертаните по-горе смекчаващи обстоятелства с тяхната специфика и съотнасяйки ги към възприетите от съдилищата по фактите отегчаващи фактори със съответните им характеристики, тази инстанция не намира да са налице предпоставките на чл.55 НК, в каквато насока въззивното решение да се нуждае от ревизия. А що се отнася до допълнителното зачитане на смекчаващи обстоятелства от страна на ВКС, това не може да повлияе върху преценката по силата на чл.54 НК, тъй като на К. е наложено минималното, предвидено в санкционната част на нормата на чл.343,ал.3,б.Б,пр.1 НК наказание лишаване от свобода. Макар и да не е изписано от КОС и САС, очевидно въпреки сериозните отегчаващи вината обстоятелства, смекчаващите такива са осмислени като доминиращи, след като е определено възможно най-ниското наказание.
На последно място трябва да се вземе отношение по практически най-важния довод в касационната жалба и допълнението към нея- претендираното за допуснато нарушение на чл.348,,ал.5,т.2 вр.ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание с отказ да бъде приложен институтът на условното осъждане. Същото е допустимо при определеното при условията на чл.54 НК наказание на К., доколкото е три години лишаване от свобода. В тази връзка се твърди, че за да не приложи разпоредбата на чл.66 НК, на преден план САС е осмислял генералната превенция, а не личната, както се дължи по закон; както и че мотивите по отношение на индивидуализиращите наказанието фактори са по-скоро за личност с невисока степен на обществена опасност, която би се поддала на наказателноправно въздействие, а това не се схожда с извод за необходимост от изолирането й в пенитенциарно заведение.
ВКС не се съгласява с възраженията на защитата. За да откаже приложението на института на условното осъждане, САС е споделил съображенията в тази насока, изложени от първоинстанционния съд, които наистина в изключителна степен касаят генералната превенция. Все пак обаче в решението на контролираната инстанция е отразено, че високата степен на обществена опасност на стореното изисква ефективно наказание, което да покаже и на обществото, и на дееца какви следва да са последиците от такова поведение, както и да респектира и дисциплинира водачите към спазване на правилата за движение. Всичко това е решено при извеждане на процесното престъпление като „флагрантно” такова.
Истина е, че допуснатите нарушения от страна на жалбоподателя са флагрантни. Той е човек, който въобще не се отличава като дисциплиниран водач /на л.88 от ДП е приложена справка със случаите, когато е наказван по административен ред за нарушение на правилата за движение по пътищата/; човек, който не е извлякъл поука от поведението на своя интоксикиран родител /лекуван в тази връзка/; човек, който употребява алкохол и значително повлиян от него, кара МПС /и процесния ден, и друг път/; човек, който пиян вечер се качва с приятел в автомобил, за да отидат наблизо да закупят допълнително количество алкохолни напитки, като управлява със значително над разрешената скорост. Именно това поведение на подсъдимия дава повод и на ВКС да прецени, че точно личната превенция предполага неприложимост на нормата на чл.66 НК и за поправянето на К. е необходимо той да бъде изолиран от обитаваната от него среда. Само по този начин ще бъде превъзпитан в дух на стриктно спазване на законите, по какъвто начин ще служи за личен пример и на своето семейство.
Впрочем, съдът не е задължен да прилага института на условното осъждане поради това, че по други наказателни производства със същото обвинение е определено условно осъждане. Казаното е с оглед възражението в касационната жалба, че жалбоподателят не разбирал защо спрямо него не е приложена нормата на чл.66 НК. Явно е нужно да се разясни,че случаите никога не са абсолютно еднакви, още по-малко смекчаващите и отегчаващите фактори, влияещи на определяне на наказанието. Последните от своя страна формулират преценката за индивидуалната превенция, приложима към конкретния подсъдим.
Това няма нищо общо с равенството на гражданите в наказателното производство съгласно чл.11 НПК. Затова препращането в касационната жалба,че законът следва да се прилага еднакво за всички, което очевидно в случая не било сторено, е несъстоятелно. Равенството пред закона предпоставя спрямо гражданите, участници в един наказателен процес, да бъдат прилагани еднакви правила, предвидени по закон, а не по волята на решаващия орган. Те /правилата/ не могат да бъдат основани на пол, раса, произход, образование, народност, етническа или политическа принадлежност, убеждения, лично и обществено положение или материално състояние. Тук трябва да се спомене разликата, която се прави между равнопоставеността като процесуален принцип и различния процесуален режим, приложим спрямо лицата, участници в процеса. Заради това отношението към един конкретен подсъдим е като към такава процесуална фигура със следващите в тази връзка ограничения и последици.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 272/11.07.14 г.,постановено от АС-София по В.Н.Д.478/14 г. по описа на същия съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|