Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 503

гр. София, 16.11.2020 г.


Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4921 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:


Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 7963 от 26.09.2019 г., подадена от М. И. Б., приподписана от адвокат А. В. от САК против въззивно решение № 276 от 17.07.2019 г., поправено с решение № 159 от 14.05.2020 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 573/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ възз.с-в.
Касаторът счита, че по отношение на атакувания акт са налице основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за допускане на обжалването се поддържа по следните въпроси:
1. За задължението на въззивния съд да изследва в пълнота и в съвкупност всички събрани доказателства, както и да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните – с довод за противоречие с Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д.№ 1318/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 127 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 1321/2009 г. на ВКС, ІV г.о. ;
2. Дали кадастралната карта следва да отразява точно границите на собствеността – с довод за противоречие с Решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 2151/2016 г. на ВКС, І г.о.;
3. За критериите, по които се установяват границите на имотите в кадастралната карта (кадастралния план), когато те са урегулирани – с довод за противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/93 г. на ВС, ОСГК и Решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 2151/2016 г. на ВКС, І г.о.;
4. Кога следва да се счита за приложен предходния дворищнорегулационен план и кога са налице условията за прилагане на § 6, ал. 2 и 3 и § 8, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ – с довод за противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/93 г. на ВС, ОСГК и Решение № 167 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 1366/2014 г. на ВКС, І г.о.;
5. За задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, при наличие на императивни разпоредби (в случая относно действието на дворищната регулация, чл. 43, т. 5 ЗКИР и § 6, ал. 2 и 4 и § 8 от ПЗР на ЗУТ, несъобразени от първоинстанционния съд) да даде указания на страните , поради непълнота в доклада , да представят доказателства за собственост на имотите преди влизане в сила на регулацията, след което да изслуша експертиза – с довод за противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 167 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 1366/2014 г. на ВКС, І г.о.;
6. За задължението на съда да зачете доказателствената сила на нотариалния акт – с довод за противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК
7. За задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, при формиране на своите изводи и при преценка на събраните доказателства, да съобрази научните, логическите и опитните правила – с довод за противоречие с Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Ответниците по касация Р. Б. М. и П. М. С. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Г. С. от САК, съгласно който не са налице основания за допускане на обжалването и въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 35 от 06.08.2018 г. по гр.д.№ 444/2016 г. по описа на РС – Сливница, като, по предявения от Р. Б. М. и П. М. С. срещу М. И. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС е постановено, че се признава за установено по отношение на настоящия касатор, че ищците са собственици на площ от 19 кв.м., представляваща част от собствения им УПИ *** в кв. 71 по плана на [населено място], целият с граници: улица, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***, която част е очертана по контура с цифрови означения 1-2-3-14-13-12-11-10-1 на комбинираната скица към допълнителното заключение на в.л. П. (л. 37 от делото; приподписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от решението), като М. И. Б. е осъден да предаде на Р. Б. М. и П. М. С. владението върху така описаната реална част от УПИ *** в кв. 71 по плана на [населено място].

Въззивният съд е приел за установено, че първият кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен през 1952 г., като по него няма съвпадение между съществуващи на място към този момент имотни и проектирани с този регулационен план парцелни граници. По този план, за двата процесни съседни имота са били отредени парцели ХІV-*** и ХІІІ-***. Следващият кадастрален и регулационен план е одобрен през 1977 г., като съгласно неговите предвиждания двата процесни имота са попадали в парцел, предвиден за обществено мероприятие, поради което за тях планът не е предвиждал дворищна регулация. Тъй като това мероприятие е останало нереализирано, планът е бил изменен със заповед от 1991 г., с която се одобрява дворищна регулация за всички засегнати от това предвиждане имоти (вкл. двата процесни). Тя предвижда обособяване на самостоятелни частни парцели за всички имоти в квартала. Така, за имот № ***, собственост на ищците, е бил отреден парцел ХХ-***, а за съседния имот с пл.№ *** – парцели ХVІІІ-*** и ХІХ-***. Този регулационен план (с изменението от 1991 г.) е действащ и към настоящия момент. Изслушаното от окръжния съд вещо лице изрично е подчертало, че изменението от 1991 г. касае само отреждането по плана, като то се прави върху същия кадастрален план, послужил за основа на регулационния такъв от 1977 г. При това парцел ХХ-*** е проектиран изцяло по имотните граници на имот пл. № ***, а парцели ХVІІІ-*** и ХІХ-*** – по имотните граници на имот № ***. Така, парцелната граница според това изменение (означена на комбинираната скица със синя линия по цифрите 1-2-3) е проектирана по съществуващата кадастрална граница между имоти пл.№ *** и пл. № *** (означена на комбинираната скица с черна линия по цифрите 1-2-3), като двете граници съвпадат. Направен е извод, че, при така одобрената дворищна регулация от 1991 г., не се е налагало уреждане на сметки по регулация, респ. - планът от 1977 г. ( с изменението от 1991 г.) е приложен. По отношение на предходно действалия регулационен план от 1952 г. е прието, че е ирелевантно дали същият е приложен или не – по аргумент от приетият впоследствие нов регулационен план от 1977 г. ( с изменението от 1991 г.), изводът за приложението на който е обоснован с констатацията на СТЕ за съвпадение на имотните и регулационни граници на имотите с пл.№ *** и *** и парцелите ХХ-*** и ХІХ-***.

Същевременно, още с отговора на исковата молба настоящият касатор е заявил възражение, че собственият му имот е ограден през 1975 г. – при действието на КРП от 1952 г. и в съответствие с предвиждането на последния. Оградата не е местена повече от 40 години, а спорът между страните се дължи на допусната грешка при изработването на кадастралната основа на действащия регулационен план, в който вместо като права линия (каквато е границата съгласно РП от 1952 г.) е нанесена начупена линия. Именно тази грешка създава погрешно впечатление, че оградата навлиза с 20 кв.м. в собствения на ищците парцел ХХ-***. Съгласно приетото с Решение № 167 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 1366/2014 г. на ВКС, І г.о. възражение, основано на подобно твърдение, следва да се квалифицира по чл. 53, ал. 2 ЗКИР и да се разгледа в рамките на висящия по делото спор за собственост. Последното от своя страна налага изследване на обстоятелствата, относими към преценката дали е приложен РП от 1952 г., респ. – дали предвидените с него парцелни граници са се трансформирали в имотни линии, при което евентуалното отклонение от последните би представлявало несъответствие, изключващо възможността да се формира извод, че приложен се явява РП от 1977 / 1991 г.

Доколкото се касае за установяването на факти, относими към приложението на императивни правни норми по устройство на територията, по силата на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., за въззивния съд съществува задължението, при констатирано нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от първата инстанция във връзка с изготвянето на доклада, да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В конкретния случай, сезиран с въззивната жалба на Р. Б. М. и П. М. С., окръжният съд е приел, че приложението на императивните правни норми, свързани с урегулирането на поземлените имоти, прилагането на регулацията и установяване на вярната граница между имотите на страните, налага допускане на нова СТЕ, включително по служебно поставени от съда въпроси относно последиците от действалите за територията, част от която е процесния имот, регулационни планове от 1952 г. и от 1977 / 1991 г. Заедно с това е констатирано, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад е непълен (отсъстват дадени на страните указания относно разпределение на доказателствената тежест и подлежащите на доказване релевантни факти), но поради отсъствие на оплаквания изрично е прието (с определение от 24.10.2018 г.), че не следва да се предоставя възможност на страните да ангажират доказателства. Констатираното несъответствие между предприети и дължими от въззивния съд процесуални действия, в контекста на въпроса „За задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, при наличие на императивни разпоредби (в случая относно действието на дворищната регулация, чл. 43, т. 5 ЗКИР и § 6, ал. 2 и 4 и § 8 от ПЗР на ЗУТ, несъобразени от първоинстанционния съд) да даде указания на страните , поради непълнота в доклада , да представят доказателства за собственост на имотите преди влизане в сила на регулацията, след което да изслуша експертиза” мотивира касационната инстанция да приеме за доказани по делото общото и допълнителното селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допускане на касационното обжалване касаторът дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената за въззивното производство и възлиза на сумата 25 лв.


Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение



О П Р Е Д Е Л И :


ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 276 от 17.07.2019 г. (поправено с решение № 159 от 14.05.2020 г.), постановено по в.гр.д.№ 573/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ възз.с-в.

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание

на 08.03.2021 година от 09.00 часа, за когато страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.

На касатора, чрез адвокат А. В. от САК, да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 25 (двадесет и пет) лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: