Р Е Ш Е Н И Е     № 276     София, 18 юни 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                      НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 258/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите И. П. Й. и С. Н. Ш. против въззивно решение № 360 от 23.12.2008, постановено по ВНОХД № 484/08 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена осъдителната присъда на Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда № 5 от 11.03.2008 г. по НОХД № 1933/07 г. подсъдимите С. Ш. и И. Й. са били признати за виновни в това, че на 05.03.1999 г., действайки в съучастие и при условията на опасен рецидив, са отнели чужди движими вещи, подробно описани, с обща стойност 103 111, 67 неденоминирани лева от владението на С. Л. , с намерение противозаконно да ги присвоят като употребили за това сила – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Наложените наказания са от по осем години лишаване от свобода за всеки един от подсъдимите. Въззивното решение, предмет на касационен контрол, е постановено също по жалба на подсъдимите Й. и Ш. и с него присъдата е изменена, като наказанията са намалени до размера на шест години лишаване от свобода. В жалбата, подадена от името на подсъдимия Й представеното допълнение към нея, надлежно прието, се поддържат касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Искането е за отмяна на решението и ново разглеждане на делото или за намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 55 от НК. Подсъдимият Ш. , в саморъчно изготвената си жалба, оспорва само справедливостта на наложеното наказание със съответно искане за намаляване на неговия размер. В съдебното заседание процесуалният представител, назначен при условията на чл. 94, ал. 3 от НПК, представя допълнение към касационната жалба, като в него се навежда и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Жалбите се поддържат и пред касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, а по отношение на допълнението, представено от защитата на подсъдимия Ш, поддържа становище за недопустимост. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По жалбата на подсъдимия Й. С доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се оспорва формирането на фактическите изводи относно авторството, признато в лицето на подсъдимия, както и оценката на доказателствата по делото, за да се направят тези изводи. Претендира се още, че обвинението е било формулирано неточно, с което е било ограничено правото на защита на подсъдимия. Идентични доводи са правени и пред въззивната инстанция, която в изпълнение на задълженията си по чл. 339, ал.2 от НПК, е изложила съответни на данните по делото съображения за отхвърлянето им като неоснователни. Въззивният съд е изложил убедителни аргументи по съществения за изхода на делото спорен въпрос – този за съучастието на подсъдимия Й в престъпното посегателство. Основното оспорено доказателствено средство по делото е извършеното от пострадалата Л. разпознаване на подсъдимите. Действието е извършено при спазване на изискванията на чл. 144 и сл. от действащия към онзи момент НПК, съдържанието на които норми е възпроизведено сега в чл. 170 и сл. от НПК (ДВ, бр. 86/2005 г.). Пострадалата е посочила подсъдимите измежду представените й за разпознаване лица, при което са съставени и съответните за това протоколи. Процесуалната годност на протоколите, като доказателствени източници, не може да бъде поставена под съмнение и със следващите възражения – че на пострадалата са предоставени преди разпознаването фотоснимки или с това, че в съдебното заседание същата не е посочила подсъдимите, като извършители на грабежа. Първо, пострадалата не е разпознала нито едно лице по предоставените й фотографски снимки, поради което и няма как да се твърди, че по този начин е получила информация, въз основа на която в по – късен момент е идентифицирала подсъдимите. Второ, съвсем логично е след повече от седем години пострадалата да не може да твърди до степен на категоричност, че автори на престъплението са подсъдимите. Съществена в случая е категоричността й, че при разпознаването, извършено в досъдебното производство, тя е посочила двамата подсъдими. Все в тази връзка, с основание съдът е коментирал и обстоятелството, че пострадалата е разпознала част от отнетите й вещи, които са били открити и иззети от помещението, обитавано от двамата подсъдими, макар и съвместно с други лица. Тезата, че подсъдимият Й не е участвал в престъпното деяние, поради мобилизиране в гипс на долен крайник, също е надлежно обсъдена още от първата инстанция и с основание е отхвърлена с оглед данните по делото – виж справки от завеждащ ортопедичен кабинет (л. 164-л.167, том 1 от досието на досъдебното производство), както и показанията на свидетелката В. Ето защо, не намира опора в данните по делото твърдението в жалбата, че липсва надлежна доказателствена основа за направените от съда фактически изводи. По делото са събрани по предвидения в НПК процесуален ред и оценени по действителното им съдържание необходимите доказателства, които могат да се поставят в основата на осъдителен съдебен акт. Претендираното ограничаване на правото на защита се обосновава в жалбата с твърдения за “..неточно и неясно формулирано обвинение с оглед на това, че не е формулиран точният размер на инкриминираните вещи и не е посочена точната сума на левовата равностойност съгласно деноминацията на българския лев през 1999 г...”. Същите възражения, придружени с искания за връщане на делото на прокурора, са правени още пред първата инстанция в хода на съдебното заседание и са оставени без последствие, при аргументирани съображения, основаващи се на разбирането за съществеността на процесуалните нарушения, дадено с ТР № 2/2002 г., на ОСНК на ВКС. От това разбиране не се е отклонил и въззивният съд, утвърждавайки в мотивите си изводите на първата инстанция, а ВКС няма основания да не се присъедини към същото. Не е налице явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е направил обективна преценка на относимите към наказателната отговорност фактически данни. Констатирал е пропуска на първата инстанция да коментира изтеклия период от времеизвършване на престъплението до неговото санкциониране. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и на Върховния касационен съд, втората инстанция обосновано е приела необходимостта от корекция на санкцията по размер, което да компенсира продължителността на наказателната процедура и произтичащите от това негативни последици за гарантираното право по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, за разглеждането на наказателното обвинение в “разумен срок”. Поддържаното искане за смекчаване на отговорността на подсъдимия с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, поради наличието на изключително смекчаващо обстоятелство - продължителност на процеса, надхвърлящ критериите за “разумен срок” по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ, е неоснователно. Настоящият състав (за разлика от въззивния съд), приема, че посоченото обстоятелство носи характеристиките на изключителност, но само по себе си не може да доведе до искания, от подсъдимия Й, резултат. Законът (чл. 55 от НК), изисква наличието и на втората кумулативно дадена предпоставка за приложението на института на смекчената наказателна отговорност - несъразмерност на най-леката предвидена в закона наказателна санкция на извършеното. Данните по делото не позволяват извод в тази насока, затова и крайното заключение на съда за съответност на наложеното наказание с целите, визирани в чл. 36 от НК е правилно ІІ. По жалбата на подсъдимия Ш. С нея е била оспорена само справедливостта на наложеното наказание. Представеното допълнение от процесуалния представител съдържа и позоваване на основанието по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Разглеждането на доводите към нововъведеното касационно основание е спорно, тъй като по реда на чл. 351, ал.3 от НПК могат да се правят само допълнения към вече заявени основания. Същественото в случая обаче е, че оспорването е неоснователно, за което ясно сочи декларативността на доводите за нарушения на принципните норми на чл. 12,чл.14, чл. 16 от НПК. Подобна декларативност е обяснима, предвид доказателствата по делото, в това число обясненията на подсъдимия, потвърдени и от другите доказателства по делото. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 343, ал.1 т. 3 от НПК, също са неоснователни. И спрямо подсъдимият Ш не може да бъде прието наличието на предпоставките за приложението на чл. 55 от НК по съображенията, които вече бяха изложени. На следващо място, вярно е, че въззивният съд е акцентирал върху последиците от увредите, получени от пострадалата Л. , като е дал и съответна съставомерна характеристика на същите, без такова обвинение да е било повдигано на подсъдимите, нито да са били налице и достатъчно данни в тази насока. Обсъждането, направено в тази връзка от въззивния съд, всъщност не е било определящо, след като не е повлияло на решението за изменение на присъдата в санкционната й част, чрез намаляване размера на наложеното наказание към законоустановения минимум, очевидно, при сериозен превес на приетите смекчаващи отговорността обстоятелства с оглед разпоредбата на чл. 54, ал.2 от НК. Наложеното наказание от шест години лишаване от свобода не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал.1, т.5 от НПК, поради което не са налице предпоставките за намеса на касационната инстанция. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 360 от 23.12.2008, постановено по ВНОХД № 484/08 г. от Софийски апелативен съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.