Р Е Ш Е Н И Е № 60 Гр. София, 23 февруари 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1820/2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Г. Г., защитник на подс. Г. Т. Д. срещу решение № 579/17. 10. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 293/2014 год. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив. В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, като наред с това се твърди, че атакуваният съдебен акт е необоснован. Съображенията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се свеждат до следното: отсъствие на собствен прочит и анализ на доказателствената съвкупност от страна на въззивния съд; несъбиране на доказателства за физическата и психическа годност на подс. Д. предвид наличните данни за наркотична зависимост; неизискване на актуално свидетелство за съдимост на Г. Д.; изграждане на изводите за авторството на деянието върху негодни доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие и протокол за разпознаване. Като нарушение на материалния закон е изтъкнато игнорирането на доказателства, оневиняващи подсъдимия и по-специално справка от [фирма], установяваща, че подсъдимият не е провел разговор със свид. Т.. Във връзка с оплакванията за явна несправедливост на наказанието е посочено, че са игнорирани смекчаващите обстоятелства – младостта на подсъдимия, данните за здравословното и психическото му състояние, ниската стойност на предмета на престъплението. При условията на алтернативност се поддържа искане решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд или съдебният акт да бъде изменен в санкционната му част, като бъде намален размерът на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът на подс. Д. поддържа жалбата. Акцентира върху отсъствието на доказателства за психичното състояние на подсъдимия и върху негодността на извършеното разпознаване в досъдебното производство. Счита, че Г. Д. е осъден единствено с оглед съдебното си минало, но не и защото вината му е доказана по предвидения в НПК несъмнен и категоричен начин. Поддържа, че наказанието е явно несправедливо предвид ниската стойност на предмета на престъплението. Подс. Д. моли съда да уважи жалбата му като върне делото за ново разглеждане, тъй като не е извършил деянието, за което е признат за виновен. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не са налице визираните в жалбата касационни основания. Счита, че съдилищата по фактите са направили задълбочен анализ на събраните гласни и писмени доказателства и са достигнали до верния извод за безспорна доказаност на обвинението. Поддържа, че не са налице основания за изменение на съдебния акт в санкционната му част, тъй като при индивидуализация на наказанието съдът е съобразил всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 35/03. 07. 2014 год. по н. о. х. д. № 190/2014 год. Пазарджишкият окръжен съд е признал подс. Г. Т. Д. за виновен в това, че на 04. 01. 2014 год. в [населено място], на [улица], пред № 12 при условията на опасен рецидив е отнел от владението на А. Й. П. чужда движима вещ – 1 бр. мобилен телефон марка „Алкател”, модел „Globul Touch White” с ІМЕІ № 862601012098200 на стойност 67 лева с намерение противозаконно да я присвои като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” и „Б” и чл. 54 и чл. 36 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода. На основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. Съдът се е произнесъл по разноските по делото и по веществените доказателства. С обжалваното решение № 579/17. 10. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 293/2014 год. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив присъдата е била потвърдена. Оспореният по касационен ред не страда от пороците, визирани в жалбата. По доводите за нарушение на материалния закон и за съществени нарушения на процесуалните правила: Доколкото в жалбата се твърди, че нарушението на материалния закон е следствие от допуснати нарушения на процесуалните правила при оценката и анализа на доказателствата, ВКС счита, че тези доводи следва да бъдат обсъдени съвместно с останалите възражения на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения. Внимателният прочит на материалите по делото показва, че не са налице твърдените от защитата пороци при формиране на волята от страна на проверяваните съдебни инстанции. Първостепенният съд е анализирал детайлно показанията на двете групи свидетели (към първата от които е отнесъл твърденията на пострадалата П., на родителите и и на свидетелите А. Т., И. З. и Х. Г., а към втората – обясненията на подсъдимия и показанията на роднините му Е. Д. и Л. Д. и на свид. Е. М.), като е изложил убедителни съображения кои от тях кредитира и кои не заслужават доверие. От своя страна въззивната инстанция е подложила на задълбочена проверка доказателствената съвкупност и е достигнала до идентичния извод, че извършител на посегателството над А. П. е именно подсъдимият. В тази насока правилно е отбелязано, че показанията на пострадалата се отличават с последователност, устойчивост и убедителност. Както при разпита по време на първоинстанционното съдебно следствие, така и при многобройните очни ставки с подсъдимия и свидетелите Л. Д. и Е. Д., А. П. неизменно и без колебание е твърдяла, че мобилният и телефон е бил отнет именно от Г. Д.. Заявеното от нея е било подложено на проверка посредством съпоставянето му с твърденията на свидетелите Н. П., Й. П. и Х. Г. относно направеното пред тях описание на извършителя като не са били констатирани несъответствия при пресъздаването на фактите пред съда и пред всеки от тримата свидетели. Потвърждение на разказаното от пострадалата досежно външния вид и характерните белези на нападателя с основание е открито и в заключението на техническата експертиза, подложило на изследване фотографиите, съдържащи се в паметта на мобилния телефон на подсъдимия. В тази връзка съдът е обърнал внимание на снимка на Г. Д. от деня, предхождащ инкриминираното деяние, от която е видно, че подсъдимият е брадясал – факт, който е направил впечатление и на свид. А. П. и който тя неизменно е съобщавала както на родителите си, така и на свид. Г. в качеството му на полицейски служител, комуто е възложено разкриването на извършителя. Що се отнася до протокола за разпознаване, настоящият съдебен състав не споделя аргументите, с които въззивната инстанция е оставила без уважение възраженията на защитата срещу годността на следственото действие. Сложната организация на едно или друго действие по разследването не може да бъде основание за отказ да се осигури адвокатска защита, ако такава е поискана. Същественото в случая е, че нито подсъдимият, нито поемните лица са направили възражение, че Г. Д. е поискал адвокатска защита, а внимателният прочит на всички материали по делото показва, че към момента на извършване на следственото действие Д. не е имал качеството на задържано лице – липсва заповед за 24-часово полицейско задържане, 72-часовото задържане е започнало от 12.00 часа на 17. 01. 2014 год., а разпознаването е осъществено за времето от 9.15 до 9.45 часа. Същевременно липсата на фотоалбум не опорочава разпознаването, а на твърденията на подсъдимия, че той бил с „раздърпани дрехи”, докато останалите съпоставени лица били прилично облечени, успешно са били противопоставени показанията на свид. А. П. и нейния баща, в които отсъства информация, че по външен вид подсъдимият драстично се е отличавал от другите представени за разпознаване лица. Подобни възражения от страна на поемните лица не са били отразени и в самия протокол, документиращ следственото действие; такива не са направени и от подсъдимия. Впрочем, както правилно е отбелязал апелативният съд, дори и при изключване на протокола за разпознаване от доказателствената съвкупност, констатацията за доказателствена обезпеченост на извода, че извършител на деянието е подсъдимият, остава непроменена предвид безусловната идентификация на извършителя от страна на пострадалата по време на съдебното следствие. Тук е мястото да се отбележи, че касационната инстанция е такава само по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение изрично е отбелязано, че местопроизшествието е било добре осветено от уличните лампи и от осветлението, монтирано във входа на блока и пострадалата е имала добра възможност да възприеме и запамети характерните особености и външния вид на подсъдимия, поради което настоящият съдебен състав не би могъл да приеме друга фактическа обстановка и по-специално да направи извод, чe с оглед липсата на осветление свид. П. не е могла да види нападателя си. Касационната инстанция изразява несъгласието си с аргументите в жалбата, касаещи приобщаването като веществено доказателство на мобилния телефон на подс. Д. и направените във връзка с това изводи от апелативния съд относно присъствието на подсъдимия на местопроизшествието. Безспорно протоколът за изземване на телефонния апарат не е бил представен за одобрение на съдия от съответния първоинстанционен съд, но в настоящия казус това изобщо не е било необходимо. Изискването за предварителна или последваща съдебна санкция на определени действия по разследването не е самоцел. То е гаранция за законосъобразното осъществяване на действието в случаите, когато същото директно интервенира в чужда правна сфера, накърнявайки неприкосновеността на личността, жилището, превозното средство или кореспонденцията и изисква преценка от съда налице ли са законовите основания за предприемане на съответното действие. В конкретния случай мобилният телефон е открит при оглед на местопроизшествието, а не при претърсване и изземване, а самото следствено действие е извършено на публично, общодостъпно място – тротоарно пространство пред жилищен блок, находящ се в [населено място], [улица]. Това обстоятелство предопределя и липсата на необходимост протоколът да бъде одобрен от съда, тъй като с изземването не се засяга гарантираната от ЕКПЧ и Конституцията неприкосновеност на определена личност или на жилището на конкретен правен субект. Ето защо като е оценил коментираното доказателствено средство като съответстващо на изискванията на НПК и като се е позовал на него, въззивният съд не е допуснал претендираното от защитата съществено нарушение на процесуалните правила. Приобщаването на мобилния телефон на подсъдимия към доказателствената съвкупност е извършено съобразно правилата на НПК и намирането му на мястото, където е осъществено посегателството над пострадалата правилно е било ценено като доказателство, подкрепящо показанията на А. П., че извършител на грабежа е именно подсъдимият. Настоящият състав не може да се съгласи и със съображенията в жалбата за игнориране и превратно тълкуване на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Л. Д., Е. Д. и Е. М.. Посочените доказателствени източници не са останали извън вниманието на съдилищата. До извода, че тези гласни доказателствени средства не заслужават доверие, въззивният съд е достигнал не само след като е приел, че заявеното от Д. и Е. М. противоречи на посоченото от пострадалата, но и след като е съпоставил помежду им твърденията на четиримата и след като са ги обсъдили в светлината на заключението на техническата експертиза относно местонахождението на всеки от тях съобразно проведените разговори по мобилните им телефони. Акцентирайки върху противоречията между заявеното от Г. Д. и неговите близки относно времето, когато подсъдимият се намирал на детската площадка и се прибрал в дома си и относно момента, когато излязъл да търси мобилния си телефон, съдът е приел, че свидетелските показания не отговарят на обективната истина, а обслужват единствено защитната позиция на подсъдимия. Несъстоятелен е и доводът, че са били игнорирани значими писмени доказателства – писмо изх. № 14198 и справка № 13881/27. 06. 2014 год., и двете на [фирма], установяващи невъзможност подс. Д. да проведе разговор със свид. Т. малко преди да изпусне мобилния си телефон на местопроизшествието. Внимателният прочит на материалите по делото показва, че посочените от защитата документи са били съпоставени както с показанията на свидетелите Т. и З., така и с приложените на досъдебното производство справки и отговори от същото търговско дружество и е даден убедителен отговор защо изисканите от първата инстанция писмени доказателства не следва да бъдат кредитирани. Обстоятелството, че оригиналите на посочените две писма от мобилния оператор са постъпили по делото след постановяване на присъдата не дава основание да се счита, че те са игнорирани от долустоящите съдебни инстанции. С оглед необходимостта делото да бъде приключено своевременно и в разумен срок двете писма са били изпратени по факс, но по време на съдебното заседание, в което е постановена присъдата, те са били на разположение на страните, които са се запознали с тях и са ги интерпретирали в хода на съдебните прения. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не е налице релевираното от защитата съществено нарушение на процесуалните правила. Доказателствата по делото са били обсъдени поотделно и в тяхната взаимна връзка съобразно действителния им смисъл и значение, като не беше установено нарушаване правилата на формалната логика, нито превратно интерпретиране на оправдателните такива или изопачаване смисъла и значението на онези, които подкрепят обвинителната теза. Не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба за липса на мотиви на проверявания съдебен акт. Действително въззивният съд е инстанция по фактите и като такава следва да направи собствена оценка на доказателствата. Когато обаче втората инстанция възприема фактическите констатации на първостепенния съд и се съгласява с доказателствения анализ, съдържащ се в мотивите към присъдата, не е необходимо в решението да бъдат възпроизведени отново всички аргументи относно годността, достоверността и убедителността на доказателствените източници, освен ако не следва те да бъдат доразвити и обогатени с нови съображения. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, съгласно която, когато потвърди присъдата, въззивната инстанция посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста. Настоящият случай е точно такъв. Контролираната инстанция се е солидаризирала с фактическите констатации на първостепенния съд, възприела е изцяло анализа на доказателствата и изводите кои от тях следва да бъдат кредитирани и е дала отговор на възраженията на защитата, съдържащи се в жалбата и допълнително направените такива в хода на съдебните прения, т. е. проверяваният съдебен акт има изискуемото от процесуалния закон съдържание. Несъстоятелни са и възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с неизясняване на психическата годност и актуалното съдебно минало на подсъдимия. Съгласно чл. 144, ал. 2, т. 3 от НПК експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно вменяемостта на обвиняемия. Внимателният прочит на материалите по делото води до извод, че в нито един момент от досъдебната и съдебната фаза на наказателния процес не е съществувало съмнение досежно възможността подсъдимият да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Нито една от страните не е представила медицинска документация за минало или настоящо психическо заболяване, включително и наркомания. В показанията на свидетелите Е. Д. и Л. Д., които са най-близките роднини на подсъдимия, също не се съдържат данни за зависимост на подсъдимия към наркотични вещества; такива не могат да бъдат открити и в показанията на полицейския служител Х. Г. и в тези на свид. Е. М. (приятел на подсъдимия). Приетото от въззивния съд обстоятелство, че подсъдимият се свързал със свид. Т., за да продаде на последния амфетамин, също не сочи категорично на системна употреба на наркотични вещества от страна на Г. Д.. Изложеното в характеристичната справка, че подсъдимият е наркоман не е достатъчно да обоснове съмнение във вменяемостта на касатора. Не бива да се забравя също така, че първостепенният съд е придобил преки и непосредствени впечатления от подсъдимия, включително и посредством изслушване на обясненията му, а в тях също отсъстват твърдения, че е наркоман; напротив, отречено е той да има каквото и да било отношение към наркотици. Доколкото в саморъчни обяснения на л. 28 от ДП подсъдимият е посочил, че е бил включен в метадонова програма, следва да се отбележи, че всички правно значими обстоятелства следва да бъдат установени единствено посредством предвидените в НПК доказателствени средства, каквито не са писмените обяснения на лицето преди привличането му в качеството на обвиняем. Ето защо нито за първостепенния, нито за въззивния съд са съществували основания, изводими от доказателствата по делото, да се усъмнят в психическата годност и вменяемостта на подс. Д.. Неоснователно се поддържа, че пропускът на контролираната инстанция да изиска актуално свидетелство за съдимост на подсъдимия следва да обоснове отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Наличието на други, последващи деянието осъждания и необходимостта от приложението на чл. 25 вр. чл. 23 от НК могат да бъдат установени и в производство по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК, а извършването на деянието – предмет на настоящото дело само година и пет месеца след изтърпяване на предходното наказание лишаване от свобода поначало препятства възможността за съдебна реабилитация или за приложение на чл. 88 А от НК по отношение на това предходно осъждане, т. е. не може успешно да се поддържа тезата на защитата, че с неизясняване на актуалната съдимост на подсъдимия съдилищата са го поставили в по-неблагоприятно положение и са приложили неправилно разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. По довода за явна несправедливост на наложеното наказание: Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за изменение на обжалвания съдебен акт посредством намаляване размера на наказанието. Макар съображенията на въззивния съд за потвърждаване на присъдата в санкционната и част да са пестеливи, като краен резултат те са верни и законосъобразни, а внимателният прочит на материалите по делото не може да обоснове очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга. За да аргументира становището си за явна несправедливост на наложената санкция, защитата акцентира преди всичко върху младостта на подсъдимия и здравословното му състояние. Няма спор, че към момента на деянието подс. Д. е бил относително млад – на 28 години, но при внимателна преценка на релевантните факти се налага извод, че това обстоятелство не е от естество да надделее над отегчаващите обстоятелства и да обоснове намаляване на наказанието. С много по-голяма тежест в конкретния случай е обремененото съдебно минало на подсъдимия, като разбира се, като отегчаващи обстоятелства правилно са били интерпретирани само онези осъждания, които не оказват влияние върху правната квалификация на деянието. Касае се за шест присъди, като престъпната активност на подсъдимия е започнала почти веднага след навършване на пълнолетие. От съществено значение е и естеството на престъпната дейност, визирана в коментираните шест съдебни акта. Г. Д. е осъждан за престъпления против собствеността, като престъпните посегателства варират от кражби и обсебвания до грабежи. Същевременно деянието – предмет на настоящото дело е извършено в сравнително кратък интервал след освобождаване на подсъдимия от местата за лишаване от свобода. Всички тези обстоятелства показват, че независимо от относително младата възраст на подсъдимия, при него е налице трайно установен модел на незаконосъобразно поведение и престъпна упоритост, указващи, че изтърпените до момента наказания лишаване от свобода не са постигнали необходимия поправително-възпитателен ефект. Действително стойността на отнетия мобилен апарат не е висока – 67 лева, но това обстоятелство не може да обоснове извод, че степента на обществена опасност на конкретното деяние е незначителна и изисква намаляване на наказанието. В тази насока правилно е било интерпретиран фактът, че към 04. 01. 2014 год. свид. А. П. е била само на шестнадесет години и следователно е била значително по-слаба физически от подсъдимия и със значително по-ограничени възможности за оказване на съпротива. Не е оставена без внимание и обстановката при която е извършено деянието – подсъдимият се е възползвал от тъмнината и от отсъствието на други хора, които биха могли да окажат помощ на пострадалата и да осуетят намерението му или пък да го заловят след грабежа. Тези обстоятелства, наред с обсъдените по-горе данни за личността на подсъдимия убедително показват, че за постигане целите по чл. 36 от НК е необходимо подсъдимият да бъде изолиран от обществото за определения от първата инстанция и потвърден от въззивния съд по-продължителен период от време. При наличието им претендираното от защитата намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия. В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 579/17. 10. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 293/2014 год. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.