Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * справедливост


9

Р Е Ш Е Н И Е

109
гр. София, 13.10.2020 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1898 по описа за 2019г.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. от [населено място], [община] /понастоящем лично и със съгласието на неговата майка/, представлявани от процесуален представител адв. П. К., срещу решение № 42 от 04.01.2019г. по гр. дело № 1079/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 8361 от 11.12.2017г. по гр. дело № 16255/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с § 22 ПЗР на КЗ за разликата над 20 500 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от реализирано на 06.01.2016г. в [населено място], [община], област Варна пътно-транспортно произшествие /ПТП/, заедно със законната лихва върху разликата; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. срещу „Групама Застраховане“ ЕАД, [населено място] по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от същото ПТП, заедно със законната лихва върху разликата, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. – разноски за първоинстанционното производство; 3/ частта, с която ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 720 лв. – платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
С определение № 236 от 21.04.2020г. по т. дело № 1898/2019г. на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд при постановяване на решението му в контекста на чл. 269 ГПК /раздел I, т. 2 и т. 3 от изложението към касационната жалба/, и материалноправни въпроси относно прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди /раздел ІІІ от изложението/.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се становище, че въззивният съд неправилно е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер 20 500 лв., като не е съобразил, че ответното застрахователно дружество е признало, че дължимият размер на обезщетението е 25 500 лв. Касаторът релевира и доводи за несъответствие на фактическите изводи на съда на представените доказателства и установените по делото факти, неправилно приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, занижаване на размера на обезщетението и несъответствието му с действително претърпените от ищеца страдания. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и предявеният иск да бъде уважен в предявения му размер 50 000 лв., т. е. да бъде присъдена и сумата в размер 29 500 лв. със законната лихва и направените разноски по делото. Претендира присъждане на процесуалния представител на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. заедно с ДДС.
Ответникът Застрахователна компания „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивния съдебен акт в обжалваната от ищеца част и съобразяването му със събраните доказателства, установената фактическа обстановка, претърпените от ищеца болки и страдания и прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът моли решението на САС в отхвърлителната му част да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
По процесуалноправните въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд при постановяване на решението му в контекста на чл. 269 ГПК /раздел I, т. 2 и т. 3 от изложението към касационната жалба/:
Съгласно т. 1 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамките на посочените във въззивната жалба оплаквания като ограниченията на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, но не и по отношение на приложението на относимите материалноправни норми. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е посочено, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, поради което същата не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
В настоящия случай във въззивната жалба на ответното застрахователно дружество са направени следните оплаквания: 1/ неправилно в противоречие с чл. 52 ЗЗД съдебният състав е определил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер 30 000 лв. при признат дължим размер 25 500 лв.; 2/ въззивният съд не е съобразил, че дължимото от ответника обезщетение в размер 25 500 лв., което е признато в първоинстанционното производство, е платено от застрахователя на 30.06.2017г. с банков превод по сметка, открита на пострадалия Т. В. М., в изпълнение на чл. 17 от Наредба № 49/16.10.2014г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз; не е отчел, че оригиналът на удостоверение № 24498446/30.06.2-17г. от „Банка ДСК“ ЕАД е връчен на процесуалния представител на ищеца в открито съдебно заседание на 16.11.2017г. и че сумата не е върната на застрахователя; 3/ решението е неправилно по отношение на присъждането на разноски, като съдът не е отчел, че ответникът е признал иска, ищецът не е отправил застрахователна претенция по чл. 498, ал. 1 и чл. 380 КЗ /в сила от 01.01.2016г./; 4/ в противоречие със съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не е допуснал своевременно направено искане за разпит на свидетел за обстоятелства, станали известни при разпита на свидетеля на ищеца – относно наличие на страх от автомобили, страх да излиза от къщи и др.
При направено оплакване във въззивната жалба на ответника – застраховател за неправилност на решението на СГС в частта за 25 500 лв. поради несъобразяване с банковото удостоверение, установяващо плащане на определеното от застрахователя обезщетение, и оплакване за неправилност на решението в частта над 25 500 лв. до 30 000 лв. поради завишен размер на обезщетението и определянето му в тази част в противоречие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК е определил по-нисък размер на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 06.01.2016г. ПТП.
По материалноправните въпроси относно прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди /раздел ІІІ от изложението/:
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. в ППВС 4/25.05.1961г., ППВС № 4/23.12.1968г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав напълно споделя, понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди и свързаните с тях болки и страдания е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на причиняване на телесните увреждания, възраст и обществено положение на пострадалия. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г. и постоянната практика, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. В постоянната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР на КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР на КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приложил неточно и в противоречие с постоянната практика на ВКС въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. Съдебният състав е описал причинените на ищеца в резултат на настъпилото ПТП телесни увреждания, но не е съобразил, че ищецът може да има болки в дясната тазобедрена става, тъй като е в период на най-бързо израстване – обстоятелства, установени от обясненията на вещо лице доц. д-р М. М. Г. в съдебно заседание на 16.11.2017г.
По правилността на въззивното решение:
При постановяване на въззивното решение е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК е определил по-нисък размер на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 06.01.2016г. ПТП, като не е съобразил, че при въведения с ГПК ограничен въззив въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба относно установяването на фактическата страна на спора. Съдебният състав не е отчел, че по отношение на сумата в размер 25 500 лв. направените оплаквания от ответното застрахователно дружество във въззивната жалба се отнасят само до факта дали сумата е платена на пострадалото лице или не.
Изложените във въззивното решение съображения, че от представеното удостоверение № 24498446/30.06.2017г. на „Банка ДСК“ ЕАД не се установява, че е извършено плащане на сумата 25 500 лв. на ищеца, са законосъобразни и обосновани като съответни на събраните по делото доказателства.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд в противоречие с чл. 52 ЗЗД е приложил неточно критерия за справедливост, като не е отчел възможните болки в дясната тазобедрена става, тъй като ищецът е в период на най-бързо израстване.
Напълно законосъобразно и обосновано съдебният състав е обсъдил показанията на разпитаните свидетели и ги е преценил съобразно чл. 172 ГПК с оглед на всички други данни по делото, като е взел предвид и възможната им заинтересованост. Некредитирането на показанията на свидетеля В. М. Т. /баща на ищеца/ относно заявеното от него, че синът му е бил в болница два месеца, че е изпитвал страх от автомобили и че от време на време се е напикавал, е аргументирано и обосновано. Посочените от свидетеля Т. обстоятелства не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства и са в противоречие с епикризата, издадена от МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД, и показанията на свидетеля Е. Й. П.. Липсват твърдения и доказателства родителите на ищеца да са предприели мерки за лечение на детето, ако същото действително е изпитвало страх, стрес или е имало проблем с уринирането.
Преценени в съвкупност, всички обстоятелства обосновават извод, че определеното от въззивния съд обезщетение в размер 20 500 лв. е несъразмерно и занижаването му е в нарушение на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде частично отменено като неправилно и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ следва да бъде разрешен по същество на основание чл. 293, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК. Преценявайки конкретните доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразявайки указаните в ППВС № 4/1968г. и многобройните решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, общите критерии и установените по делото специфични обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, отчитайки нивата на застрахователно покритие и обществено-икономическите условия към момента на причиняване на вредите, настоящият състав на ВКС приема, че доколкото неимуществените вреди могат да бъдат обезщетени с паричен еквивалент, изискването за справедливо обезщетяване на ищеца ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер общо 30 000 лв.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът на Т. В. М. /преди малолетен/, представляван от майка си Н. В. М., за разликата над 20 500 лв. до 30 000 лв. Вместо това и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, причинено на 06.01.2016г. от Г. М. К., допълнително в размер 9 500 лв. заедно със законната лихва, считано от 06.01.2016г. до окончателното плащане. С оглед изхода на спора въззивният съдебен акт трябва да бъде отменен и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски за въззивното производство в размер 600 лв. – държавна такса по въззивната жалба. В останалата част обжалвана от ищеца част въззивният съдебен акт е правилен, поради което следва да бъде оставен в сила. Присъденото на ответното застрахователно дружество юрисконсултско възнаграждение за двете производства по 120 лв. се дължи от ищеца, тъй като въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на настоящия спор, ответникът трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер 380 лв.; на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение с ДДС за трите съдебни производства в размер общо 1 264,84 лв., от която сума 461,04 лв. /разликата над 998,76 лв. до 1 459,80 лв./ - за първоинстанционното производство, 401,90 лв. – за въззивното производство и 401,90 лв. - за касационното производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПрП връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът /ищецът/ трябва да заплати на ответника сума в размер 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховвния касационен съд, Търговска колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 42 от 04.01.2019г. по гр. дело № 1079/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 8361 от 11.12.2017г. по гр. дело № 16255/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с § 22 ПЗР на КЗ за разликата над 20 500 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от реализирано на 06.01.2016г. в [населено място], [община], област Варна пътно-транспортно произшествие /ПТП/, заедно със законната лихва върху разликата; 2/ частта, с която Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. е осъден да заплати на „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 600 лв. – платена държавна такса, и вместо това постановява:
ОСЪЖДА „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Т. ВАСИЛЕВ М. с ЕГН [ЕГН] лично и със съгласието на неговата майка Н. В. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сума в размер 9 500 лв. /девет хиляди и петстотин лева/, представляваща останалата част от обезщетението за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.01.2016г. в [населено място], [община], област Варна, причинено от Г. М. К. при управление на лек автомобил „ВАЗ 2107“ с рег. [рег.номер на МПС] , за който е сключена с „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, заедно със законната лихва, считано от 06.01.2016г. до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат П. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сума в размер общо 1 264,84 лв. /хиляда двеста шестдесет и четири лева и осемдесет и четири стотинки/ - адвокатско възнаграждение с включен ДДС за трите инстанционни производства.
ОСЪЖДА „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на ВКС държавна такса в размер 380 лв. /триста и осемдесет лева/.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 42 от 04.01.2019г. по гр. дело № 1079/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в останалата част, с която е потвърдено решение № 8361 от 11.12.2017г. по гр. дело № 16255/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав в частта, с която е отхвърлен иска на малолетния Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. срещу „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за болки и страдания от същото ПТП, заедно със законната лихва върху разликата, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и в частта, с която Т. В. М. чрез неговата майка и законен представител Н. В. М. е осъден да заплати на „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Т. ВАСИЛЕВ М. с ЕГН [ЕГН] лично и със съгласието на неговата майка Н. В. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], област Варна да заплати на „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. /сто и двадесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.