Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №  37   София,  20 юли  2010 г.     В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А     ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и десета година,  в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ                                                        ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                            ДАНИЕЛА АТАНАСОВА                                                     при секретаря..................................Аврора Караджова................................. и в присъствието на прокурора ................Петя Маринова........................., като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова  наказателно дело   № 700/09г., за да се произнесе, взе предвид следното:             Производството е образувано по касационни жалби, срещу въззивна присъда № 97 от 16.09.2009г., постановена по внохд № 92/09г. по описа на Военно-апелативен съд, както следва: -жалба от адв. М, повереник на частния обвинител и граждански ищец П. Д. , с която се релевират оплаквания за явна несправедливост на въззивната присъда в нейната гражданско-осъдителна част. Искането е за уважаване на предявения иск в пълния му размер от 70 000лева. -жалба от подсъдимия П, ведно с допълнение, в което се релевират всички касационни основания. Исканията са в условията на алтернативност, кореспондиращи на основанията. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата на частния обвинител и граждански ищец е основателна и следва да бъде уважена, а тази на подсъдимия отхвърлена като неоснователна. Адвокат М. , повереник на гражданския ищец и частен обвинител поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения за увеличаване на присъденото обезщетение. По отношение жалбата на другия касатор, пледира за нейното отхвърляне. Представляващият гражданския ищец М. на о. се присъединява към казаното от адв. М. Адвокат Д. , защитник на подс. Н. поддържа касационната жалба на подзащитния си и допълнението към нея. Позовава се на неправилно приложениe на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди, че в рамките на установената фактология са налице основания за приложението на чл.15 от НК. Във връзка с това прави искане за оправдаване на подзащитния му. Също така, защитникът оспорва атакуваната присъда и във връзка с допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в липса на мотиви и невярна оценка на доказателствата. В условията на алтернативност, ако не бъде прието искането му за оправдаване, защитникът счита, че правните квалификации на деянието на подс. Н. , дадени от първия съд са правилни, като моли да бъдат възприети, респективно да се приложи Законът за амнистията- ДВ, бр.26 от 2009г. и предвидената в НПК давност. Ако бъдат констатирани допуснати съществени процесуални нарушения, защитата пледира за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият Н. , в лична защита изцяло се присъединява към изложеното на неговия защитник и моли за справедливо решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК, намери следното: С присъда № 52 от 25.06.2009г. по нохд №52/09г., Варненският военен съд, е постановил следното: -подсъдимият П. Х. Н. е признат за виновен в това, че на 10.08.2006г. е извършил следните престъпления: по чл.133 от НК, за което на основание чл.78а от НК е освободен от наказателна отговорност с наложено наказание глоба в размер на 1 000лева; по чл.133 от НК, като на основание чл.1, ал.1 от ЗА не му е наложено наказание и на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК наказателното производство е прекратено, както и по чл.216, ал.6 от НК, за което престъпление на основание чл.1, ал.1 от Закона за амнистията-ДВ, бр.26 от 2009г. не е наказан, а наказателното производство е прекратено. Подсъдимият Н. е оправдан по първоначално повдигнатите му обвинения за престъпления по чл.338, ал.2, вр. ал.1 от НК и по чл.216, ал.1 от НК -подсъдимите П. Л. Г. , Й. И. Д. и Н. М. М. са признати за виновни в извършването на престъпление по чл.134, ал.3, пр.2, вр. ал.1 от НК за всеки един от тях, като на основание чл.78а от НК са освободени от наказателна отговорност с наложени административни наказания “глоба” в размер на по 1000лева. Със същата присъда, съдът на основание чл.45 от ЗЗД е осъдил четиримата подсъдими солидарно да заплатят на гражданския ищец П. Д. сумата от 60 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателно изплащане на сумите, както и сумата от 195, 62лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди. Във връзка с прекратяването на наказателното производство е прекратено и това по предявения от гражданския ищец М. на о. срещу подс. П. Н. граждански иск за имуществени вреди в размер на 3 598лв. С присъдата, съдът се е произнесъл по дължимите държавни такси и деловодните разноски. С въззивна присъда № 97 от 16.09.2009г., постановена по внохд № 92/09г., Военно-апелативният съд, е отменил частично атакуваната пред него присъда, като е постановил нова, с която е признал подсъдимия П за виновен в извършването на две престъпления, а именно по чл.338, ал.2, пр.2, вр. ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК, за което на основание чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и по чл.216, ал.1 от НК с наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.23 от НК, въззивният съд е определил едно общо и най-тежко наказание от две години лишава от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С въззивната присъда, подсъдимият Н е бил осъден да заплати на гражданския ищец М. на о. сумата от 3 598лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди. Подсъдимите Г. , Д. и М. са оправдани частично, досежно извършването на престъплението по чл.134 от НК при условията на независимо съпричинителство с подс. Ничев. В останалата й част, атакуваната първоинстанционна присъда е била потвърдена. Касационната проверка е по отношение на въззивната присъда в частта, която касае осъждането на подс. Н. и гражданско-осъдителната й част. Досежно останалите подсъдими, присъдата е влязла в сила, с произтичащите от това последици. Касационната жалба на подс. Н. е частично основателна. Оспорвайки неправилното приложение на материалния закон, касаторът е развил едновременно оплаквания за необоснованост на акта, които доводи, както и всички твърдения в подробното писмено допълнение на жалбата, сочещи на необоснованост на актовете на първата и въззивната инстанции не могат да бъдат предмет на обсъждане, тъй като необоснованността не е касационно основание. На първо място следва да бъдат обсъдени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с оценката на доказателствата и липсата на мотиви към въззивната присъда. При последното разглеждане на делото по същество, решаващите инстанции са положили всички усилия, като са събрали доказателствена маса, в пълния й възможен обем. Независимо, че въззивната инстанция е отразила в мотивите си, че по отношение деятелността на подсъдимия Н е установила нови фактически обстоятелства, де факто тя е възприела фактологията на първия съд, като само я е детайлизирала, без да променя основните и значими за предмета на доказване факти, което не се оспорва и от касатора. Действително въззивният съд не е направил самостоятелен анализ на доказателствата, събрани с годни доказателствени източници. Лаконичен такъв се съдържа в правните изводи и при отговорите на релевираните от страните доводи, като съдът е могъл в тази си деятелност да бъде по-задълбочен. Независимо от това, не може да се приеме за основателно твърдението за пълна липса на мотиви във въззивната присъда. Последната предполага неизготвянето им изобщо, а в по-широк смисъл, макар и налични, съдържащи такава вътрешна противоречивост или непълнота, че е невъзможна проверка на вътрешното убеждение на съда, пред каквито хипотези не сме изправени в настоящия казус. Въззивната инстанция, която освен контролна разглежда делото и по същество, е обективирала по един ясен и несъмнен начин, върху какви доказателства е изградила вътрешното си убеждение. Въз основа на направената оценъчна дейност на доказателствената съвкупност, втората инстанция е извела своите фактически констатации, които по естеството си са вярно установени. При правилно отчетена фактология, въззивният съд е направил правни изводи , различни от тези на първия съд. Именно при приложението на материалния закон, ВАС е допуснал нарушение. Споделя се възприетото разбиране, че деятелността на подс. Н. не може да са квалифицира като случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, тъй като той като обучаем е преминал необходимия курс на обучение и теоретично е имал съответната подготовка за участие в учебното занятие, което от своя страна е гаранция за възможността му под ръководството на командния състав да извърши съответните стрелкови упражнения, при това по начин, за който е получил дължимото обучение. Всичко това обуславя извод, че подс. Н. е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, отчитайки съответните технически неизправности в машината, което е изисквало и дължимото от него поведение, касателно правомерното боравене с устройствата за стрелба на “БМП 23”. Неправилно, въззивната инстанция е преквалифицирала деятелността на подс. Н. , като е възприела изцяло квалификацията поддържана от прокуратурата с обвинителния акт. Както в доктрината, така и в практиката няма спор за съотношението на престъпните състави, визирани в чл.338 от НК и тези по чл.133 от НК, и чл.134 от НК. Приемайки, че подсъдимият следва да носи отговорност по чл.338 от НК, а не за две престъпления по чл.133 от НК, съответно свързани с причиняването на тежка и на две средни телесни повреди по отношение на различни лица, втората инстанция е допуснала нарушение на материалния закон. Подсъдимият към момента на извършване на деянието е имал качеството на обучаем, като не е притежавал необходимия документ за правоспособност да извършва съответната правно регламентирана дейност, поради което той не би могъл да носи отговорност по специалните текстове на чл.134 от НК и чл.338 от НК. Също така, незаконосъобразно ВАС е възприел, че деянието по чл.338 от НК, както и това по чл.216 от НК са осъществени при условията на евентуален умисъл. Изложената от съда аргументация е основание да се направи изводи, че двете престъпления са осъществени при форма на вината непредпазливост, а не евентуален умисъл. Тълкуването на разпоредбата на чл.338, ал.2 от НК сочи, че умисълът е насочен към нарушаване на съответните правила, визирани в законови или подзаконови нормативни актове, а причиненият резултат е от непредпазливи действия, независимо, че това изрично не е визирано от законодателя. Прието е, че подс. Н. е преследвал друга цел, а именно да се представи добре и успешно да изпълни упражнението, за да бъде оценен добре, но е имал представа за възможността да произведе изстрел в резултат на пренебрегнати от него мерки за сигурност и е съзнавал, че от това могат да настъпят увреждания на хора и техниката. Независимо, че втората инстанция е направила опит до обоснове наличието на евентуален умисъл и по отношение и на резултата, касационната инстанция счита, че следва да обърне внимание на решаващите съдилища за разликата между двете форми на вината- непредпазливост и евентуален умисъл. Последният изисква, деецът да преследва друга определена цел, която може да бъде правомерна или не, но той има съзнанието, че от действията му има вероятност да настъпи и друг страничен резултат, който е общественоопасен, като съзнателно го допуска и се съгласява с настъпването му. Преценката за значимостта на целения и допуснатия страничен резултат е от значение за извода дали последният се обхваща от съзнанието на дееца и макар, че не се иска, се допуска. Това е свързано с характеристиките на евентуалния умисъл и по-точно с неговия интелектуален момент , когато деецът трябва да предвижда настъпването на конкретните последици, независимо, че за разлика от прекия умисъл представата е само за възможното настъпване на резултата. Предвид горното, касационната инстанция намира, че незаконосъобразно апелативният съд е отменил първоинстанционната присъда касателно осъжданията на подс. Н. , тъй като първият съд правилно е приложил материалния закон. От приетата, значима за предмета на доказване фактология се установява, че подсъдимият Н с действията си е осъществил в условията на идеална съвкупност три престъпления, а именно по чл.133 от НК, причинявайки тежка и средна телесни повреди на пострадалия П. Д. , по чл.133 от НК, причинявайки средна телесна повреда на пострадалия П. П. и по чл.216, ал.6 от НК. Първата инстанция е изложила убедителни мотиви по отношение доказаността на признаците от обективна и субективна страна на посочените престъпления. Следва да се отбележи, че такава преквалификация от две престъпления по чл.338, ал.2, вр. ал.1 от НК и по чл.216 от НК в три престъпления е допустима, тъй като не води до утежняване положението на подсъдимия. Двете престъпленията по чл.133 от НК и тава по чл.216, ал.6 от НК предвиждат максимално възможно наказание, определено като най-тежко и общо от две години лишаване от свобода , което би могло да се наложи на подсъдимия по правилата на чл.23 от НК. Дори увеличено по чл.24 от НК то се явява по-леко от предвидените наказания за престъпленията по чл.338, ал.2 от НК и чл.216, ал.1 от НК. Още повече, че в конкретният случай са приложими Закона за амнистията-ДВ, бл.26 от 2009г. и давността по НПК. Предвид на правомощията си по 354, ал.2, т.2 от НПК, касационната инстанция намира, че следва да измени въззивната присъда като преквалифицира престъпленията, за които подс. П. Н. е бил признат за виновен и приложи Закона за амнистията, респективно давността, както следва: от престъпление по чл.338, ал.2, пр.1, вр. ал.1 от НК в две престъпления по чл.133 от НК с пострадал П. Д. тежка и средна телесна повреда, като на основание чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.5, вр. чл.2, ал.2 от НК не го накаже, поради изтекла давност и второ престъпление по чл.133 от НК във връзка с причинената средна телесна повреда на П. П. , като на основание чл.1, ал.1 от Закона за амнистията-ДВ, бр.26, от 2009г. го освободи от наказателна отговорност и последиците от осъждането; от престъпление чл.216, ал.1 от НК в такова по чл.216, ал.6 от НК, за което на основание чл.1, ал.1 от Закона за амнистията-ДВ, бр.26 от 2009г. го освободи от наказателна отговорност и от последиците от осъждането. По отношение на причинената тежка телесна повреда, е неприложим Законът за амнистията, но отчитайки момента на извършване на престъплението-10.08.2006г., факта, че нормата на чл.133 от НК, предвижда наказание лишаване от свобода до една година или пробация, абсолютният давностен срок от три години е изтекъл, като тук следва да намери приложение разпоредбата на чл.2, ал.2 от НК, предвид промените в нормата на чл.80, ал.1, т.5 от НК-ДВ. бр.26 от 2010г. По отношение жалбата на гражданския ищец П. Д. С потвърдената от въззивната инстанция, първоинстанционна присъда в гражданско-осъдителната част й част, четиримата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят обезщетение на П. Д. за претърпени неимуществени вреди от причинените му една тежка и една средна телесни повреди в размер на 60 000лева. Така отмереният размер на присъденото обезщетение, преценен, с оглед обема на претърпените болки и страдалия, определящ се от причинените му две телесни повреди, в контекста на разпоредбата на чл.52 от НК и трайната съдебна практика, се явява справедливо индивидуализиран, поради което жалба е неоснователна. Решаващите съдилища са отчели всички значими обстоятелства, свързани с младата му възраст, необратимите негативни процеси, продължителността на болките и страданията, които са претърпени. Водим от горното и на основание чл.354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение     Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 97 от 16.09.2009г., постановена по внохд № 92/09г. по описа на Военно-апелативен съд, като преквалифицира деянията, за които подсъдимият П. Х. Н. е бил признат за виновен, както следва: -от престъпление по чл.338, ал.2, пр.1, вр. ал.1 от НК в две престъпления - по чл.133 от НК, с пострадал П. Д. , за което не го наказва, поради изтекла давност и по чл.133 от НК с пострадал П. П. , като на основание чл.1, ал.1 от Закона за амнистията-ДВ, бр.26 от 2009г., го освобождава от наказателна отговорност и последиците от осъждането; -от престъпление по чл.216, ал.1 от НК в такова по чл.216, ал.6 от НК, като на основание Закона за амнистията-ДВ, бр.26 от 2009г. го освобождава от наказателна отговорност и последиците от осъждането. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване.       Председател:     Членове: