P.  15 Р Е Ш Е Н И Е № 129 гр. София, 17 януари 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на шестнадесети септември, две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина Топузова ЧЛЕНОВЕ: Спас Иванчев Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Антоанета Близнакова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №448 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби на защитниците на подсъдимите А. Й. Я., И. А. Й. и П. Р. П. срещу решение №29, постановено на 18.03.2022 г. по ВНОХД №161/2021 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, с което е изменена присъда №260006 от 01.03.2021 г., постановена по НОХД №830/2020 г. по описа на Окръжен съд-Русе. С присъдата подсъдимите Я. и Й.- като съизвършители и П. - като помагач са признати за виновни в това, че на 31.01.2020 г. в [населено място] отвлекли В. И. А. и Л. В. П., като деянието е извършено от две лица по отношение на две лица- престъпление по чл.142, ал.2, т.2 и т.5, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2- за Я. и Й. и по чл.142, ал.2, т.2 и т.5, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.4- за П. и са им наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от девет години- за подсъдимите Я. и Й. и „лишаване от свобода“ за срок от седем години- за подсъдимия П., които е следвало да бъдат изтърпени при първоначален „строг“ режим. С присъдата на основание чл.68, ал.1 НК са приведени в изпълнение наложените на подсъдимите П. и Й. по НОХД №45/2016 г. по описа на СГС наказания „лишаване от свобода“ в размер на една година и осем месеца, които е следвало да бъдат изтърпени при първоначален „строг“ режим. С присъдата на основание чл.59, ал.1 и ал.2 НК по отношение на тримата подсъдими е зачетен срока на предварителното задържане с мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“. С присъдата тримата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят на пострадалия В. А. сумата от 15 000 лева- обезщетение за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди, законна лихва върху тази сума и сумата от 3 000 лева- разноски по делото, като приетия граждански иск е отхвърлен за разликата до пълния му размер от 24 000 лева. С присъдата всеки един от подсъдимите и осъден да заплати в полза на Държавата и разноски по водене на делото в размер на по 465, 70 лева. С въззивното решение са намалени наложените на подсъдимите Я. и Й. наказания „лишаване от свобода“ от девет на четири години, а наложеното на подсъдимия П. наказание „лишаване от свобода“ от седем на три години. С въззивното решение е потвърдена първоинстанционната присъда в останалата й част и всеки един от подсъдимите на основание чл.189, ал.3 НПК е осъден да заплати в полза на Държавата сумата от по 49, 90 лева- разноски по водене на делото и в полза на В. А. сумата от по 500 лева- разноски по водене на делото. В касационните жалби на защитниците на подсъдимия Я. са посочени всички касационни основания. Като съществени нарушения на процесуални правила се сочат липсата на мотиви на въззивния съдебен акт, буквалното възпроизвеждане на приетите от първата инстанция факти, липсата на самостоятелен доказателствен анализ. Прави се оплакване и за непълнота на внесения обвинителен акт, за който се поддържа, че липсва информация за съпричастността на подсъдимия П.. В касационната жалба на защитника адв. В. се поддържа и оплакване за погрешен анализ на показанията на разпитаните в хода на производството свидетели. С жалбите се прави и оплакване за неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че коректната правна квалификация на извършеното от подсъдимия следва да бъде по чл.131, т.12 НК и по чл.325 НК. По отношение на обвинението по чл.142 НК се поддържа, че ако действията на Я. се квалифицират по този текст следва да намери приложение нормата на чл.9, ал.2 НК. С жалбите се твърди, че отмереното по отношение на този подсъдим наказание е явно несправедливо, тъй като е наложено без да бъдат отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства младата му възраст, трудовата му ангажираност, висшето му образование и изразеното критично отношение към извършеното. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно съдебно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд или въззивното решение да бъде изменено, като наложеното на подсъдимия Я. наказание бъде намалено, а изтърпяването му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. В касационната жалба на подсъдимия Й. са посочени всички касационни основания. Като съществени нарушения на процесуални правила се сочи това, че постановената осъдителна присъда почива на негодни доказателствени средства, тъй като неправилно са ценени изявления на частния обвинител и граждански ищец А., направени в хода на съдебните прения. Прави се оплакване че, незаконосъобрзано е прието, че подсъдимите Й. и Я. са признали участието си в извършване на отвличане и са осъзнали вината си, както и погрешно са ценени показанията на свидетеля Г., без да бъде отчетено това, че те са вътрешно противоречиви. Като съществено процесуално нарушение се сочи и това, че мотивите към присъдата не отговорят на предвидените в закона минимални стандарти, като те съдържат буквален препис на обвинителния акт и липсват разлики в съставомерните факти относно участието на подсъдимите Й. и Я., като не е отчетено, че те имат различен каузален принос в извършването на инкриминираното деяние. Прави се оплакване и за непълнота на мотивите и това, че в тях липсва информация кога е възникнал изискуемата общност на умисъла за извършване на отвличане и у тримата подсъдими. Поддържа се, че в мотивите липсва анализ на всички доказателствени източници, не е ясно защо част от тях са кредитирани, а други не и защо обясненията на подсъдимите, са преценени като защитна версия. В касационната жалба се твърди неправилно приложение на материалния закон, като се поддържа, че незаконосъобразно е уважен предявения граждански иск с основание нанесените телесни увреждания на пострадалия А., като не е отчетено това, че те не са съставомерни по обвинението по чл.142 НК, а са свързани с друго престъпление (или деликт), което не е включено в обема на обвинението. Оспорва се и съставомерността на деянието, квалифицирано като престъпление по чл.142 НК, като се твърди, че не е осъществено отвличане, тъй като преместването в пространството на свидетелите А. и П. не е осъществено против тяхната воля. В жалбата се поддържа и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че независимо, че същото е редуцирано от девет на четири години „лишаване от свобода“ то е завишено и не съответства на обществената опасност на инкриминираното деяние и тази на подсъдимия Й.. С касационната жалба се моли, при условията на алтернативност, да бъде отменен постановения въззивен съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила или да бъде намалено отмереното наказание. В касационната жалба на защитника на подсъдимия П. се сочат всички касационни основания. Като съществено нарушение на процесуални правила се сочи това, че въззивният съд е направил погрешен доказателствен анализ, като незаконосъобразно не е кредитирал обясненията на подсъдимите и не е отчел, че те се подкрепят от показанията на свидетелката С.. Поддържа се, че от мотивите на решението не става ясно кога този подсъдим е узнал намеренията на подсъдимите Й. и Я. да отвлекат пострадалите А. и П. и с кои свои действия, осъществени преди или по време на извършването на престъплението по чл.142 НК, той ги е подпомогнал. Твърди се, че при неизясняването на тези обстоятелства неправилно е приложен материалния закон, като незаконосъобразно въззивният съд е ангажирал наказателната отговорност на П. за извършено в качеството му на помагач престъпление. С жалбата се правят и оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че същото е завишено, като не е отчетена продължителността на воденото наказателно производство и обстоятелството, че след предходно осъждане подсъдимият е започнал работа, живее на семейни начала с приятелката си и не е извършвал други противообществени прояви. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а подсъдимият П. оправдан или същото да бъде изменено, като наложеното му наказание бъде намалено от три години на една година „лишаване от свобода“. В касационното съдебно заседание защитниците на подсъдимия Я. поддържат касационните жалби и възпроизвеждат отразените в тях оплаквания. Твърдят, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като не е отчел, че пострадалия А. не е отвлечен, тъй като сам е изявил желание възникналия вече конфликт между него и подсъдимите да се развие на друго място, а не пред неговия автосервиз. Оспорват изводите на въззивния съд, че свидетеля П. е пострадал от отвличане, като молят да бъде отчетено това, че непосредствено след инцидента той не е сезирал органите на МВР и никога не е твърдял, че е жертва на престъпление. Като съществени нарушения на процесуални правила сочат това, че въззивният съд не е направил самостоятелен доказателствен анализ и е възприел безкритично приетата от първостепенния съд фактическа обстановка. Молят да се отчете, че в хода на производството не са събрани никакви доказателства, които да установяват съпричастност на подсъдимия П. към извършеното престъпление. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК защитниците поддържат оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуални правила изразило се в това, че първостепенният съд е възпроизвел буквално (в едно с правописните грешки) част от съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт по отношение на приетите факти и този порок не е бил констатиран и отстранен от въззивната инстанция. Поддържат, че дори посоченото нарушение да не бъде прието за съществено, то възприетата от въззивния съдебен състав фактическа обстановка по делото не се подкрепя от събраните доказателства и доказателствени средства. Защитниците поддържат и оплакването за явна несправедливост на наложеното на Я. наказание, като твърдят, че при определянето му е следвало да бъдат отчетени младата му възраст, висшето му образование и това, че полага обществено полезен труд. При условията на алтернативност предлагат атакуваната присъда да бъде отменена, а подсъдимият Я. оправдан или след отмяната й делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или наказанието му да бъде намалено, като бъде определено в размер, даващ възможност за приложението на чл.66, ал.1 НК. Защитникът на подсъдимия Й. поддържа касационната жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Твърди, че първостепенният съд е допуснал множество процесуални нарушения, като е възпроизвел буквално отразените в обвинителния акт факти и е направил непълен и неверен доказателствени анализ. Поддържа, че тези нарушения не са били констатирани от въззивната инстанция, като въззивният съд на свой ред е допуснал съществени нарушения на процесуални правила, като не е отговорил на оплакванията, отразени във въззивната жалба. Оспорва и изводите на решаващите съдилища относно правната квалификация на инкриминираното деяние, като твърди, че дори да е извършено отвличане, то същото е преустановено към момента на приключване на принудителното преместване на пострадалите, а инкриминираните увреждания без съмнение са нанесени след това. На тези основания поддържа, че обсъждането на тези увреждания в рамките на настоящото производство представлява нарушение на материалния закон. Защитникът оспорва и начина на индивидуализация на наказанието, като поддържа, че не са отчетени смекчаващите отговорността на Й. обстоятелства и определеното му наказание е завишено. Защитникът на подсъдимия П. поддържа изцяло касационната си жалба, като твърди, че с потвърждаването на постановената осъдителна присъда е нарушен материалния закон, като предходните съдебни състави не са изяснили въпросите за това кога този подсъдим е узнал за решението на другите двама да извършат престъплението по чл.142 НК и с какво той е допринесъл за осъществяването му. Оспорва и размера на наложеното му наказание, като твърди, че то е явно несправедливо и при отмерването му не е отчетен дългия период, в които се е развивало наказателното производство. Представителят на държавното обвинение моли касационните жалби на защитниците на тримата подсъдими да бъдат преценени като неоснователни. Поддържа, че при формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд е установил фактите по делото като не е допуснал процесуални пороци и е приложил правилно материалния закон. Моли да бъде отчетено това, че извода за авторство на тримата подсъдими не се разколебава от показанията на свидетелите П., А., С. и Г., тъй като същите се опровергават от показанията на двамата пострадали и останалите, събрани в хода на производството доказателствени източници. Предлага отмерените наказания да бъдат преценени като справедливи, като бъде съобразено това, че те са определени при приложение на разпоредбата на чл.55 НК. Твърди, че допълнителното им намаляване би било в противоречие с постигане на целите на специалната и генералната превенция. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец А. моли касационните жалби да бъдат преценени като неоснователни. Поддържа, че въззивният съд е направил задълбочен доказателствени анализ на събраните в хода на проведените пред първата инстанция и въззивния съд съдебни следствия доказателствени източници и е установил вярно фактите. Твърди, че правилно е приложен материалния закон и законосъобразно е уважен предявения граждански иск. По оплакванията за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания предоставя на съда. Подсъдимият Я. моли за справедливо решение. Подсъдимият Й. твърди, че не е виновен и моли за справедливо решение. Подсъдимият П. моли за обективно решение и твърди, че трябва да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По отношение на оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения: Касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК. Основните оплаквания, отразени и в трите касационни жалби за това касационно основание, са за погрешен анализ на доказателствените източници, като се твърди, че от събраните гласни доказателства не се установяват факти, от които следва извод, че подсъдимите Й. и Я. са отвлекли пострадалите А. и П., както и липсват доказателства, които установяват съпричастността на подсъдимия П. към действията на другите двама подсъдими. Тези оплаквания в същността си са за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт и като такива са извън пределите на касационна проверка, защото необосноваността не е касационно основание. В компетентността на касационният съд е да направи преглед на решението и да прецени дали събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства са ценени съобразно тяхното действително съдържание и доколко въз основа на тях са направени верни фактически изводи. При тази проверка не бяха установени непълноти, логически или фактически несъответствия при аналитичната дейност на въззивния съд. Правилно съдът е ценил показанията на свидетелите А., П., Ю. П., Й. Д. и И. П., от които се установява, че подсъдимият Я., след като е разбрал, че свидетелката Д. е приятелка на А. е взел решение да потърси сметка на последния и физически да се разправи с него. Правилно въззивният съд е преценил, че преди инкриминираното деяние той се е свързал с другите двама подсъдими, които са се отзовали на молбата да му окажат помощ, а впоследствие е потърсил и контакт с пострадалия А.. Тези обстоятелства се установяват от показанията на свидетеля Г., който е категоричен, че П. и Й. са променили плановете си да пътуват, за да помогнат на Я. и от показанията на пострадалия П., който също е получавал телефонни обаждания, в това число и от подсъдимия П. с настояване да бъде открит А.. Правилно въззивният съд е приел, че подсъдимият П. още преди началото на инцидента е знаел причината за търсената среща и е проявил негативно отношение към пострадалия А., като е използвал обидни изрази по отношение на него в разговора със свидетеля П. и му е наредил да каже на А. веднага да пристигне на пред сервиза, където е работел и където го очаквали тримата. Законосъобразно въззивният съд е очертал и основните спорни моменти в производството, свързани с поведението на всеки един от подсъдимите и пострадалите по време на инцидента. Правилно съдът е възприел и кредитирал тази група свидетелски показания, които установяват, че подсъдимите Я. и Й. са започнали да нанасят удари на А. веднага след пристигането му и не е имало момент, в който да има разговор между тях. Обосновано е прието, че непосредствено след това те са упражнили сила с цел противно на волята му да го качат в един от намиращите се там автомобил (неговия собствен) и когато не са успели са го качили в автомобила на свидетеля П.. Правилно е прието, че тези обстоятелства се установяват не само от показанията на пострадалите свидетели, но и от тези на свидетеля П., който е категоричен че е възприел как двамата подсъдими са държали за ръцете А. и по този начин са го качили в автомобила. Законосъобразно съдът не е кредитирал показанията на свидетелката С. (която е твърдяла, че е възприела случилото се по време на целия инцидент), като е отчел, че тези показания противоречат на всички други свидетелски показания за начина на попадане на пострадалите в автомобила, участието на всеки един от подсъдимите в инцидента, действията на тримата след отдалечаването от сервиза, повторното сваляне на А. от колата и случилото се от този момент до приключване на инцидента. Правилно въззивният съд е приел, показанията на тази свидетелка- в частта им че е липсвало упражнено насилие по отношение на А. (с изключение на нанесен му от Я. шамар) се опровергават не само от показанията на останалите свидетели- очевидци, но и от приетите по делото медицински документи, протокола за оглед на местопроизшествие, с който са иззети следи от кръв и от изготвените съдебно- медицински експертизи, които установяват множество увреждания по различни места на главата на пострадалия- вежди, устни, скули и счупен нос), довели до обилно кръвотечение, които изключват възможността да са били причинени единствено по посочения от свидетелката начин. Верни са и изводите на съда, че е житейски неправдоподобно С. да е присъствала през цялото време на инцидента и да е взела решение да депозира показанията си едва в съдебната фаза на производството, когато е изминал един изключително дълъг период от време от инкриминираната дата. Всички тези обстоятелства вярно са били оценени от въззивната инстанция и правилно показанията на тази свидетелка не са били кредитирани. На сходни основания правилно не са били кредитирани и обясненията на тримата подсъдими относно спорните по делото обстоятелства- чия е била инициативата за придвижването на тримата подсъдими и пострадалите А. и П. от мястото на първата им среща- автосервиза и какви са били конкретните действия на подсъдимите Я. и Й. от началото до края на инцидента. Правилно въззивният съд е преценил, че и двамата пострадали са били насилствено отведени от мястото на първоначалната среща с подсъдимите до мястото където е приключил конфликта, като това е осъществено чрез използване на физическа сила по отношение и на двамата. Тези обстоятелства се установяват не само от показанията на пострадалите, но и от тези на свидетеля П., който е възприел, че подсъдимите Я. и Й. са държали за ръцете А. и са го водили към автомобила на П.. Това обстоятелство категорично изключва тезата на защитата, че инцидента е възникнал, но е бил пренесен на друго място, далеч от сервиза, по инициатива на пострадалия А.. В подкрепа на обсъдените по- горе доказателствени източници са и показанията на свидетелите Д. и П., които макар и да не са били очевидци на инцидента непосредствено след него са разбрали от свидетеля А., че той заедно със свидетеля П. е бил отвлечен от тримата подсъдими. Правилно обясненията на подсъдимите не са кредитирани и по отношение на начина на развитието на случилото се, осъществения физически контакт с пострадалите и поведението на всеки един от участниците в него. Категорично не могат да бъдат възприети обясненията, за това че е нямало упражнено насилие по отношение на П., а единственият физически контакт с А. е бил нанасяне на удар с ръка (шамар) от страна на подсъдимия Я. в края на инцидента след продължителен словесен спор. От показанията на двамата пострадали и от тези на свидетелите П. и П.- и двамата очевидци се установява, че веднага след пристигането на А. той е бил приближен от подсъдимите Й. и Я. и те са осъществили интензивен физически контакт с него, като са го прегърнали, хванали са го за ръцете и впоследствие са го дърпали първо до неговия автомобил, а впоследствие и до автомобила на П.. Насилие е било упражнено и по отношение на другия пострадал като му е бил ударен шамар от Й. и по този начин той е бил принуден да се качи в автомобила си и да го управлява до място указано му от подсъдимите Я. и Й.. Правилно въззивният съд е преценил, че нанасянето на множество удари в областта на главата, врата и крайниците на пострадалия А. се установява от приетите като писмени доказателства медицински документи и заключенията на приетите съдебно медицински експертизи за констатирани увреждания, които установяват множество такива, нанесени на различни места по главата, врата, ушните миди, левия лакът и дясното коляно, по начин, който изключва това да е било осъществено единствено с един удар с шамар. Законосъобразно въззивният съд е преценил, че всички тези увреждания са причинени с множество удари, нанасяни продължително и по различни части на тялото и главата по механизъм, изключващ описаното от подсъдимите и съответстващ на показанията на двамата пострадали. При преценка на достоверността на обясненията на подсъдимите по отношение на посочените спорни обстоятелства следва да бъде посочено това, че те не намират подкрепа в други доказателствени източници. Правилно не са били кредитирани показанията на свидетеля Г. в частта им относима към инцидента, като въззивният съд е съобразил, че те имат производен характер, тъй като той не е присъствал на случилото се и информацията, която възпроизвежда му е станала известна впоследствие от подсъдимите. По сходни съображения правилно не са били кредитирани и показанията на свидетеля П., като съдът вярно е преценил, че той също не е присъствал на инцидента и е разбрал е за него от подсъдимите. Правилно въззивният съд е преценил, че показанията на свидетеля А. не допринасят за разкриване на обективната истина по делото и не могат да променят доказателствените изводи за достоверност на показанията на свидетеля П.. Съдът констатира, че отразеното в касационните жалби оплакване за това, че първостепенния съд е възпроизвел дословно отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти е основателно. Действително този съд не е изпълнил задължението си да очертае самостоятелно релевантните факти на базата на самостоятелен доказателствен анализ, но този недостатък на постановената първоинстанционна присъда е бил отстранен от въззивната инстанция. От съдържанието на атакувания въззивен съдебен акт може да бъде направен извод, че въззивният съд е посочил изчерпателно и подробно приетата от него фактическа обстановка по делото и това, че същата съответства на отразената в обвинителния акт не може да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила. Такова щеше да е допуснато, ако липсва информация за установените съставомерни факти, но не и когато те са идентични с тези, очертани от държавното обвинение. Касационният съд категорично не възприема и оплакванията на защитниците за това, че въззивният съд е направил непълен или погрешен анализ на доказателствата, събрани в хода на производството. Напротив съдът подробно е анализирал всички доказателствени източници, като ненужно подробно е възпроизвел съдържанието им. Съдебният състав задълбочено е съпоставил отделните доказателствени средства и обосновано е посочил кои приема и защо. По този начин е очертал и тези доказателствени източници, които не кредитира (изцяло или отчасти), като отново е посочил причините за това. Липсват фактически или логически грешки при осъществената аналитична дейност, като възприетите от въззивния съд факти почиват на действителното съдържание на доказателствата и доказателствени средства. Ето защо касационната инстанция не може да се съгласи с тезата, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуални правила като е направил непълен или неверен доказателствен анализ. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон: При правилно установените факти по делото въззивният съд е направил верния извод, че са налице предпоставките за ангажиране на наказателната отговорност и на тримата подсъдими. По отношение на подсъдимите Я. и Й.: Правилно въззивният съд е преценил, че всеки един от подсъдимите е осъществил активни действия по отношение на пострадалите А. и П., с които е сломил съпротивата им и против тяхната воля ги е отвлякъл, като противно на тяхната воля те са били преместени в пространството. Поведението на двамата подсъдими се е изразило в упражнена физическа агресия по отношение на А., с който двамата насилствено са го вкарали в автомобила на П. и впоследствие са го транспортирали до мястото, където е бил изоставен. По сходен начин е упражнено насилие (словесно и физическо) по отношение на пострадалия П., като той е бил принуден да се качи в автомобила си и противно на волята си да го придвижи до мястото на приключване на инцидента. С тези свои действия двамата подсъдими са осъществили от обективна страна състава на престъплението по чл.142, ал.2, т.2 и т.5, във вр. с ал.1 НК. Престъплението е осъществено и от субективна страна при форма на вината „пряк“ умисъл като и Я. и Й. са съзнавали, че чрез употреба на физическа сила насилствено преместват в пространството двамата пострадали и са целели постигането именно на този резултат. Вярно въззивният съд е приел, че двамата подсъдими са действали в условията на задружна престъпна дейност като съизвършители, като са съзнавали че упражняват насилие по отношение на две лица и действат заедно и координирано. Правилно осъщественото от двамата подсъдими е квалифицирано по чл.142, ал.2, т.2 НК, като вярно предходните съдилища са преценили, че престъплението е осъществено от двама подсъдими по отношение на двама пострадали. По отношение на подсъдимия П.: Касационната инстанция се солидаризира с изводите на въззивния съд относно участието на подсъдимия П. в извършването на инкриминираното деяние. Правилно съдът е преценил, че той е осъществил активни действия по откриването на пострадалия А., като го е търсил не само на неговия телефон, но и обаждайки се на другия пострадал П., като го е призовал незабавно да се яви на мястото, където е започнало осъществяването на престъплението. Тези негови действия обективно са подпомогнали другите двама подсъдими и са допринесли за откриването на А., което е и дало възможност впоследствие той да бъде отвлечен. Правилно не е била възприета тезата на защитата, че П. не е знаел какви ще бъдат действията на останалите двама подсъдими, което е довело до погрешния извод, че той е техен помагач. Вярно въззивният съд е отчел, че опитите да се свърже с един от пострадалите не са единствените негови действия, които го правят съпричастен към инкриминираното деяние. Правилно е оценено това, че присъствието на П. и на двете места където е осъществено престъплението е допринесло в значителна степен за осъществяването му, като авторитета му на наставник по бойни изкуства (обстоятелство известно на двамата пострадали) е препятствало възможността те да окажат активна съпротива на Й. и Я.. В тази връзка следва да бъде отчетено и това, че по делото е безспорно установено, че П. е бил на мястото по молба на един от подсъдимите- Я. и сам е докарал другия- Й., като поведението му недвусмислено е установявало, че в развилия се конфликт той е бил на тяхна страна- обстоятелство, установено и от отправените в хода на водените от него телефонни разговори по отношение на А. обидни изрази. При преценката на участието на подсъдимия П. следва да бъде посочено и това, че двамата подсъдими очевидно са имали намерение да упражнят насилие по отношение на А.- обстоятелство, което му е било известно. Този извод може да бъде направен въз основа на предходните му действия- свързването му с пострадалия П. и направения опит за потърси помощ от друг свой приятел, които не е имал възможност да се отзове на молбата му. Към този момент А. е знаел и от свидетелката Д. за намеренията на подсъдимия Я. да осъществи насилие по отношение на него. При тези обстоятелства, правилно е преценено, че присъствието на подсъдимия П. на мястото на физическия сблъсък е предопределило случващо се и конкретно това, че подсъдимите Я. и Й. много бързо са сломили съпротивата на пострадалия А., а другият пострадал на практика не е имал възможност да се намеси. Всички тези действия на подсъдимия П. преди извършването на престъплението и по време на осъществяването му са дали основание правилно да се приеме, че той е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл.142, ал.2, т.2, във вр. с чл.142, ал.1, във вр. с чл.20, ал.4 НК. Категорично не може да бъде споделено оплакването на защитата му за това, че престъплението не е било осъществен от субективна страна, тъй като П. не е знаел какви ще са действията на другите двама подсъдими. Напротив, в хода на производството е установено, че той е възприел всички действия на подсъдимите Я. и Й. и макар и да не е участвал в упражненото по отношение на двамата пострадали насилие е съзнавал, че такова се извършва и то е насочено към принудителното им вкарване в автомобил и насилственото им преместване в пространството. Именно в съответствие с поведението на Я. и Й. П. непосредствено след потеглянето на автомобила, в който те са се намирали целенасочено го е последвал и на практика е пристигнал на мястото, където престъплението е довършено едновременно с другите двама подсъдими. Там неговото присъствие е от значение, тъй като то отново е препятствало възможността за оказване на съпротива от страна на П. и А.. Няма спор, че подсъдимия е съзнавал случващото се и пряко е целял постигането на резултата на задружната престъпна дейност, както и това, че е била налице общност на умисъла по отношение на престъплението по чл.142 НК. Дори да се приеме, че умисълът за извършване на отвличане не е възникнал преди началото на извършване на престъплението, той е възникнал по време на реализацията на изпълнителното деяние, което е основание за ангажиране на наказателната отговорност на помагача. Предвид изложеното, касационната инстанция прецени, че правилно е била ангажирана отговорността на подсъдимия П. за извършване на престъпление по чл.142, ал.2, т.2, във вр. с чл.142, ал.1, във вр. с чл.20, ал.4 НК. По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания: Касационната инстанция възприема изцяло анализа на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, направен от въззивния съд по отношение и на тримата подсъдими. Правилно съдът е ценил като смекчаващи отговорността на подсъдимия Я. младата му възраст, липсата на предходни осъждания, добрите му характеристични данни, висшето му образование, трудовата му заетост и това, че отвличането е било на относително кратко разстояние и е продължило сравнително кратно време. Правилно са били отчетени при индивидуализацията на наказанието му като отегчаващи отговорността му обстоятелства това, че той е имал водеща роля при извършване на престъплението и конкретния начин на извършването- чрез принуда, довела до причиняването на множество увреждания по главата и крайниците на пострадалия А.. При този анализ законосъобразно съдът е преценил, че предвиденото в нормата на чл.142, ал.2 НК минимално наказание е несъразмерно тежко и е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК като е наложил на Я. наказание „четири години“ лишаване от свобода, което е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. Правилно са били възприети по отношение на подсъдимия Й. като смекчаващи отговорността обстоятелства младата му възраст, утежненото семейно и материално положение и това, че той има по- ниска степен на участие в извършването на престъплението и е нямал личен мотив за осъществяването му. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са ценени и тези, свързани с продължителността на извършеното отвличане и малкото разстояние, на което са били придвижени двамата пострадали. Законосъобразно като отегчаващо отговорността обстоятелство е било отчетено това, че настоящото престъпление е извършено в изпитателния срок на предходно осъждане. При тези смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно и по отношение на този подсъдим наказанието е било определено при приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК като е въззивният съд е наложил на Й. наказание четири години „лишаване от свобода“, което е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. Касационният съд прецени, че законосъобразно са отчетени по отношение на подсъдимия П. посочените по- горе смекчаващи отговорността обстоятелства, свързани с начина на извършване на престъплението и времетраенето на осъщественото отвличане и това, че той не е инициатор на извършеното престъпление, това че единственият му мотив е бил да подпомогне своя приятел Я., както и обстоятелството, че неговата наказателна отговорност е ангажирана за извършено престъпление в качеството на помагач. Вярно при индивидуализацията на наказанието му е било отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство предходното му осъждане и извършването на престъплението в изпитателния срок наложен му с него. При този анализ на относимите към наказанието смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства съдът правилно е приложил и по отношение на този подсъдим разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК и е отмерил наказанието му на три години „лишаване от свобода“, което е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. Касационната инстанция намира, че приложението на чл.55 НК по отношение и на тримата подсъдими е законосъобразно, тъй като предвиденото в разпоредбата на чл.142, ал.2 НК минимално наказание е несъразмерно тежко по отношение на обществената опасност на извършеното престъпление и тази на всеки един от подсъдимите. Правилно въззивният съд е приспаднал по реда на чл.59 НК времето, през което подсъдимите са търпели мерки за неотклонeние „задържане под стража“ и „домашен арест“, както и по отношение на подсъдимите Й. и П. на основание чл.68 НК са приведени в изпълнение наложените им с предходни присъди наказания. В заключение може да бъде посочено това, че наложените на тримата подсъдими наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НК и допълнителното им редуциране би направило невъзможно постигането на целите на специалната и генералната превенция. По гражданския иск: Касационната инстанция приема, че правилно в рамките на настоящото производство пострадалият В. А. е бил конституиран като граждански ищец и е бил приет за съвместно разглеждане предявения от него срещу подсъдимите, при условията на солидарност, граждански иск с предмет обезщетение за претърпените в резултат на престъплението по чл.142 НК неимуществени вреди. Категорично не може да бъде възприета тезата на защитниците на подсъдимия П. и подсъдимия Й., че неправилно е бил уважен приетия граждански иск, като е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нанесените увреждания на В. А.. При внимателен преглед на писмената молба на повереника на този пострадал (л.112-113 от първоинстанционното производство) следва извод, че основание за предявения иск са претърпени неимуществени вреди от извършеното престъпление- отвличане, което е било придружено от осъществения от двама от подсъдимите побой. В случая са налице всички основания за приемането за съвместно разглеждане в рамките на наказателното производство на предявения иск, тъй като с него се претендират причинени в резултат на престъплението вреди. Правилно искът е бил частично уважен, като законосъобразно и въззивният съд е преценил, че в случая са налице елементите на деликтната отговорност- противоправно деяние, извършено виновно, в резултат на което са претърпени вреди, които се намират в причинна връзка с него. В случая правилно съдът е отчел, че основанието за ангажиране на имуществената отговорност и на тримата подсъдими е във връзка с осъщественото от тях престъпление- отвличане, в резултат на което пострадалия А. е претърпял преки и непосредствени неимуществени вреди. Вярно е, че в мотивите на атакуваното въззивно решение съдебният състав е посочил като основание за претърпените неимуществени вреди не само отвличането на пострадалия, но и травмите причинени му в резултат на нанесения от подсъдимите Я. и Й. побой, но това не може да бъде преценено като нарушение на материалния закон. Касационният съд категорично не може да възприеме тезата на защитата, че нанесените телесни увреждания на пострадалия А. не са съставомерни по отношение на осъщественото престъпление по чл.142 НК. Напротив, извършването на това престъпление е осъществено чрез упражняване на принуда по отношение на двамата пострадали, като по отношение на граждански ищец А. тя се е изразила в нанасяне на множество удари от първия до последния момент на осъществяване на престъплението, които са причинили посочените в граждански иск телесни увреждания. Така упражненото насилие е било начин за преодоляване на съпротивата му и е дало възможност на нападателите противно на волята му да отвлекат А.. Това, че престъплението по чл.142 НК не се осъществява винаги чрез упражняване на принуда и тя не е посочена в диспозицията на състава му като съставомерен белег на престъплението не е основание да се прецени, че когато тя е налична и е довела до причиняване на вреди същите нямат връзка с него. Ето защо и касационният съд прие, че правилно предходните съдебни инстанции са преценили, че следва да бъдат репарирани не само неимуществените вреди, причинени от насилственото преместване на пострадалия в пространството, но и тези, претърпени в резултат на упражнената принуда, за да бъде осъществено това престъпление. Само и единствено за пълнота на изложението следва да бъде посочено и това, че в процесуалния закон липсва изискване претърпените от престъплението вреди да са съставомерни, а законодателят е предвидил само те да са преки. Вярно е, че съществува практика на касационната инстанция, съгласно която на репариране подлежат единствено съставомерните вреди, но съществува и изобилна практика в обратния смисъл, съгласно която е допустимо да се присъди обезщетение за претърпени вреди, които не са включени в състава на престъплението (виж. решения по този въпрос по дела с предмет престъпления по чл.286 НК, чл.323 НК, чл.325 НК и др.). Касационният съд прецени, че правилно приетия за съвместно разглеждане граждански иск е бил уважен частично за сумата от 15 000 лева, дължими солидарно от тримата подсъдими, като това обезщетение е съответно на претърпените от пострадалия А. вреди и е достатъчно за тяхното репариране. Естеството на причинените травми- физически и психически и продължителния срок на възстановяване дават основание да се приеме, че размера на обезщетението не е прекомерен, а е правилно определен при спазване на изискванията на чл.52 ЗЗД. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №29, постановено на 18.03.2022 г. по ВНОХД №161/2021 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.