Р Е Ш Е Н И Е
№ 104
София, 08 февруари 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
БОНКА ЯНКОВА
при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВКП Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 1174/2023 г.
Касационното производство е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по протест на прокурор от Апелативна прокуратура София и по касационни жалби на подсъдимите А. С. и Н. С., подадени лично от тях и чрез защитниците им, съответно адвокат В.Х. и адвокат С.Д.. Атакувано е решение № 261 от 06.07.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1434/2022 г., с което е потвърдена присъда № 260053 от 30.11.2020 г. по НОХД № 674/2016 г. на Софийски градски съд. С последната, подсъдимите са признати за виновни в това да са извършили: подс.С. - престъпление по чл.206, ал.3, пр. първо, вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл.26 от НК и по чл.253, ал.1 във вр. с чл.20, ал.4, а подс.С. – престъпление по чл. 206, ал. 3 във вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал. 4 и по чл. 253, ал.1 във вр. с чл.20 ал.1 от НК, като на основание чл. 305, ал.5 от НПК във вр. с чл.24, ал.1, т.3 от НПК, поради изтекла погасителна давност и за двете престъпления, за които признал подсъдимите за виновни, съдът не им наложил наказания. С посочената присъда съдът признал двамата подсъдими за невиновни и ги оправдал по първоначалните им обвинения: подс. С.: 1/за престъпление по чл.206, ал.4 от НК, както и да е извършил обсебване на 22.04.2001г. в съучастие с подс. С.; 2/ за престъпление по чл.253, ал.4 от НК, както и да е извършил престъплението в условията на чл.26, ал.1 от НК и да е съзнавал, че паричните средства са придобити чрез обсебване, квалифицирано по чл.206, ал.4 от НК; подс.С.: 1/за престъпление по чл.206, ал.4 от НК и 2/ за престъпление по чл. 253, ал. 4 от НК, както и да е извършила престъплението в условията на чл.26, ал.1 от НК и да е съзнавала, че паричните средства са придобити чрез обсебване, квалифицирано по чл.206, ал.4 от НК.
На основание чл.253, ал.5 НК( ред. Д.в.,бр.51/30.06.2000 г.) съдът отнел в полза на държавата, солидарно от двамата подсъдими предмета на престъплението, а именно сумата от 162 253,17 лв. и ги осъдил да заплатят направените по делото разноски, определяйки частта за всеки от тях.
В подадения протест се сочи, че решението е постановено в нарушение на закона и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В депозираното в срока по чл.351, ал.5 от НПК допълнение, в подкрепа на релевираните касационни основания се изтъкват доводи за наличието на утежнената квалификация и за двете престъпления, базирани върху изразеното в протеста становище за относителната самостоятелност на двата критерия, формиращи дефинирания в чл.93, т.8 от НК правен признак „особено тежък случай“ и възможността оценката да е изведена и при констатиране само на единия, в случая - изключително високата степен на обществена опасност на деянието. В подкрепа на поддържаното становище са цитирани три решения на ВКС, за които се сочи, че са постановени в същата насока: Р № 360/ 14.11.2008 г. по н.д. № 297/2008 г. II н.о , Р №76/1.03.2000 г. по н.д. № 564/99 г. на ІІ н.о. и Р № 1 /15.01 2009 г. по н.д. № 714/2008 г. на І н.о. Твърди се също, че признаването на двамата подсъдими за невинни по квалифицираните състави – чл.206, ал.4 от НК и по чл.253, ал.4 от НК е последица от „неправилна оценка на събрания доказателствен материал“, поради което и „съдебния акт е постановен в противоречие с чл. 14 от НПК“. Искането е за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане за признаване на подсъдимите за виновни по първоначално предявените им обвинения. Същевременно, в подадения протест изрично е направено уточнението, че възприетата от апелативния съд фактическа обстановка не се оспорва (стр.8, допълнението към протеста).
В касационни жалби, изготвени лично от подсъдимите, както и в подадените чрез техните защитници - адвокат Х. за подс.С. и адв.Д. за подсъдимата С., се претендира наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК, а в жалбите на подс.С. и адв.Д. се съдържа оплакване и за явна несправедливост на наложеното наказание - касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Излагат се съображения за изцяло погрешна съдебна оценка на доказателствата, осъществена в нарушение на процесуалните изисквания понеже е проведена едностранчиво и необективно, вследствие на което са направени и незаконосъобразни фактически, а от там и правни изводи за виновно извършено престъпление по чл.206 от НК. На базата на предложен собствен прочит на обема доказателства се изтъква от една страна - негодността на част от тях да послужат като доказателствени източници, а от друга - недостоверността на ползваните от съда. Отделно се поддържа оплакване за неизясненост на релевантни към предмета на доказване обстоятелства и в обобщение се застъпва позиция за пълна липса на обективни признаци на вмененото престъпление – обсебване, понеже наредените преводи от подс.С. не съставляват правни действия и главно, понеже процесната сума от 240 000 щ.д. не е чужда, а собствена на подсъдимия, заплатена му по повод реализиран от него в С., личен проект. В обстойните и значителни по обем касационни жалби, аргументите в подкрепа заявените касационни основания, отнесени обаче към престъплението по чл.253 от НК, се съдържат само в изготвените от подсъдимите жалби и разкриват оплакване по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК, доколкото са свързани с твърдения за неправилна оценка на депозираните от подс.С. обяснения, в които същият е пояснил, че не съпругата му, а той лично е посетил офисите на /фирма/и /фирма/ в /населено място/, от които изпратил наредителните факсове. В подкрепа на претендираната явна несправедливост на наложеното наказание на подс.С., в подадените от нея и от защитника и касационни жалби конкретни съображения не се откриват. Отправените в касационните жалби искания са еднопосочни – отмяна на въззивното решение и оправдаване на двамата подсъдими, а като алтернативна възможност след отмяната на атакувания акт, в жалбата на подсъдимия С., както и на двамата защитници, се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция за събиране на доказателства.
В срока по чл.351, ал.4 от НПК, от името на подсъдимата С. е депозирано от адв. Д. писмено възражение с доводи за неоснователност на протеста.
В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа подадения протест и моли за неговото уважаване. Изразява противоположна позиция относно подадените касационни жалби и считайки ги за неоснователни предлага на касационният състав да ги остави без уважение.
В заседанието пред ВКС касаторите подсъдими А.С. и Н.С. се явяват лично. Явяват се и упълномощените им защитници - адвокат В.Х. и адв. С.Д.. Касационните жалби се поддържат изцяло с изложените в същите оплаквания и подкрепящи ги доводи, а протеста се оспорва като неоснователен. Защитниците застъпват общо становище за настъпила абсолютна погасителна давност, макар и с несъвпадащи по съдържанието си аргументи, като считат, че са налице основания за прекратяване на наказателното производство. В идентичен смисъл е изразената позиция в упражненото право на лична защита от касаторите – подсъдими. В пледоарията пред ВКС адв.Д. свърза давностните срокове с преквалифицираните престъпни състави - по чл.206, ал.3 и по чл.253, ал.2, т.2 от НК и отнесени към тях счита, че е изтекла абсолютната погасителна давност. Моли протестът да бъде оставен без уважение, като акцентира върху неустановените по делото последици – ликвидацията на дружеството, с които прокуратурата е аргументирала „особено тежкия случай“. В представени от адв.Х. писмени бележки давността е отнесена към престъпленията по първоначално повдигнатите обвинения, като се твърди, че за престъплението по чл.206, ал. 4 от НК абсолютния давностен срок е изтекъл на 01.11.2023г, а относно престъплението по чл.253, ал. 4 от НК, за което не е посочен конкретен момент е уточнено, че аргументите са идентични и приложими и към него. В представените писмените бележки общо се твърди и допусната неправилност на постановеното от съда, на основание чл.253, ал.5(ред. Д.в бр. 51/30.06.2000 г.) отнемане в полза на държавата, солидарно от двамата подсъдими, на предмета на престъплението - сумата от 162 253, 17 лв.
В лична защита подс. С. поддържа жалбата си и изразява съгласие със становището на защитата. В упражнено право на последна дума желае делото да бъде прекратено и жалбата му уважена.
В лична защита подс.С. заявява съгласие с казаното от адв. Д. и поддържа личната си жалба. В упражнено право на последна дума изразява очакване за справедливо отсъждане и желание делото да бъде прекратено, а присъдата отменена.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
І. ПО ПРОТЕСТА
Същият е допустим, но неоснователен. В него се съдържа позоваване, с цифровото им посочване, на две касационни основания – по чл.348, ал.1, т.1 (нарушение на закона) и по чл.348, ал.1, т.2 от НПК (съществени процесуални нарушения), но оплакването, аргументирано с изложените от прокурора съображения очертава единствено несъгласие с материално правните изводи на контролирания съд. Нещо повече. Както се отбеляза, в протеста изрично е направено уточнението, че възприетата от САС „фактическа обстановка“ не се оспорва. Това налага, ВКС да припомни, че в принципно отношение правилността на приложената към установените факти правна квалификация е изцяло материално правен проблем и същият не е свързан с отделното и самостоятелно касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, в обхвата на което са оплаквания свързани с недостатъци в процесуалната дейност на съда. В този смисъл заявеното в протеста касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се явява декларативно, а дължимият от ВКС отговор е ограничен само до пределите, очертани от претендираната материална незаконосъобразност.
Така разчетена позицията на прокурора да атакува въззивното решение, разбираемо поддържана и пред ВКС предвид отказа на апелативната инстанция да възприеме изложените пред нея в същата посока доводи, не предпоставя различен отговор от касационната инстанция. Необходимо е да се отбележи, че сравнителният прочит на касационния и въззивния протест очертава различие в аргументационната рамка, с която оплакването за неправилно приложение на материалния закон е било заявено пред САС, включваща и доводи, свързани с последиците за ГС“К.“ и представляваните от него дружества и с трансграничния характер на двете престъпления. В този смисъл, изложените в заседанието пред ВКС от защитата на подс.С. – адв.Д. оспорващи съображения насочени срещу доводи в касационния протест, каквито последният не съдържа и не се сочат в участващия в заседанието прокурор от ВКП, не ангажират касационният състав с обсъждане.
Както е известно пределите на касационния контрол, ограничен от нормите на чл. 347, ал. 1 НПК и чл. 351, ал. 1 НПК, се формират от релевираните касационни основания и от данните, изложени в тяхна подкрепа, понеже на тях именно касационната инстанция дължи отговор. Ето защо и настоящият касационен състав дължи отговор единствено по наведените пред него доводи, подкрепящи заявеното в протеста касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
В основата на развитата в протеста аргументация е предложено разбирането на държавното обвинение за самостоятелност на двата критерия, формиращи дефинираното в чл.93, т.8 от НК понятие „особено тежък случай“ и възможността, оценката да е изведена и при констатиране само на единия, в случая - изключително високата степен на обществена опасност на деянието. Последната от своя страна е обоснована с изтъкнатият изключително висок размер на предмета на престъплението, надхвърляш 6000 пъти размера на МРЗ и на тази основа е отправено искане да се приеме, че случаят е особено тежък и без да е налице съответното изискване и за дейците, понеже с оглед застъпената от обвинението позиция, сама по себе си първата характеристика е с достатъчно висок интензитет за да формира извод за цялото деяние.
На възражението, включващо наред с други доводи и посочения аргумент, САС мотивирано е отговорил (стр. 62, мотиви, възз. решение) и съображенията му, включително и посочените в тяхна подкрепа множество съдебни решения на Върховната съдебна инстанция се споделят изцяло. Акцентът, поставен в касационния протест и насочен към достатъчност на едното от кумулативните изисквания за изключително високата степен на обществена опасност, в случая – тази на деянието, изисква в допълнение ВКС да посочи и следното:
Прочитът на дефинираното в разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК понятие „особено тежък случай“ не оставя съмнение, че такъв ще е налице, когато извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Освен, че от гледна точка на граматиката, в синтактично и смислово отношение съюзът „и“ предпоставя кумулативност на двете условия, но и сравнителния анализ на отделните престъпни състави и по-конкретно, отделянето им в самостоятелни и по-тежко квалифицирани престъпления само с оглед размера на имуществените вреди, напр. по чл.195, ал.2 от НК, чл. 202, ал.2, т.1 от НК, чл.206, ал.3 от НК, разкрива волята на законодателя да подходи по различен начин в изграждането на критериите за преценка на квалифициращия признак „особено тежък случай“. В последния, освен размера на щетата, който би обосновал изключително високата степен на обществена опасност на деянието, е включена и преценката, свързана с изискването за положително установяване наличието на посоченото условие и спрямо дееца. Съдебната практика, коректно цитирана от въззивната инстанция е именно в тази посока и същата е в унисон и с разбирането, застъпено в правната доктрина относно комплексността на дължимата преценка, конкретно за имуществените престъпления (стр. 490 - стр.494, Наказателно право и съдебна практика, проф. д-р Н.Ф.). Всъщност, в идентичен смисъл е становището съдържащо се и в цитираното в протеста решение на ВКС - Р № 76 / 1.03.2000 по н.д. № 564/ 99 г. на ІІ н.о, поради което и не може да се приеме, че същото е в състояние да обслужи тезата на обвинението.
Посочените други две решения на ВКС са постановени при различна фактология и касаят други престъпни състави. Освен, че не позволяват пряко пренасяне на направени при други факти и конкретика изводи, но и не обвързват съдилищата със задължителна сила, каквато съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ имат тълкувателните решения и тълкувателните постановления. При това, позоваването на едното от тях - Р № 360/ 14.11.2008 г. по н. д. № 297/2008 г., на ВКС, II н.о. е направено въз основа на избирателно изведено от съдържанието му съждение, докато цялостният му прочит разкрива застъпена в същото позиция именно за комплексност на изискуемата преценка по чл.93, т. 8 от НК.
Отделно от посоченото, конкретна степен, с която е надвишен размера на МРЗ, а именно 6000 пъти, изведената като определяща за „особената тежест“ на престъпленията и върху която е акцентирано в протеста е обстоятелство, относимо само към престъплението по чл.206 от НК, но не и за престъплението по чл. 253 от НК. В предмета на двете престъпления, видно от данните по делото, обвинението е инкриминирало различен имуществен размер.
Ето защо и след като правният извод на инстанционните съдилища, основан на точен прочит на чл.93, т.8 от НК и съотнесен към конкретните факти, законосъобразно е обусловил преценката им, че и двете престъпления са в „особено големи размери“, но и двете не изпълват състава на „особено тежък случай“, то и искането в протеста ВКС да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т.5 във връзка с ал.3, т. 3 от НПК не може да бъде удовлетворено. Материалният закон е приложен правилно спрямо установените фактически положения и правната преценка на въззивната инстанция, обективирана в проверяваното решение, с което е потвърдила първоинстанционната присъда не е незаконосъобразна. Ето защо и развитото в тази посока оплакване, съдържащо се в касационния протест ВКС намери за неоснователно.
ІІ. ПО ЖАЛБИТЕ
В подадените четири касационни жалби, изготвени лично от двамата подсъдими и от техните защитници, много подробно е развита общата им позиция за цялостно оспорване на доказаталствената и аналитична дейност на въззивната инстанция с твърдение за пълно отклонение от правилата в НПК и с основно отправеното искане към ВКС да възприеме предложения от касаторите доказателствен прочит, да констатира различни от установените от предходните съдилища фактически положения и на тази основа да оправдае подсъдимите.
В заседанието пред ВКС подсъдимите С. и С. заявяват желание наказателното производство да бъде прекратено, като ясно изразяват своето искане да се ползват от давността.
Посоченото искане предполага ВКС да се занимае първо с него, като имащо приоритетно значение по отношение на останалите съображения и доводи, съдържащи се в касационните жалби, понеже последиците му засягат пряко дължимия и възможен обхват на касационната проверка.
Предварително е необходимо да се отбележи, че изразената от адв. Д. в съдебното заседание пред ВКС позиция за приложимост на абсолютната давност към преквалифицираните престъпления, а не към престъпленията, предмет на обвинителния акт, по който е образувано съдебното производство е несподелима. Освен, че ВКС е надлежно сезиран с подадения именно в тази посока касационен протест, поради което и приетата от предходния съд правна квалификация не го обвързва, включително и при изследване на давността, но от значение в случая са и различните правомощия на съда при констатиране на настъпила абсолютна погасителна давност спрямо престъплението, предмет на обвинителния акт и престъплението, правната квалификация на което е установена при обсъждане на въпроса по чл. 301, ал.1, т.2 от НПК, очертаващи и различния подход на законодателя към правилата на давността и тяхната приложимост към първоначалната и последващата правна квалификация. В първата хипотеза, съдът прекратява наказателното производство, но е оправомощен/и задължен да вземе становището на подсъдимия дали желае същото да продължи. Когато обаче при обсъждане на въпроса по чл.301, ал.1, т.2, пр. второ от НПК съдът намери, че деянието изпълва по - леко квалифициран престъпен състав и давността, преценена, спрямо предвидено в последния наказание е изтекла – признава подсъдимия за виновен, като прилага правилата за давността и не му налага наказание, без да е обвързан от волята на подсъдимия за продължаване или не на наказателното производство. ВКС е имал повод да изложи разбирането си относно различието на двете хипотези и тяхното съдържание (Р № 413/ 11.03.2016 г. по н. д. № 1343/2015 г., II н. о., Р № 63/ 22.05.2018 г. по н.д. № 219/2018 г., III н.о). Между впрочем, на отправени идентични възражения, чрез които е била аргументирана поддържаната във въззивното производство защитна позиция за съществено процесуално нарушение, допуснато с пропуска на първостепенния съд да вземе становището на подсъдимите за продължаване или прекратяване на производството, апелативната инстанция е дала напълно верен, аргументиран и изчерпателен отговор (стр. 50, мотиви, възз. решение).
Ето защо и ВКС намира, че дължимата преценка за настъпилата абсолютна давност не е пренесена към преквалифицираните престъпления, а следва да се приложи към престъпленията, за които е водено наказателното производство и е било повдигнато обвинение срещу касаторите – подсъдими с внесения обвинителен акт, а именно към престъпленията по чл.206, ал.4 и по чл.253, ал.4 от НК. Предвидените в тях наказания лишаване от свобода са в размер, съответно – по чл.206, ал.4 от НК – от пет до петнадесет години, а по чл.253, ал.4 от НК (ред. ДВ, бр. 51/30.06.2000 г.) - от три до дванадесет години. Приложимата и в двата случая материално правна норма за определяне срока за абсолютната погасителна давност – чл.81, ал.3 във вр. с чл. 80, ал.1, т.2 от НК очертава неговите времеви параметри в рамките на 22 години и 6 месеца, вярно преценени в представените от адв.Х. писмените бележки. Също вярно е определен и меродавния момент, поставящ началото на давността, законово предвиден в чл.80, ал.3 от НК, а именно - довършване на престъплението, което за извършените в условията на чл.26, ал.1 от НК престъпления е от тяхното прекратяване. И ако за престъплението по чл.206, ал.4 от НК, отнесен към 1.05.2001г., когато е приключило престъплението, този срок преценен към момента на заседанието пред касационната инстанция действително е изтекъл – на 01.11.2023 г., то за престъплението по чл.253, ал.4 от НК, проверен по същите правила, този срок - необходимите 22 години и 6 месеца, преценени към 3.04.2002 г., когато същото е приключило, все още не е изтекъл. Абсолютната погасителна давност за наказателно преследване за второто престъпление – по чл.253, ал.4 от НК би настъпила към 03.10.2024 г. В този смисъл, различната фактологична основа, върху която се преценяват иначе съвпадащите си по размер давностни срокове – 22 години и 6 месеца, за двете престъпления, по които е водено наказателното производство, не позволяват ВКС да се съгласи с претендираната от защитата идентичност, която в случая очевидно не е налице.
Доводите са верни само относно престъплението по чл.206, ал.4 от НК и при изрично изразената воля на двамата подсъдими наказателното производство, водено срещу тях за престъпление по чл.206, ал.4 от НК да бъде прекратено, то и ВКС следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, като отмени в тази част въззивното решение и потвърдената с него, също в тази част първоинстанционна присъда и да прекрати наказателното производство поради изтекла абсолютна погасителна давност за наказателно преследване по това престъпление.
Както се отбеляза, наказателното преследване за престъплението по чл. 253, ал. 4 от НК не е погасено по давност, което и предпоставя дължимата касационна проверка съобразно релевираните в касационните жалби, основания.
Внимателният прочит и на четирите касационни жалби сочи, че в съдържателен план същите очертават доводи и съображения ориентирани изцяло към оспорената материално правна и процесуална законосъобразност на преценката на инстанциите по същество, касателна престъплението по чл.206 от НК.
Това налага, с оглед коректното очертаване обхвата на дължимия касационен контрол относно престъплението по чл.253 от НК, ВКС да уточни предварително следното:
1.На първо място, двете престъпления, за които е водено наказателното производство, предикатното - по чл.206, ал.4 от НК и престъплението по чл.253, ал. 4 от НК – т.нар „пране на пари“, независимо от самостоятелното си съществуване са обвързани фактологично, понеже по начало второто престъпление съставлява форма на последваща престъпна дейност. В принципен план вторичното престъпление винаги изисква предварителни действия по създаване на имущество чрез престъпление (или друго общественоопасно деяние). В случая е посредством инкриминираното предикатно престъпление – обсебване, формиращо предмета на престъплението по чл.253 от НК. Последният по обективните си признаци е с престъпен произход генериран именно от предикатното престъпление. Казано другояче, в конкретния случай, обвинителните факти очертали престъпната дейност предмет на делото, инкриминирана като две самостоятелни престъпления - обсебване и пране на пари са обективно и неразривно свързани. В аспекта на посоченото, от една страна, при заявената изрична воля за прекратяване на наказателното производство ВКС е ограничен в касационните си правомощия да ревизира дадената от инстанционните съдилища установеност на фактическите положения относно предикатното престъпление - обсебване на 240 000 щ.д. От друга страна, последиците, които законът свърза с прекратяване на наказателното преследване поради настъпила давност, обикновена или както е в случая абсолютна, не са равносилни с тези по признаване на подсъдимите за невинни, респективно изключване от обективната действителност на инкриминираните по обвинението, за което са направили искане да се прекрати наказателното производство, фактически положения. Както е известно, с давността държавата свързва отпадане на обществения интерес от извършеното (или от наказването на дееца), поради твърде дългото наказателно преследване, обуславящо, с оглед продължителността на срока, дезинтересиране на обществото от охраната на иначе засегнатия обект на защита. Не случайно, при настъпването на обективния факт – изтичане на съответния давностен срок, възможността производството да приключи с акт на съда, разрешаващ по същество въпросите за вината и отговорността или да се финализира чрез прекратяването му, както условно е прието в правната доктрина - „Новите положения на досъдебното производство по НПК“ М.Ч., изд. 2007г, с. 256, на „нереабилитиращо основание“, каквато е давността, е изцяло обвързана с волята на обвиненото /подсъдимото лице.
Ето защо, при избраната от подсъдимите позиция и категорично изразеното желание за прекратяване на наказателното производство, фактологията на престъплението обсебване и нейната установеност не подлежи на обсъждане, защото би било против волята на лицата, отказали изследването на тези въпроси. Следователно установените от инстанциите фактически положения относими към престъплението по чл.206 от НК, с оглед спецификата на обвинението по конкретното дело, в което обсебването е предикатното престъпление спрямо прането на пари, пренася касационната проверка на плоскостта на обсъждане другите елементи от престъпния състав по чл.253 от НК, но не и престъпния произход на инкриминираната сума - процесните 74 000 щ.д.
2. На второ място, свързаността на двете престъпления и на дейците ( обвинени в съучастническа дейност – бел. ВКС) и настъпилата абсолютна погасителна давност за предикатното престъпление, налагаща прекратяване в тази част, не съставляват обстоятелства, изключващи задължението за спазване на предвидените в чл.351, ал.1 от НПК изисквания. Посочената норма ясно указва изискуемото съдържание на касационната жалба за да инициира надлежно касационна проверка и да очертае нейните предели. Известно е, че ВКС за разлика от въззивната инстанция, не проверява изцяло и служебно правилността на атакувания акт, а е обвързан от посочените от обжалващите страни касационни основания и посочените в тяхна подкрепа данни. Ето защо и след като внимателният прочит на четирите касационни жалби не разкрива каквото и да е съображение, в подкрепа на заявената материална незаконосъобразност в правната оценка на съдилищата, приели, че поведението на двамата подсъдими съставлява престъпление по чл.253, ал. 2, т. 2 от НК, то и при отсъстващи аргументи ВКС не е в състояние да вземе отношение по тяхната основателност. Съответно и не дължи отговор по липсващи доводи, с които да е подкрепено, иначе релевираното и в четирите жалби касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК относно престъплението по чл.253 от НК.
Касационната проверка следователно е стеснена до заявеното оплакване за наличието на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, в рамките на който е аргументирано становището на касаторите – подсъдими, обективирано в изготвените лично от тях жалби за процесуално неизрядна доказателствено - аналитична дейност на контролирания съд, изразена в игнориране на депозираните от подсъдимия С. обяснения.
Оспорват се - в пункт 23, 24 и 25 в жалбата на подс. С. и в пункт 20, 21 и 22 от жалбата, изготвена от подс. С., с напълно идентично словесно съдържание (включително и с фактологичните неточности относно датите на преводите, които по обвинението не са на една и съща дата – бел.ВКС) „твърденията на САС“, че подсъдимата С. е посетила „търговски обект на /фирма/ и „сграда на дружеството /фирма/, от където извършила трите превода, понеже „по твърдение на С. той е посетил офиса и извършил превода“.
Възражението е неоснователно. Подложената на анализ доказателствена съвкупност съдържаща относими към изясняването на това обстоятелство фактически данни е изследвана внимателно и според конкретното си обективно съдържание. Проверена е чрез ползваните експертни знания, обективирани в заключението на изготвената от в.л. В.Ц. съдебно - почеркова експертиза (л. 1261, НОХД № 674/2016 г.), съгласно която подписите в изпратените до г-жа Е. М. три наредителни писма са положени от подс.С., поради което и изведените от въззивната инстанция фактически заключения (стр.45 – стр. 47, мотиви, възз.решение) са резултат от стриктно прилагане на процесуалните изисквания и правилата на формалната логика, а оплакването, че това не е така е лишено от основание. Може да се посочи само в допълнение, че самопризнанието, без съмнение е солиден източник на доказателства, но процесуалните правила (чл.14, ал.2 и чл.107, ал.5 от НПК) не допускат както за него, така и за което и да е друго доказателство или доказателствено средство приоритетност на индивидуалната му стойност и значение, нито позволяват, с оглед забраната по чл.116, ал.1 от НПК, търсеният от касатора резултат – пренебрегване на правилата за съвкупна оценка, за сметка на изявлението на подсъдимия С., съдържащо признание в уличаващи го факти.
В обобщение ВКС следва да посочи, че при извършената касационна проверка не открива основание за касационна намеса относно престъплението по чл.253 от НК, както в исканата от прокурора посока, за което по - горе се изложиха съображения, така и в насоката, претендирана от касаторите. Правната квалификация на престъплението, дадена от предходните инстанции е правилна, а оценката на доказателствата и процесът на формиране на вътрешното убеждение са съответни на изискванията в НПК. При законосъобразно изяснените фактически положения, включени в предмета на доказване по чл.253 от НК, а именно: извършените три финансови операции със средства, за които и двамата подсъдими са знаели, че са придобити от престъпление - обсебване, правния извод за извършено в съучастие, подсъдимата С. като извършител, а подсъдимият С. като помагач престъпление по чл.253, ал.2, т.2 от НК (ред. Д.в. бр. 51/30.06.2000 г.) е напълно верен.
ВКС се съгласява с посочената в писмените бележки на адв. Х. неправилност на отнемането на предмета на престъплението, но не по съображенията на защитата, изведени от предложеното прекратяване поради абсолютна погасителна давност, каквато за престъплението по чл.253 от НК не е настъпила. При правната оценка на осъщественото от подсъдимите престъпление по чл.253, ал.2, т.2 от НК (ред. Д.в. бр. 51/30.06.2000 г.), за подс. С. във вр. с чл.20, ал.2, а за подс. С. във вр. с чл.20, ал.4 от НК, предходните инстанции законосъобразно са намерили за приложима нормата на чл.253, ал.5 от НК (ред. Д.в бр.51/30.06.2000 г.), но след като предметът на престъплението – процесните 74 000щ.д., генериран от предикатното престъпление е чужд за подсъдимите и не им принадлежи, то в случая е следвало да имат предвид указанията на ТР № 2 от 21.12.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2011 г. по т.1, включително и съобразителните мотиви, както и т. 2 от ТР № 24 от 4.V.1986 г. по н.д. № 20/86 г., ОСНК и да приложат алтернативната възможност като присъдят тяхната равностойност. Независимо от посоченото, липсват основания за намеса на ВКС, доколкото възражението е наведено от защитата, а изменение в посока присъждане равностойността на предмета на престъплението не е в полза на подсъдимите.
Накрая, ВКС следва да вземе отношение и по релевираното от подс. С. и защитникът и адв. Д. в изготвените от тях касационни жалби основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание касационният състав намира за декларативно. Освен, че същото е въведено без подкрепящи доводи, но и след като още първостепенният съд, констатирайки, че за възприетия от него по-леко наказуем престъпен състав – по чл.253, ал.2, т.2 от НК давността за наказателно преследване е изтекла и признавайки подс. С. за виновна, не и е наложил наказание, то и обективната му липса няма как да ангажира ВКС със задължение да отговори по оплакване за неговата „явна несправедливост“.
В заключение, с оглед процесуалната съдба на делото, включително провокираната от първото първоинстанционно разглеждане на делото продължителност на съдебното производство, ВКС намира за нужно да отбележи, че предходните съдилища - съставът на СГС, постановил проверяваната от контролирания съд присъда и въззивният състав на САС, чието решение е предмет на настоящия касационен контрол са положили изключителни усилия за изясняване на делото, а доказателствено - аналитичната им дейност разкрива високо ниво на юридическа прецизност.
С оглед гореизложените съображения, предвид изтеклата в касационното производство абсолютна погасителна давност за едно от престъпленията, предмет на наказателното производство – по чл.206, ал.4 от НК и при направеното изрично искане за прекратяване от двамата подсъдими, в частта относно това престъпление наказателното производство следва да бъде прекратено, а съобразно предвиденото в чл.354, ал.1, т. 2 във връзка с чл.24, ал.1, т.3 от НПК правомощие, ВКС следва да отмени в тази част въззивното решение и потвърдената с него, също в тази част първоинстанционна присъда.
Относно престъплението по чл. 253, ал.2, т.2 (ред. ДВ, бр.51/ 30.06.2000 г.), вр. ал.1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал.1 от НК за подсъдимия С. и относно престъплението по чл. 253, ал. 2, т. 2 (ред. ДВ, бр. 51/30.06.2000 г.), вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК за подсъдимата С., въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
ОТМЕНЯ решение № 261 от 06.07.2023г., постановено по ВНОХД№ 1434 / 2022 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдена присъда № 260053 от 30.11.2020 г. по НОХД № 674/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с която подсъдимите А. Г. С. и Н. А. С. са били признати за виновни в извършено от тях в съучастие, първият като извършител, а втората като помагач, престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 за С. и по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 за С., като на основание чл. 305, ал. 5, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, поради изтекла погасителна давност, не им е било наложено наказание.
ОТМЕНЯ решение № 261 от 06.07.2023г., постановено по ВНОХД№ 1434/2022 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдена присъда № 260053 от 30.11.2020 г. по НОХД № 674/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с която подсъдимите А. Г. С. и Н. А. С. са били признати за невиновни и оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение по чл.206, ал.4 от НК, като
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство водено срещу подсъдимите А. Г. С. и Н. А. С. за престъпление по чл. 206, ал. 4 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК за първия и във вр. с чл.20, ал.4 от НК за втората, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл. 2, ал.2 от НК ( ред Д.в. бр. 28/1982 г., изм. с Д.в, бр. 10/1993 г.)
ОСТАВЯ В СИЛА посоченото въззивно решение в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.