Р Е Ш Е Н И Е № 173 гр. София, 04 декември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ : ВАЛЯ РУШАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора Николай Любенов от ВКП като разгледа докладваното от съдия Грозева к. д. № 679/2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на М. Н. Н.- чрез повереника и адв. Д. Ш. срещу решение № 68 от 30.04.2020 г. на Апелативен съд -Пловдив по внохд № 624/19 г. В жалбата е релевирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото на въззивната инстанция за увеличаване на наказанието лишаване от свобода и за неговото ефективно изтърпяване. Според касаторката подс. П., въпреки малкия си стаж като водач на МПС, се проявява като личност с висока степен на обществена опасност, с оглед тежестта на извършеното и данните за неправомерното му поведение като водач на МПС, за което е бил санкциониран по административен ред. В жалбата се твърди, че той е личност с „трайно установена склонност към пренебрегване на правилата в обществото“ и че тези аргументи не са отчетени от съда в достатъчна степен. Липсата на опит и причинените значителни имуществени щети по процесния автомобил, равняващи се на неговото тотално унищожение, също така е следвало да се третира като отегчаващи отговорността обстоятелства. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателката Н. и повереника й поддържат изцяло касационната жалба с развитите в нея доводи и настояват за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за да се увеличи размера на наказанието „лишаване от свобода“ и да се постанови неговото ефективно изтърпяване. Подс. А. Я. П. изразява съжаление за случилото се. Пълномощникът му адв.С. пледира за оставяне в сила на въззивното решение, тъй като изложените в жалбата доводи срещу него не намират опора в материалите по делото. Неоснователно се твърди, че изразеното разкаяние било „фалшиво“, тъй като подсъдимият след първоначалния си шок от случилото се, проявявал интерес към състоянието на детето. Тежкият съставомерен резултат също не следва да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство. На последно място правилно е отчетено от съдилищата, че за поправянето на подсъдимия не се налага ефективно да изтърпи наказанието, като кумулативно наложеното наказание също така следва да допринесе за постигане на предвидените в закона цели. Адв. Т. акцентира върху факта, че подс. П. е оправдан от въззивния съд за нарушението по чл. 20, ал.1 от ЗДП, тъй като нарушението не е в причинна връзка с вредоносния резултат, както и това, че правилно е взето предвид, че предходните нарушения по ЗДП не следва да бъдат третирани като тежки, след като той е санкциониран за тях с фиш от по 20 лв. и 50 лв. и те са свързани с последиците от наследяване на бащината му фирма. Адв. М. също така счита, че преценката на съдилищата по размера на наказанието и неговото отлагане е съобразено с чл. 36 и чл. 58а от НК и с невисоката степен на обществена опасност на дееца, поради което ще е достатъчно за поправянето му. Прокурорът от ВКП изразява становище, че не е налице визираното в касационната жалба основания за отмяна на решението на АС- Пловдив. Според него наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо, съобразено с обществената опасност на деянието и на дееца, като преценката на съда, че то не следва да бъде изтърпявано ефективно намира за правилна. Върховният касационен съд след като обсъди доводите на страните и в пределите на своите правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК намери следното : Жалбата на частната обвинителка М. Н. е неоснователна. С присъда № 39 от 24.10.2019 г., постановена по нохд № 321/19 г. Окръжен съд- Стара Загора признал подс. А. Я. П. за виновен в това, че на 15.07.2018 г. в района на 218 км. на автомагистрала „Т.“ при управление на товарен автомобил „Опел Мовано“ с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал.1 , чл. 20 , ал. 2 и чл. 23 , ал. 1 от ЗДВП и по непредпазливост причинил смъртта на едно лице- Н. М. К. и средна телесна повреда на едно лице – М. Н. Н., поради което и на основание чл. 343, ал.4 вр. ал. 3,б. Б пр. 1 вр. ал.1 б. В вр. чл. 342, ал.1 от НК и чл. 58а от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66 ал. от НК отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от пет години. Подс. П. е лишен от право да управлява МПС за срок от шест години, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски и разноските направени от частните обвинители. Присъдата е била атакувана пред АС- Пловдив по жалба на подс. П. и по жалба на частните обвинители. С решение № 68 от 30.04.2020 г. по внохд № 624/19 г. АС- Пловдив е изменил присъдата като на основание чл. 304 от НПК го оправдал за нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като е потвърдил присъдата в останалата и част. Касационната инстанция не намери основания да сподели критиката на жалбоподателя Н. срещу дейността на съда по индивидуализиране на наказанието на подс. П.. Съдебните състави са изпълнили задълженията си произтичащи от разпоредбите на чл. 54 от НК и чл. 58 а от НК, като са определили наказанието съобразно заложените в закона критерии и в съответствие със задължителните указания залегнали в ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, без да са надценили значението на смекчаващите отговорността обстоятелствата, и без да са подценили отегчаващите такива. Обосновали са преценката си за невисоката степен на обществена опасност на дееца от доказателствата по делото - чистото съдебно минало, много добрите характеристични данни, младата възраст, чистосърдечното разкаяние, изразено съжаление за случилото още в самото начало, положителното отношение към труда, факта, че на подс. П. са възложени тежести по издръжка на семейството след смъртта на баща му и е отчетен стремежа му наред с работата да продължи да образованието си. Изброените смекчаващи отговорността обстоятелства, обаче не са приети като многобройни, и не са дали основание за приложението на чл. 55 от НК, като наказанието е определено при общите правила и тези предвидени в разпоредбата на чл. 58а от НК, с оглед протеклото съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371,т. 2 от НПК. Отправеният упрек към въззивния съд за това, че не е отдал значение на причините и подбудите за извършване на престъплението, които според касатора се коренят в „особената дързост и незачитане на основни правила за движение по пътищата“ от страна на подс. П. е незаслужен. При преценка качествата на подсъдимия и данните за личността му, въззивният съд е обсъдил приложената в т. 1, л. 56 от ДП справка от КАТ, приемайки, че отразените в нея нарушения по чл. 21 и чл. 147 от ЗДП, за които има наложени глоби с фиш в размер на 50 лв. и 20 лв. не разкриват личността на подсъдимия като дързък и недисциплиниран водач на МПС. Подсъдимият е получил свидетелството си за правоуправление на 26.03.2018 г., след издържан изпит на 19.03.2018 г., а нарушението по чл. 21, ал.2 от ЗДП съвпада по дата със съставяне на фиша на 6.02.2018 г. Този факт е обсъден внимателно от съда и с основание не му е позволил да твърди, че подсъдимият се проявява като рисков водач на МПС, по подробно развитите съображения, които се споделят от ВКС. Второто нарушение, свързано с неспазване на срока за извършване на годишен технически преглед на товарния автомобил, също не обосновава извод, че подсъдимият е личност с висока степен на обществена опасност, защото се касае за бездействие, с което не се увреждат обществените отношения свързани със спазване на правилата за управление на МПС, нарушението на които непосредствено да застрашава живота и здравето на хората. На следващо място, несподеляемо е становището на касатора, че липсата на опит и малкия стаж на подсъдимия П. като водач на МПС, следва да бъдат третирани като отегчаващи отговорността обстоятелства, тъй като са задължавали подс. П. да управлява МПС с по- голямо внимание и отговорност. Според становището на настоящия съдебен състав, тези две обстоятелства произтичат от младата възраст на П./ който е бил 20 годишен към момента на деянието и е получил свидетелство за правоуправление четири месеца преди деянието/, поради което те не следва да се отчитат в негова вреда. Обратното, предполага, че извършителите на нарушения по ЗДвП, които са опитни водачи на МПС, следва да бъдат третирани по- снизходително, каквато логика отсъства в закона, тъй като той се интересува от вида и тежестта на извършеното нарушение и поведението на водача. Ето защо произтичащата от младостта неопитност на дееца като водач на МПС е обективен фактор, който макар да оказва влияние върху уменията при шофиране, стои извън волята му и за това не може да обуславя извод за по-висока степен на обществена опасност на дееца, която да изисква налагането на по- строга санкция за извършеното нарушение в сравнение с тази наложена за същото нарушение на водачите с опит. Лишено от основание е твърдението, че повредата/унищожаването на МПС, управлявано от Н., е следвало да бъде отчетена самостоятелно като фактор, който отегчава наказателната отговорност на подс. П.. Причиняването на значителни имуществени вреди по чл. 343, ал.1, б. а от НК се поглъща от по- тежкия съставомерен резултат по чл. 343, ал. 3 от НК, като към това разбиране доктрината и съдебната практика се придържат неотклонно и последователно в годините./Р № 1654/68 г. по к.д. № 1406/68 г. на 3 НО на ВКС , Р № 247/94 г. по к.д. №233/93 г. на 3 НО на ВКС и др./ На следващо място, обстоятелството, че от деянието са пострадали две лица – /едното е починало, а второто е причинена средна телесна повреда/ е оценено от законодателя като квалифициращ елемент от състава на престъплението по чл. 343, ал. 3 от НК, предвиждащ по- висока наказателна санкция, поради което не би следвало да се оценява самостоятелно като отегчаващо отговорността обстоятелство. Възрастта на жертвата, също не е сред критериите на законодателя за определяне на по- тежка наказателна санкция, тъй като тя не е съставомерен фактор при осъществяване на престъплението, поради липсата на отражението й в съзнанието на дееца. В практика си ВКС е защитавал обратното становище /напр. Р №97/19 г. по к.д. № 280/19 г. на 1 НО на ВКС и др./ но в различни хипотези, при които подсъдимият е имал ясно съзнание, за това обстоятелство /напр., когато на пътя се намира дете или когато то пътува заедно с него в автомобила му/. Настоящият случай не е такъв. След всичко изложено до тук се установява, че при определяне на наказанието на подс. П., съдът е поставил акцент върху осъществяването на индивидуалната превенция, като е приел, че за постигане целите на чл. 36 от НК справедливо наказание е това над минимума и под средния размер, а именно четири години и шест месеца лишаване от свобода, което с оглед приложението на чл. 58а от НК е редуцирал на три години. Съдът внимателно е обсъдил възможността това наказание да окаже положително въздействие над личността на подс. П. и ВКС се съгласява с изводите му. Убедително е защитено виждането, че не се налага ефективното му изтърпяване: първо защото са налице материално правните предпоставки за приложението на чл. 66 от НК,второ защото се намира в синхрон със задължителните указания в т. 1 и т. 2 от ТР № 2/16 г. на ОСНК на ВКС и трето, тъй като е съобразено с данните за личността на извършителя и неговия социален статус. Подс. П. не е лице с висока степен на обществена опасност, проявява самокритичност, изразява съжаление за случилото се в хода на целия наказателен процес, осъзнава вината си и чрез обясненията си на ДП е спомогнал за разкриване на обективната истина по делото. С цялостното си поведение той дава ясни и непоколебими знаци за започналия процес на неговото поправяне. Наложеното кумулативно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за продължителен срок от шест години, също така следва да допринесе за неговото превъзпитание, без да е необходимо подс. П. принудително да бъде изолиран от обществото. Последното с нищо не би допринесло за постигане на специалната цел, нито за общопревантивната функция от наказанието, на която не следва да бъде даден приоритет. Определеният максимален изпитател срок от пет години също така следва да спомогне за постигане на целите на чл. 36 от НК, чрез своя възпиращ и предупредителен ефект. Поради всичко изложеното до тук касационната инстанция не намери, че е налице явна несправедливост на наказанието, обуславящо наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК , с оглед на което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният Касационен съд , Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 68 от 30.04.2020 г. по описа на АС Пловдив постановено по внохд № 624/19 г. по описа на същия съд. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1 2.