3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №144 Гр. София, 18 декември 2015 година Върховният касационен съд на Република България,Първо наказателно отделение в закрито заседание на шестнадесети декември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при секретар и в присъствието на прокурор изслуша докладваното от съдията /председател/ ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело № 1605/2015 г. Делото пред ВКС е образувано след съответната преценка, че основанието за това е „чл.309, ал.2 НПК”. Преценката за образуване на делото е направена вероятно съобразно препращането в чл.339, ал.3 НПК, според което новата въззивна присъда трябва да отговаря на изискванията към първоинстанционната присъда, включително на изискването, че „[след постановяването й...] съдът се произнася и по мярката за неотклонение” (чл.309, ал.1, НПК, непосочен изрично в препращащата разпоредба, но приложима на общо основание по силата на чл.317, ал.1 НПК). Нова (въззивна) е и присъдата на Пазарджишкия окръжен съд – 52/10.ХІ.2015 г. по внохд 493/15, която е за първи път осъдителна спрямо подсъдимия П. Ц. Г., след като е била отменена оправдателната спрямо него присъда на Пазарджишкия районен съд и на Г. е било наложено условно наказание. Когато постановил оправдателната присъда, РС е приложил чл.309, ал.2 НПК (отм., сега – ал.4: ДВ, бр.42/2015) и е отменил взетата на досъдебното производство мярка за неотклонение подписка. Налагайки със своята осъдителна присъда лишаване от свобода условно, ОС взел отново предишната мярка за неотклонение и на свой ред приложил чл.309 НПК, но новата му ал.2; освен това указал, че взетата мярка „може да се обжалва и протестира по реда на глава ХХІІ, с частна жалба и протест пред ВКС, в 7-дневен срок от днес” (съд.протокол, с.5). Тъкмо от указаната му възможност да обжалва се е възползвал сега подсъдимият, но според състава на ВКС подадената жалба е процесуално недопустима и подлежи на оставяне без разглеждане, а образуваното дело – на прекратяване. Недопустимостта на подадената жалба може да бъде обсъждана поне на две основания: с оглед на вида на въззивния съдебен акт (присъда, а не решение) и с оглед на контролната компетентност на самия ВКС. По първото от основанията би могло и да се спори – доколкото чл.340, ал.2 НПК, където те са уредени, е специална разпоредба, която е изрично отнесена към въззивните решения, и то само по чл. 337, ал.2 НПК; по второто от основанията обаче недопустимостта на жалбата е безспорна. Чл.340, ал.2 НПК е специален и относно компетентността на ВКС, а тя очевидно не включва всички възможни утежнявания на положението на подсъдимия като резултат от промените в мярката за неотклонение. В тази насока ВКС е компетентен единствено „когато […] се определя наказание лишаване от свобода, изтърпяването на което не е отложено на основание чл.66 от Наказателния кодекс, или друго по-тежко наказание”. Посочи се вече, че за разлика от предвиденото в и цитирано от закона, ПзОС е наложил условно наказание, но не само затова той не е бил прав да указва на подсъдимия възможност за обжалване пред ВКС по реда на глава двадесет и втора – по тази глава от НПК ВКС е поначало невъзможна инстанция. По изпратеното във ВКС дело, от друга страна, е била вече подадена касационна жалба срещу новата (въззивна) присъда и във връзка с по-нататъшното развитие на делото е възможно то да не бъде връщано в предходната инстанция. Ето защо съдът О П Р Е Д Е Л И: Оставя без разглеждане частната жалба срещу мярката за неотклонение на подсъдимия. Прекратява производството пред ВКС по това дело, а във връзка с подадената касационна жалба на подсъдимия да бъде направено необходимото за нейното разглеждане по ново дело в касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: