Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 08 април 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети и четвърти януари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..…………… КРИСТИНА ПАВЛОВА …...……… и с участието на прокурор ……….…… ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2250/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на частния обвинител и граждански ищец В. С. Т. чрез повереника му адв. С. срещу решение № 204 от 22.10.2013 г. на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 203/2013 г. по описа на същия съд. Частният обвинител и граждански ищец отправя към ВКС искания за увеличаване на наложеното на подсъдимия Б. П. наказание лишаване от свобода, постановяване на ефективното му изтърпяване или, алтернативно, увеличаване на изпитателния срок при условно осъждане, както и увеличаване на гражданския иск до пълния му предявен размер. В касационната жалба са изложени съображения, че при разглеждане на делото ВтАС приел нови фактически положения, неподкрепени от доказателства, като направил необосновани изводи по отношение на вината, размера на наложеното на подсъдимия наказание и преценката относно гражданския иск. Въззивната инстанция преквалифицирала извършеното от подсъдимия деяние по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК, без да съобрази обстоятелството, че подсъдимият имал интерес да твърди обстоятелствата за оказана помощ на пострадалия, че имал необходимата подготовка, получена при обучението му за водач на МПС, знаел какви били задълженията му и какви били последиците от неизпълнението им. Първоинстанционният съд изложил аргументирани доводи за липсата на предпоставки за приложение на по-леко квалифицирания текст на закона, които следвало да бъдат споделени. Втората инстанция приела обратното становище, въпреки че никой друг, освен подсъдимият, не установявал с категоричност обстоятелства във връзка с оказана от него помощ на пострадалия. В тази насока св. Т. посочила, че медицинският екип качил пострадалата в линейката. Самият подсъдим обяснил, че друг човек се обадил на „Бърза помощ”. Св. М. също не твърдял, че подсъдимият бил оказал помощ на пострадалата, като споменал само, че той „май” бил помогнал при качването й в линейката. От получените изключително тежки и несъвместими с живота наранявания пострадалата починала на път за болницата. Медицинската практика установявала, че при челен удар между автомобил със скорост над 60 км/ч. и човешко тяло, изходът винаги бил летален и не зависел от обективното и субективното отношение на дееца към този резултат. Фактът, че непосредствено след удара у пострадалата имало известни признаци на живот, не можел да доведе до заключение, че й е била оказана помощ по смисъла на закона. Това се изключвало по категоричен начин от уврежданията, описани в медицинската документация и останалите доказателства по делото. Според касатора въззивният съд неправилно оправдал подсъдимия за нарушения на правилата за движение по чл. 116 от ЗДвП и чл. 193 от ППЗДвП. Съдът приел, че след като не бил забелязал пострадалата като възрастна и престаряла жена на 79 години, подсъдимият не следвало да носи отговорност за тези. Законът бил приложен неправилно, защото задължението на водачите, посочено в тези разпоредби, се отнасяло за дължимото поведение към всички пешеходци. Освен по критерия „възрастни хора”, законът защитавал и друга категория участници в движението по пътищата – пешеходците, каквото качество имала пострадалата. Освен това, особено „децата”, „хората с трайни увреждания” и др. били защитени точно в тези текстове. След като се поставил сам в обективна невъзможност да предотврати вредоносния резултат, подсъдимият не можел да черпи права от собственото си виновно поведение. Неправилен бил и изводът на съда, че пешеходката е могла да предотврати вредоносния резултат. В подкрепа на този извод нямало нито едно събрано доказателство. Съдът неправилно приел и преповторил мотивите на основния съд относно гражданската претенция. Обстоятелството, че през учебната година пострадалата живяла в дома на внучката си, дъщеря на жалбоподателя, не означавало, че майката и синът се били отчуждили и нямали близки отношения. Пострадалата била майка на гражданския ищец, двамата живели в едно домакинство от раждането му. Освен на него, тя помагала и на дъщеря му, тъй като здравословното му състояние не позволявало това. Разпитаният пред въззивната инстанция свидетел категорично потвърдил близките отношения между майка и син. Съдът необосновано приел местоживеенето като единствен критерий за близките взаимоотношения между двамата. В противен случай, майката не би подкрепяла финансово пълнолетния си син, който с ниската си пенсия по болест не могъл сам да си осигури адекватно лечение и издръжка. С постановеното решение съдът наложил на подсъдимия явно несправедливо наказание, което не съответствало на обществената опасност на деянието и дееца. Не били отчетени всички обстоятелства при определяне на наказанието, чиито цели по чл. 36 от НК не можели да бъдат постигнати. В съдебно заседание на ВКС частният обвинител и граждански ищец В. Т. и неговият повереник адв. С. поддържат подадената касационна жалба по изложените в нея съображения. Подсъдимият Б. П., редовно призован, не се явява в съдебно заседание и не изразява становище по жалбата на частния обвинител. Неговият защитник адв. Д. моли ВКС да остави жалбата на частния обвинител и граждански ищец без уважение като неоснователна. Представителят на ВКС дава заключение, че въззивното решение на ВтАС следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 33 от 17.06.2013 г., постановена по НОХД № 185/2013 г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия Б. Н. П. за виновен в това, че на 12.09.2012 г. в [населено място], обл. П., при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил м. „М. С. 311 ЦДИ” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма] – [населено място], нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 116 от ЗДвП/чл. 193 от ППЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на В. Р. П., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия Б. Н. П. от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия Б. Н. П. да заплати на В. С. Т. на основание чл. 45 от ЗЗД обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди в размер на 40 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2012 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил предявения граждански иск за разликата до 100 000 лева като неоснователен и недоказан. Съдът е осъдил подсъдимия Б. П. да заплати разноските по делото, както следва: в полза на частния обвинител и граждански ищец В. С. Т. – сумата в размер на 150 лева; по сметка на ОД на МВР – П. – сумата в размер на 370 лева; по сметка на ОС – гр.Плевен – сумата в размер на 126 лева и държавна такса върху уважената част на гражданския иск размер на 1 600 лева. По въззивни жалби на частния обвинител и граждански ищец В. Т. и на подсъдимия Б. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 203/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. С решение № 204 от 22.10.2013 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. т. 1, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на Плевенския ОС, като е преквалифицирал извършеното от подсъдимия П. деяние от престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК, намалил е наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС на една година и четири месеца, оправдал го е по повдигнатото му обвинение за нарушение на правилата за движение по чл.116 от ЗДвП и чл.193 от ППЗДвП, а в останалите части – е потвърдил първоинстанционната присъда. Решението на ВтАС е съобщено на частния обвинител и граждански ищец В. Т. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 25.10.2013 г., а касационната му жалба е подадена на 08.11.2013 г. (по пощата), поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 3 и 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на В. С. Т. е частично основателна. Макар в жалбата да не са изрично формулирани претендираните касационни основания, залегналите в нея възражения по съдържанието си могат да бъдат обособени в няколко основни групи: несъгласие с част от приетата от въззивния съд фактология, нарушение на материалния закон, явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и допуснати в гражданската част на решението нарушения, в каквато последователност касационната инстанция ще разгледа оплакванията на частния обвинител и граждански ищец. Жалбоподателят е оспорил изведеното от въззивния съд ново фактическо положение, че след деянието подсъдимият П. оказал помощ на пострадалата, като я полял с вода, за да бъде изведена от безсъзнателно състояние, и помогнал при качването й в линейката. Възраженията в тази насока не могат да бъдат обсъдени от касационната инстанция, тъй като сочат на претенции за необоснованост на въззивното решение. Касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата правилност на проверявания съдебен акт и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, поради което изведените от ВтАС фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство. ВКС може да обследва само процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. То може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само ако са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират изграждането му и гарантират неговата правилност. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че при извеждането на фактическото положение за оказана от подсъдимия П. след деянието помощ на пострадалата е спазен регламентирания процесуален ред. Въззивната инстанция е оценила наличната доказателствена съвкупност относно тези факти съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на изводите на съда. При наличието на две отделни доказателствени средства с разнопосочно съдържание – обясненията на подсъдимия П., който е изяснил, че е напръскал пострадалата с вода и е помогнал да бъде качена в линейката (л. 36 от НОХД № 185/2013 г. на Плевенския ОС), и на свидетелката А. Т., която е заявила, че баба й била качена в линейката от лекаря и сестрата (гърба на л. 49 от НОХД № 185/2013 г. на Плевенския ОС) – съдът е използвал единственият законосъобразен подход за определянето на достоверността им, като ги е съпоставил с установените от независимия обективен свидетел В. М. факти (л. 38 от НОХД № 185/2013 г. на Плевенския ОС). Подлагайки показанията на този свидетел на собствен пълноценен анализ, въззивният съдебен състав с основание е констатирал кореспонденция с обясненията на подсъдимия относно участието му при пренасянето на пострадалата в линейката, поради което правилно им е гласувал вяра. В касационната жалба некоректно е отразено, че св. М. не установил действия на подсъдимия за оказване на помощ на пострадалата, а само споменал, че той „май” бил помогнал при качването на пострадалата в линейката. Съдържанието на доказателствените средства следва да се интерпретира само според действителния им смисъл, без да му се придават произволни нюанси. Видно от протокола от съдебно заседание на 31.05.2013 г. на Плевенския ОС (гърба на л. 38 от НОХД № 185/2013 г.), на зададения въпрос от защитника адв. Д. относно обстоятелството кой натоварил пострадалата в линейката, св. М. е отговорил буквално следното: „Мисля, че шофьорът на линейката и санитарят, а и подсъдимият помага”. От това изявление на свидетеля недвусмислено се установява, че и подсъдимият е участвал при пренасянето на пострадалата в линейката, което негово поведение обективно представлява оказване на помощ. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира основателност на релевираните от жалбоподателя Т. възражения за допуснато нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения съставът на ВтАС е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия Б. П. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение (л. 28 от ВНОХД № 203/2013 г.) почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с цитираната в съдебния акт практика на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че подсъдимият не бил оказал ефективна помощ на пострадалата с оглед получените от нея изключително тежки, обективно несъвместими с живота увреждания. Този въпрос не е убягнал от вниманието на въззивния съд, който обстойно го е обсъдил, като законосъобразно е заключил, че за квалификацията на деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК е достатъчно помощта да е оказана на жив човек и обективно и субективно да е насочена към спасяване на живота и запазване на здравето му. Щом към момента на оказването на помощ пострадалата е била жива, приложението на привилегирования състав на чл. 343а от НК не може да се откаже, въпреки че смъртта й е настъпила скоро след деянието и е била неизбежна с оглед характера и тежестта на причинените травми. Въззивният съд законосъобразно е приел, че, наред с нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, подсъдимият П. не е допуснал и нарушения на чл. 116 от ЗДвП и чл. 193 от ППЗДвП. Тези разпоредби в обобщен вид регламентират принципно дължимото поведение на водачите на пътни превозни средства към по-уязвими участници в движението. Конкретните задължения на водача, релевантни в разглеждания казус, се съдържат в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, за нарушението на която именно норма той следва да понесе отговорност. Предписанията на закона досежно режима за скоростта по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП се явяват специални по отношение на общото правило за охраняване безопасността на пешеходците и останалите категории по-уязвими участници в движението, като последното не намира приложение, щом се касае до нарушение на специална, конкретно регламентирана пътна ситуация. Поради това ВтАС правилно е оправдал частично подсъдимия П. по обвинението да е допуснал нарушения на правилата за движение по чл. 116 от ЗДвП и чл. 193 от ППЗДвП. Извън изложените съображения, за пълнота следва да се посочи, че дори и да бяха основателни изложените от частния обвинител доводи във връзка с претендираните нарушения на закона, те не биха могли да бъдат отстранени. Жалбата на частния обвинител, както и протестът на прокурора, трябва да са “съответни” – да съдържат конкретно и изрично искане, което очертава пределите на касационната проверка и обвързва касационния съд. Затова, когато исканията на частния обвинител, респ. прокурора, са насочени към влошаване на положението на подсъдимия, те следва да бъдат формулирани по конкретен, категоричен, недвусмислен и напълно ясен начин, тъй като указват на касационната инстанция в какви рамки да се произнесе. В разглеждания случай, въпреки наличието в касационната жалба на частния обвинител Т. на доводи, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, неговите конкретно формулирани искания са насочени единствено към корекция на наложеното по отношение на подсъдимия наказание лишаване от свобода и начина на изтърпяването му. При недвусмислено обективираните претенции на частния обвинител само за увеличаване по размер на наложеното на подсъдимия Б. П. наказание лишаване от свобода, за отмяна на приложения спрямо него институт на условното осъждане, както и алтернативно – за увеличаване на определения му изпитателен срок, касационният съд не би могъл по собствен почин да върне делото за ново разглеждане с указания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, защото е обвързан от застъпените в жалбата на частния обвинител изрични искания за утежняване положението на подсъдимия. Оплакването на жалбоподателя Т. за явна несправедливост на отмереното по отношение на подсъдимия наказание неоснователно. Претенциите в тази насока са декларативно и схематично формулирани, като в касационната жалба не са изтъкнати конкретни отегчаващи обстоятелства, които въззивният съд да е игнорирал или недооценил, нито смекчаващи такива, чиято относителна тежест и значение да са били необосновано преувеличени. Тъй като съответните възражения и доводи на жалбоподателя не са уточнени, настоящата инстанция обективно е възпрепятствана да обсъди претенцията му в детайли, като може само да провери процесуалната дейност на ВтАС по индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия за наличието на нарушения, които съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните. Вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 3 и т. 5 от НПК е правилно формирано въз основа на събраните по делото доказателства. Наложеното на подсъдимия Б. П. при условията на чл. 54 НК наказание за извършеното от него престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК е справедливо и съответства на обществената опасност на дееца и деянието му. В мотивите на решението си (л. 29 от ВНОХД № 203/2013 г. на ВтАС) съдът е изложил аргументирани съображения относно наличието на значителен брой смекчаващите обстоятелства, които обуславят индивидуализация на наказанието на подсъдимия под средния размер на предвиденото в санкционната част на съответната приложима разпоредба на НК. Като смекчаващи обстоятелства по отношение на дееца с основание са изтъкнати чистото му съдебно минало, положителните характеристични данни за неговата личност, критичното отношение към деянието и семейното му положение – женен с три деца. Броят и значението на тези факти в пълна степен подкрепят изводите на ВтАС във връзка с конкретния отмерен размер на наказанието лишаване от свобода, както и становището му относно възможността за успешно постигане на целите по чл. 36 НК с приложение института на условното осъждане по отношение на подсъдимия. Касационната инстанция не намира основания за преоценка на тези изводи. Не може да се приеме, че индивидуализацията на наложеното на подсъдимия П. наказание лишаване от свобода под предвидения в закона среден размер и приложението на института на условното осъждане не биха допринесли за възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са безспорни факти, но за постигане на целите на чл. 36 НК отговорността на дееца следва прецизно да съответства на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на случая. При разрешаването на въпроса за наказанието съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Щом е налице обоснован извод, че има съществен превес на смекчаващите обстоятелства и че приложението на института на условното осъждане в пълна степен ще допринесе за превъзпитанието и поправянето на подсъдимия, недопустимо е само по съображения за генерална превенция да се завишават наказанията на подсъдимия, нито може да се откаже приложението на разпоредбата на чл. 66 от НК. Изложените дотук доводи мотивират правилността на извода на първоинстанционния съд, че за постигане целите по чл. 36 НК не е обществено оправдано подсъдимият Б. П. да бъде принудително изолиран от обичайната среда, в която живее. Макар и с трагичен резултат, разглежданият случай е инцидентна проява в живота му, като няма законови и морални основания за постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Липсва и необходимост от удължаване на определения по реда на чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок от три години. Този период е законосъобразно фиксиран в пределите на предвидения от цитираната разпоредба диапазон, а от друга страна, е напълно достатъчен да мотивира подсъдимия към въздържане от други противообществени прояви. С оглед на изложеното САС приема, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от частния обвинител пороци. Наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Б. П., е справедливо индивидуализирано по размер, като са налице и условията на чл. 66, ал. 1 НК за отлагане на изпълнението му за конкретно определения срок от три години. Жалбата на В. Т. в качеството му на граждански ищец срещу гражданската част на въззивното решение е частично основателна. По делото е безспорно установено, че смъртта на пострадалата В. Р. П., майка на гражданския ищец В. Т., е била причинена от подсъдимия Б. П. следствие на извършеното от него престъпление чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. В тази връзка съдебните инстанции правилно са преценили обстоятелството, че гражданският иск е предявен в срока по чл. 85, ал. 3 от НПК от сина на починалата от пътно-транспортното произшествие пострадала П., който спада към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, очертан от ППВС № 4/61 г., доп. с ППВС № 5/69 г. С оглед на това В. Т. законосъобразно е бил установен като граждански ищец, а претенцията му срещу подсъдимия П. – приета за съвместно разглеждане в наказателния процес. Правилно е отчетено и обстоятелството, че деянието на подсъдимия съставлява непозволено увреждане, като е налице причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пострадалата. По въпроса за основателността на гражданския иск съдебните инстанции законосъобразно са приели че в разглеждания казус са налице условията за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия П. на основание чл. 45 от ЗЗД. Плевенският ОС обаче счел гражданския иск за доказан по размер само за сумата от 40 000 лева, като отхвърлил претенцията на жалбоподателя Т. до пълния й предявен размер от 100 000 лева. Този извод съдът обосновал със съображения (л. 59 от НОХД № 185/2013 г.), че починалата П. живяла в едно домакинство не с гражданския ищец Т., а с неговата дъщеря св. А. Т., за чието дете се грижила. Въззивният съд се съгласил с доводите на първата инстанция (гърба на л. 29 от ВНОХД № 203/2013 г. на ВтАС), след като въз основа на показанията на разпитания в хода на въззивното съдебното следствие свидетел Б. К. се уверил в истинността на обстоятелството, че по времетраенето на учебната година пострадалата П. живеела не в [населено място] при сина си, а в [населено място] при внучката си А. Т., като помагала за отглеждането на правнучето си. Според съда, този факт показвал, че отношенията между пострадалата и нейната внучка били много по-близки, отколкото със сина й. Освен това, въззивният съдебен състав, макар да не отрекъл напълно твърдението на гражданския ищец, че починалата го подпомагала финансово (тъй като бил с 80% намалена трудоспособност поради тежки заболявания), заключил, че пострадалата подкрепяла и внучката и детето й, понеже живеела с тях. Тези аргументи на съда не могат да бъдат споделени, тъй като са незаконосъобразни. Обезщетение се дължи за реално понесените от гражданския ищец морални болки и страдания. Съдържанието на моралните вреди е с много по-широк обхват, отколкото е приел въззивният съд. Неимуществените вреди включват преди всичко действителното вътрешно отношение на определени лица (включени в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди) към наследодателя и понесените следствие на загубата му скръб и мъка. Съществуващата между починалата и нейния наследник емоционална привързаност и дълбочина на родствените взаимоотношенията между майка и син не се измерват с местоживеенето на пострадалата. Нейното отношение към внучката й и детето й, както и изборът й да живее съвместно с тях и да ги подпомага, не се отразяват върху синовната обич, изпитвана към нея от гражданския ищец, и не намалява интензитета на претърпяната от него мъка от нелепата й смърт при пътния инцидент. За размера на претенцията на гражданския ищец е ирелевантно и обстоятелството дали пострадалата е съдействала финансово на семейството на внучката й св. Т. или не. От значение е, че починалата е подпомагала със средства болния си син, който след смъртта й е останал лишен и от материална подкрепа. Съгласно критерия на справедливостта неочакваната загуба на близък човек, родител, е обстоятелство, което само по себе си причинява шок и душевни страдания, обичайни при подобни случаи. Щом по делото не съществуват доказателства, които да установят наличието на влошени взаимоотношения и конфликти между жертвата на катастрофата и сина й, доказателства, че пострадалата е бил изоставена от наследника си или тормозена от него, доказателства за проявено от него безразличие при узнаването на факта за смъртта й и т.н., липсват основания да се счете, че гражданският ищец не е понесъл в пълен обем обичайните морални вреди от безвъзвратната загуба на майка му. С оглед на тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че действително понесените от гражданския ищец В. Т. морални страдания според принципа на справедливостта биха били репарирани от сума в размер на 55 000 лева, при определянето на която е отчетено установеното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, в какъвто смисъл следва да бъде изменено атакуваното въззивно решение. По делото не е доказан по-голям обем на моралните вреди, поради което гражданският иск не следва да бъде уважаван до пълния му предявен размер. По отношение на факта на съпричиняването жалбоподателят Т. неоснователно твърди, че не било доказано от нито едно доказателство. В тази насока съдебните инстанции правилно са взели предвид заключението на вещото лице по приетата автотехническа експертиза (въпрос № 6, л. 46 от досъдебното производство), че при предприемане на пресичането на пътното платно пострадалата е имала достатъчна видимост към посоката, от която се е движел автомобила, като е могла да вземе мерки за безопасност и да го пропусне. Във връзка с горните изводи подсъдимият Б. П. следва да бъде осъден да заплати допълнителна държавна такса върху увеличението на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 600 лева. С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да измени атакувания съдебен акт на ВтАС по ВНОХД № 203/2013 г., като увеличи присъденото на В. С. Т. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието на подсъдимия Б. на сумата от 55 000 лева, като в останалите си части въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 204 от 22.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 203/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като УВЕЛИЧАВА присъденото на В. С. Т. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършеното от подсъдимия Б. Н. П. престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК на сумата от 55 000 (петдесет и пет хиляди) лева. ОСЪЖДА подсъдимия Б. Н. П. да заплати по сметка на ВСС държавна такса върху увеличението на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 600 (шестстотин) лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 204 от 22.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 203/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, в останалите му части. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.