6 Р Е Ш Е Н И Е № 19 гр. София, 05 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2749/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по саморъчна жалба на подсъдимия М. И. М. срещу решение № 336 от 10 октомври 2011 година на Софийския апелативен съд, НО, 8-ми състав, по внохд № 727/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 187 от 16 юни 2011 година Софийски градски съд, НО, 34 състав, постановена по нохд № 1608/2011 година по описа на този съд. В жалбата формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, с отправено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Не са изложени конкретни доводи в подкрепа на което и да било от касационните основания и на претендираната отмяна. В представените писмени бележки на защитника на подсъдимия - адв. С. от САК, се акцентира върху тежестта на наложеното на подсъдимия наказание, което се преценява като явно несправедливо с оглед възрастта, здравето, семейното и социално положение на жалбоподателя, независимо от определянето му при предвидения в закона минимум. Във връзка с това се претендира намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим М. М. участва лично и с назначения му от съда за служебен защитник адв. С., който поддържа жалбата на подзащитния си при изложените в нея и в представените писмени бележки съображения. Подсъдимият, в лична защита, се присъединява към това становище и поддържа искане за намаляване на размера на наложеното му наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия М. И. М. за това, че на 17. 11. 2010 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи от владението на М. В. К., на обща стойност 127. 80 лева (сто двадесет и седем лева и 80 стотинки), с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК и при условията на чл. 58а от НК, е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим. Зачетено е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия М.. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Преди всичко, ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че правото на касационно обжалване се упражнява формално и затова следва да посочи, че очакването третата инстанция да пререши делото по същество е неоправдано - възложените й от закона компетенции принципно изключват такава възможност. Контролните й правомощия по приложението на закона и справедливостта на отговорността, стесняват обхвата на проверката, на която по принцип служебното начало е неприсъщо. Общо формулираните в жалбата на подсъдимия твърдения за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са осуетили разкриването на обективната истина по делото, не съдържат никаква конкретика и не са подкрепени с доводи, основани на процесуалното развитие на делото и на приложението на материалния закон. Съдебното разглеждане на делото е проведено в условията на Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от същия – при цялостно признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и при заявено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Постановената от първоинстанционния съд присъда е оспорена с оплакване за нейната „незаконосъобразност, необоснованост и несправедливост на наказанието”. Въззивният съд е изпълнил вмененото му от закона (чл. 314, ал. 1 от НПК) задължение за цялостна проверка на правилността на присъдата, независимо от посочените от страните основания. Въззивният съдебен акт съдържа собствен доказателствен анализ (л. 4 от решението) и съображения по приложението на закона (л. 4-5 от същото), макар въззивният съд да не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото и при положение, че мотивите към присъдата са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. А настоящият случай е именно такъв. Към надлежно установените по делото факти, е приложена съответната правна норма на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, което и обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Друг е въпросът, че в случая съдът е подходил доста схематично и формално към обсъждането на квалификацията на престъплението като извършено при условията на „опасен рецидив” и не е изложил в пълнота съображенията си за поначало правилния извод за наличието на тази правна квалификация, както тя е приета от съда. Отчетено е наличието на многобройни предишни осъждания на подсъдимия с влезли в законна сила присъди и са описани пет от тях във връзка с правните изводи на съда по приложението на чл. 29, ал. 1 от НК. Внимателната и прецизна оценка на предходните осъждания е от значение не само за правната квалификация на престъплението като извършено при условията на „опасен рецидив” (чл. 29, ал. 1 от НК), но и за индивидуализацията на наказанието при съобразяване на разпоредбата на чл. 56 от НК. В тази връзка настоящата инстанция намира, че е необходимо допълнително да уточни следното: Преценката за осъществяване на престъплението при условията на „опасен рецидив” следва да съобразява действителното съдържание на нормата и задължителното й тълкуване от Върховния съд в Постановление № 2/1970 година, т. 2, р. ІІ „Относно опасния рецидив”, където е прието, че за наличие на хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК са необходими две или повече осъждания, а не престъпления и затова при реална съвкупност на престъпленията е налице едно осъждане, макар да са постановени различни присъди за отделните престъпления. В случая, престъпленията, за които М. е осъден по нох дела №№№ 3287/2003 година, 1471/2004 година и 4044/2003 година, се намират помежду си в реална съвкупност, защото са извършени на 23. 10. 2000 година, 29. 10. 2000 година и 26. 06. 2002 година, преди да е имало влязла в законна сила присъда за което и да било от тях (първа е влязла в сила, на 27. 01. 2004 година, тази по нохд № 4044/2003 година). Поради това и с оглед изложеното по-горе, всички те следва да се считат за едно осъждане. По този начин е определена съвкупността и с определение от 26. 01. 2007 година на СРС. Тези констатации не повлияват правилността на извода на предходните съдебни инстанции за осъществяване на настоящето деяние при условията на „опасен рецидив” и в двете хипотези на нормата на чл. 29, ал. 1 от НК. Такова обсъждане обаче е дължимо, с оглед пълнота и прецизност при прилагане на материалния закон. Във връзка със заявената в жалбата явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е посочено само, че то е прекомерно тежко. Наказанието на подсъдимия М. е определено при условията на чл. 54 от НК и при съобразяване на всички обстоятелства от кръга на посочените в тази норма на закона. Наложено му е минимално предвиденото за това престъпление наказание от пет години лишаване от свобода, което правилно е редуцирано с една трета, съгласно разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК, до три години и четири месеца лишаване от свобода. Правилно е отчетено от съдилищата, че не са налице обстоятелства, които да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия, по смисъла на чл. 55 от НК. Съобразена е степента на обществена опасност на деянието, която е висока (отправена заплаха с пистолет, упражнено физическо насилие по отношение на пострадалата), многократното осъждане на подсъдимия за престъпления против собствеността и за такива по чл. 354а от НК, които са извън тези обуславящи квалификацията на настоящето деяние, а също и стойността на предмета на посегателство, изразеното от подсъдимия отношение към извършеното. Поради това, наложеното на подсъдимия наказание не дава основание за намеса на касационната инстанция, защото при определянето му са спазени правилата за това и то не се явява явно несправедливо. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция може да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 336 от 10 октомври 2011 година на Софийския апелативен съд, НО, 8-ми състав, по внохд № 727/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 187 от 16 юни 2011 година Софийски градски съд, НО, 34 състав, постановена по нохд № 1608/2011 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.