Ключови фрази
Незаконно производство, придобиване, държане и предаване на оръжие, боеприпаси и взривове * компетентност на прокурор при подаване на протест * неизпълнение на служебни задължения * липса на мотиви


11
Р Е Ш Е Н И Е
№ 450

гр. София, 19 юни 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение,
в публично заседание на осми декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
при секретаря Кр. П...........……………………………………в присъствието на
прокурора Пенка Маринова.....…………...........….….……..изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА …………..касационно наказателно дело № 1512 по описа за 2014 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – В. против и жалба на защитниците на подсъдимия Х. Г. Х., всички против въззивно решение № 112/22.07.2014 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 99/2014 г., с което е била изменена и потвърдена присъда №15/12.02.2014 г.на Варненския окръжен съд по НОХД № 693/2013 г.
В протеста, касаещ потвърдителната част на въззивното решение за оправдаване на подсъдимия за престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК (по п. 1.4-1.7 и п.1.9-1.10), са изтъкнати доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд.
В касационната жалба и допълнение към нея, касаещи потвърждаване на осъждането на подсъдимия за престъпления по чл. 338, ал. 1 и чл. 339, ал. 1 от НК, и двете във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, както и относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК от въззивната инстанция, са изложени доводи, съотносими към основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по посочените обвинения. Представено е и писмено възражение срещу касационния протест.
В с. з. пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа касационния протест по изложените в него съображения. Счита възражението и жалбата на подсъдимия за неоснователни.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява пред ВКС. Защитникът му – адв. М. Р., поддържа направените във възражението и касационната жалба доводи и съображения.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:

По касационния протест и възражението на подсъдимия срещу него:
С първоинстанционната присъда от 12.02.2014 г. по НОХД № 693/2013 г. Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Х. Х. за невиновен по повдигнатото му обвинение за това, в периода от началото на м. 09.2010 г. до 16.12.2010 г., в качеството на длъжностно лице – началник сектор „Арести” при ОС „Изпълнение на наказанията” –, при продължавано престъпление (деяния, посочени в п. 1.1 -1.10), да е нарушил и не изпълнил служебните си задължения, както и да е превишил властта и правата си, с цел да набави за другиго облага (задържаните в следствения арест С. Н., П. С., Г. В., П. А. и С. С.), като от деянието са настъпили значителни вредни последици и то е извършено от лице, заемащо отговорно служебно положение, поради което и го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
Срещу първоинстанционната присъда е бил подаден протест от командирования за участие в съдебното производство прокурор от Шуменската окръжна прокуратура (Д. Д.). С разпореждане № 712/10.03.2014 г. (л. 380-381 от НОХД № 693/2013 г. на Бургаския окръжен съд) съдията-докладчик е върнал този протест, приемайки, че подателят му не е надлежно легитимиран да обжалва присъдата, тъй като с оглед заповедите за командироване участието му е било ограничено до конкретни съдебни заседания, сред което не е последното, проведено на 12.02.2014 г., когато е била постановена присъдата.
Връщането на въззивния протест е било обжалвано от подателя му и в тази връзка с било проведено производство по ВНЧД № 100/2014 г. С решение № 51/29.04.2014 г. Варненският апелативен съд е отменил разпореждането за връщане на протеста, като е приел, че за изготвянето на въззивния протест не е било нужно издаването на заповед на прокурора Д., който е бил легитимиран да участва в съдебното производство пред Варненския окръжен съд. Посочил е и аргументи, че същият прокурор е бил наблюдаващ ДП и е изготвил обвинителния акт, като компетентността на Варненския окръжен съд е била извънредна (подсъдността на Шуменския окръжен съд е била променена по реда на чл. 34, т. 3 от НПК).
Въз основа на въззивния протест, изготвен от прокурор Д. е било образувано ВНОХД № 99/2014, като с постановеното по него въззивно решение, предмет на настоящата касационна проверка, същият е бил приет за неоснователен, като съответно присъдата на първата инстанция, касаеща оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, е била потвърдена.
Срещу потвърдителната оправдателна част на въззивното решение е депозиран настоящия касационен протест.
ВКС намира, че същият е допустим и следва да бъде разгледан, като подаденото срещу него писмено възражение от защитника на подсъдимия е неоснователно.
В писменото възражение формално се заявява позиция за неоснователност на протеста, но изложените в него аргументи всъщност касаят неговата допустимост. Това са доводите за т. нар. прескачащо обжалване/протестиране, в смисъл, че въззивният протест е бил недопустим, но неоснователно е бил разгледан от Варненския апелативен съд, а оттук и това, че прокурорът от Варненската апелативна прокуратура не е имал право и основание да протестира въззивното решение.
ВКС не споделя тези възражения. Сигурно е, че прокурорите, назначени в съответните прокуратури нямат обща компетентност за всички съдебни райони. В този смисъл, окръжен прокурор със съответен ранг в конкретна териториално определена прокуратура не може произволно да участва в съдебно производство в друг съдебен район, в което се включва и подаването на протест. За такива случаи същият следва да е командирован със заповед на по-горестоящия прокурор. Това е сторено, като въз основа на няколко заповеди окръжният прокурор от ШОП Д. е бил командирован да участва в конкретни съдебни заседания на Варненския окръжен съд. Вярно е, че същият не е разполагал със заповед за с. з. на 12.02.2014 г., но тогава присъдата само е била обявена без да са били извършвани други процесуални действия. Затова, ВКС намира, че след като участието на прокурора Д. е било осигурено с предходните заповеди и той е реализирал същото в пълен обем, вкл. е изразил позицията на обвинението в съдебните прения, то не е имало пречка същият да депозира и протест срещу присъдата на първата инстанция, обявена в негово отсъствие. В този аспект не е налице прескачащо обжалване/протестиране и законосъобразно въззивният протест е бил разгледан от Варненския апелативен съд. Оттук не е имало пречка за подаване и на настоящия касационен протест, който се явява допустим, но разгледан по същество за неоснователен.
Доводите в протеста за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - „по установяване, проверка и оценка на релевантните факти, довели до формиране на правни изводи в нарушение на закона с извода за невиновност на подсъдимия по п. 1. 4 – 1. 7 и 1. 9 - 1. 10 от обвинителния акт”, не се споделят от ВКС.
От писменото съдържание на протеста е видно, че възраженията срещу оправдаването на подсъдимия по п. 1. 4 и 1. 5 от обвинителния акт, касаят несъгласие с отразеното в мотивите на въззивната инстанция, че вменените действия или бездействия на подсъдимия в качеството му на длъжностно лице (началник сектор „Арести” при при ОС „Изпълнение на наказанията” – ) не произтичат от нормативните актове, посочени от обвинението, като освен това не са извършени със специална цел по чл. 282, ал. 1 от НК, нито от тях са настъпили или са могли да настъпят твърдяните немаловажни вредни последици.
ВКС не намира никакво основание да се разграничи от това становище на въззивния съд. Цитираните от прокурора Заповед № ЛС– 04-735/06.10.2005 г. на Министъра на правосъдието, с която е бил утвърден списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат задържаните лица, настанени в следствените арести (по п. 4) и т. 52 и т. 52. 1 от Заповед за вътрешния ред на арестите № Л-6399/26.07.2010 г. (по т. 5), издадена от Главния директор на ГД „ИН” при МП, със сигурност не попадат в обхвата на онази категория нормативни актове, които възлагат служебна компетентност, обхващаща конкретни властнически правомощия или задължения на подсъдимия като началник сектор „Арести”. За да е налице нарушение на служебни задължения или неизпълнение на такива по смисъла на чл. 282, ал. 1 от НК, то те следва да установени в нормативен акт, като в Постановление № 2/09.06.1980 г. на Пленума на ВС тези актове не са изчерпателно посочени. В този смисъл източници на служебни задължения могат да бъдат и подзаконови нормативни актове, но не и тези, посочени от прокурора. Те касаят правила за вътрешния ред в ареста и списък на разрешените вещи, които могат да бъдат внасяни там, но не и конкретни задължения на подсъдимия в съответното му длъжностно качество. Въззивният съд е извел вероятност обвинението да е имало предвид длъжностната характеристика на дееца (посочвана и в обвинителния акт), която би могла да съдържа такива задължения, но очевидно е, че тя не представлява нормативен акт, годен да обуслови наказателна отговорност по чл. 282, ал. 1 от НК.
Извън изложеното, съобразно установените по делото фактически данни (по п. 4), законосъобразно е било прието, че с разпорежданията за внасяне на неразрешени вещи като флашки, кабели за телевизор, балатум, фасаген, четки, валяк и др. подсъдимият е целял да осигури по-приемливи условия за престоя в ареста на задържаните лица, като това не може да се възприема за облага, нито пък от това е било възможно настъпването на немаловажни вредни последици от типа на сочените в обвинителния акт. Същото важи и за п. 5, във връзка с който въззивният съд правилно е отчел освен липсата на нормативно вменени задължения на подсъдимия (да разпореди проверка и вземе мерки за изследване на таблетки в метална кутия, предназначени за П. С., които не са му били предоставени), то и отсъствието на специалната цел (такава дори не е посочена в обстоятелствената част на обвинението по този пункт) и възможност за настъпване на твърдяните вредни последици.
ВКС не намира никакво основание и за оспорване на правните заключения по п. 6, касаещи давани от подсъдимия разпореждания за приемане на допълнителни хранителни пратки за задържаните П. С. и С. Н. в нарушение на чл. 279, ал. 4 от ППЗИНЗС. Преди всичко, набавянето на допълнителна храна правилно е отчетено, че не може да се определи като облага за задържаните лица и особено за П. С. с оглед неговите физически данни, като отделно от това са изложени подробни съображения поради какви причини се е налагало приемане на извънредни пратки. Коментарът за отсъствието на настъпили или възможност за настъпване на съставомерни немаловажни последици (по обвинителния акт – грубо нарушение на вътрешния ред в ареста, увреждане здравето на двамата задържани и на останалите лица в техните килии с цел мотивиране на необосновани искания за изменение на мярката за неотклонение и избягване на изпълнението на същата мярка) също е ненужен, а и в тази насока отсъстват каквито и да са оплаквания в касационния протест.
Възражението в касационния протест във връзка с п. 7 е лимитирано единствено до направения от въззивния съд извод за липса на специална цел, което се дължало на неправилна оценка на фактите. ВКС не намира подобно несъответствие.
От фактическа страна е било установено, че подсъдимият действително е написал върху бланка за предписани лекарства на задържания П. С. и конкретно относно препарата „Мелатонин” - „от 23.10.2010 г. – отпада”. Терапията с „Мелатонин” е била назначена от медицинския фелдшер при ареста, като неговите предписания (като медицински специалист) се явяват задължителни за началниците на арестите съгласно чл. 5 ал. 3 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода (като такъв е и текстът на чл. 129 ал. 3 от ЗИНЗС). Същевременно е констатирано, че П. С. е отказвал да приема изготвения на билкова основа препарат „Мелатонин”, като на 23.10.2010 г., в 23 ч., е започнал да приема по 2 таблетки „Диазепам”, препоръчани му от д-р И. (лекар при ОД на МВР), който медикамент бил с далеч по-силно действие. В мотивите си въззвният съд е отразил, че макар да съзира формално нарушение на горепосочената Наредба № 2/2010 г., то липсва специална цел – набавяне на облага за някого или причиняване на вреда, като не са налице настъпили значителни вредни последици, изразили се в извършване на медицински прегледи на П. С., отразили се на подавани молби за промяна на мярката за неотклонение и избягване на наказателната отговорност. В тази връзка е констатирал, че екипи на „Бърза помощ” действително често са били викани, но поводът е бил свързан с битовите условия в ареста и здравословните проблеми на П. С., но не и това, че той не е приемал препарата „Мелатонин”.
Твърдението в касационния протест за грешната оценка на фактите, довела до извода на липса на специална цел, е напълно голословно. Съвсем очевидно е, че по разглеждания пункт фактите, приети от инстанциите по същество не се различават от сочените в обвинителния акт, като е отделен въпросът дали в случая се касае до нарушение на служебно задължение (което винаги е с оглед пределите на компетентност на съответното длъжностно лице) или за превишаване на права (касаещо действия, излизащи извън рамките на неговата компетентност). В контекста на настоящия протест обаче проблемът е, че и съставомерната по чл. 282, ал. 1 от НК цел (да набави за себе си или за другиго облата или да причини другиму вреда) не само, че изобщо не е била посочена по ясен и недвусмислен начин в обвинителния акт (а и в настоящия протест липсват аргументи в тази посока), но тя не е била и изводима от приетите факти, а затова няма как становището на въззивния съд да бъде по-различно.
Неоснователни са и доводите, свързани с п. 1. 9 от обвинителния акт, касаещи липсата на съставомерна цел по чл. 282, ал. 1 от НК.
По п. 1. 9 въззивният съд е приел, че подсъдимият е допуснал нарушение, свързано с чл. 79 ал. 2 от ППЗИНЗС, разпореждайки на дежурните по арест да разрешават на задържания П. С. да провежда телефонни разговори (общо 96 за периода 28.09.-14.12.2010 г.) със своята съпруга и приятелката си - след 17.30 ч., без за това да е подавал молба в писмена форма и да е получил разрешение. Не е споделил обаче тезата на обвинението, че подсъдимият Г. е извършил нарушенията с цел създаване на облага на П. С., а именно – да осъществи връзка с други лица по нерегламентиран начин и от това да са настъпили значителни вредни последици – почти ежедневни груби нарушения на вътрешния ред в следствения арест и възможност за настъпване на други вредни последици – осуетяване изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража” и избягване на евентуална наказателна отговорност по ДП № 154/09 г. ВКС споделя аргумента, че по принцип с подобно нарушение се създава облага за задържаното лице, като то се третира по привилегирован начин в сравнение с останалите, макар да не е без значение факта, сочен от първата инстанция, че не само на П. С. са разрешавани късни обаждания с контролирани номера. Всъщност, в конкретния случай облагата е формулирана в друг аспект, в която връзка очевидно не са били налични обективни доказателства, които да я обосновават. Затова, като е приел, че тази облага не е била изводима от данните за провеждани след 17.30 ч. разговори между задържания и негови близки, чиито номера и продължителност са били надлежно записвани, въззивният съд не е допуснал нарушение нито на процесуалния, нито на материалния закон. Отделно от това не е била възприета и тезата за настъпили вредни последици или потенциалното настъпване на такива, като в тази посока също са изложени съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря.
На последно място, ВКС не споделя и доводите за незаконосъобразно потвърждаване на оправдаването на подсъдимия по обвинението по п. 1.10. Макар и да е налице смесване между превишаване на права и нарушаване на служебни задължения в съдържанието на обвинителния акт, което и двете съдебни инстанции са пренебрегнали, в най-общ план е било установено, че подсъдимият е разпореждал на дежурните по арест да оставят нощем отворена вратата на килия № 4, където пребивавали П. С. и С. С. противно на изискванията по чл. 269, ал. 3 и чл. 316, ал. 1 от ППЗИНЗС, сочещи, че задържаните лица в арестите се държат в постоянно заключени килии. Ясно обаче е заявено, че решението да се оставя вратата отворена не е било взето по негово лично усмотрение, индициращо за създаване на неправомерна облага, а въз основа на указание на Главния директор на ГД „ИН” поради влошеното здравословно състояние на задържания. В тази посока и двете инстанции по същество са изложили подробни мотиви, като противно на соченото в касационния протест те са в пълно съгласие с установените факти и доказателствата, от които са били изведени.

По касационната жалба на подсъдимия:
С въззивното решение Варненският апелативен съд е потвърдил осъждането на подсъдимия за престъпления по чл. 338, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК с наложено наказание 1000 лв. глоба, както и по чл. 339, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК с наложено наказание лишаване от свобода 1 година лишаване от свобода, отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за 3 години. Поради пропуск на първата инстанция за прилагането на чл. 23, ал. 1 от НК въззивният съд е сторил това, определяйки на подсъдимия общо наказание в размер на 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. На основание чл. 23, ал. 4 (всъщност ал. 3)от НК е присъединил изцяло към лишаването от свобода наказанието глоба в размер на 1000 лв.
Възраженията в касационната жалба и допълнението към нея касаят именно тези части на въззивното решение.
Доводите за допуснати процесуални нарушения, изразили се в непосочване на фактическите обстоятелства, обусловили осъждането по чл. 338 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК и конкретно, какво е представлявало мястото за съхранение на личното оръжие на подсъдимия за инкриминирания период, както и непълна или превратна оценка на доказателствата, са неоснователни.
В мотивите на инстанциите по същество, които са идентични по този пункт от обвинението, е изяснено, че подсъдимият е имал разрешение за носене на лично оръжие – пистолет „М.” и 50 бр. патрони кал. 9Х18 мм. При проведеното претърсване в дома му, проведено на 16.12.2010 г., неговата съпруга извадила оръжието и пълнителя с 8 патрона от кухина до негоряща камина, а останалите патрони – от кухненски ъгъл в трапезарията (като там били намерени и други боеприпаси извън бройката на разрешените). Съдилищата са приели, че т. нар. тайник – кухина до камината не представлява метална каса (с единен метален корпус тип шкаф), която да е неподвижно закрепена и снабдена със секретно заключващо устройство (каквито са били изискванията по подробно посочените относими нормативни актове за периода 01.02.2005 г. – 16.12.2010 г.). Информацията за това са извели от показанията на конкретно посочените свидетели за отделни детайли на тайника, но основно от тези на св. Х. Б. М., който лично е изработил металната каса преди много години и която е намерил в същото състояние при посещението му преди с. з. Прието е още, че удостоверяването за наличието на изискуемата се метална каса с протокол от 01.02.2005 г. (за утвърждаване мястото на съхранение на О.) не е вярно на база показанията на св. Й. и И. и изготвената графологическа експертиза. Всички тези обстоятелства са били подробно посочени и съответните доказателства анализирани поотделно и съвкупно, поради което ВКС не намира никакво основание да възприеме направените в касационната жалба на подсъдимия възражения. Няма място и за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като инкриминираното деяние касае продължителен период от време, както и се отнася не само до мястото за съхранение на оръжието, ведно с пълнителя с 8 патрона, но и до това на останалите разрешени боеприпаси, които са били открити в кухненски ъгъл в трапезарията.
ВКС намира за основателни направените от защитата на подсъдимия оплаквания, свързани с потвърждаване на осъждането му за продължавано престъпление по чл. 339 ал. 1 от НК, извършено в периода „от неустановена дата през втората половина на м. април 2010 г. до 16.12.2010 г.” От мотивите на въззивната инстанция, споделила позицията на първата, се разбира защо крайната дата на продължаваното престъпление е 16.12.2010 г., а именно когато е било проведено претърсване и са били намерени на конкретни места в дома на подсъдимия множество боеприпаси, за които той не е имал разрешение. Не се разбира обаче поради какви причини началния период започва от втората половина на м. април 2010 г. В тази връзка се наблюдава липса на мотиви, което нарушение е съществено и обуславя отмяна на въззивното решение в потвърдителната част за престъплението по чл. 339 ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и в изменителната част относно приложението на чл. 23 ал. 1 и ал. 3 (неправилно посочена като ал. 4) от НК и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция в посочените части от друг състав по реда на чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК.
Поради отсъствие на твърдяните касационни основания в протеста за престъплението по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, както и в касационната жалба на подсъдимия за престъплението по чл. 338, ал. 1 от НК, атакуваното въззивно решение на Варненския апелативен съд в тези части следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК и чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 112/22.07.2014 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 99/2014 г., с което е потвърдена присъда № 15/12.02.2014 г. на Варненския окръжен съд по НОХД № 693/2013 г. в частта относно осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 339, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и в изменителната му част за приложението на чл. 23, ал. 1 и ал. 4 от НК и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Варненския апелативен съд в посочените части от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: