О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 25 София, 25.01. 2021 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание през две хиляди и двадесет и първа година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Бонка Йонкова Ирина Петрова като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 2438 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Република Сърбия, със седалище в [населено място] срещу определение № 2324/31.08.2021г. по в.ч.гр.д.№ 1232/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4600 от 08.12.2020г. по т.д.№ 1727/2020г. на Софийски градски съд, ТО, 16 състав, за връщане, на основание чл.299,ал.2 ГПК, на исковата молба на ищеца, предявена срещу СД “Хелиос-Пловдив-В. и с-ие“, [населено място] за признаване и допускане изпълнението на територията на Република България на съдебно решение 32П3057/14.06.2020г. на Стопански съд [населено място], Република Сърбия. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Поддържа се оплакване, че САС е неглижирал като несъществено оплакването, че в определението на СГС отсъства диспозитив за прекратяване на производството по делото, както и довод, че апелативният съд не е обсъдил възраженията за нарушение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.130 ГПК. Твърдението е, че влизането в сила на решението, чиято екзекватура се иска, е основание за нов иск, а не обстоятелство, съобразимо по реда на чл.235,ал.3 ГПК в предходния процес, приключил с отхвърляне на искането; че настъпването на правопораждащия факт - влизане в сила на чуждестранното решение в хода на първото производство по екзекватура, не го преклудира, тъй като неговото установяване не е било предмет на това производство. Счита, че съдебно отреченото с влязло в сила решение на българския съд право на екзекватура на агенцията е възникнало с повторното надлежно връчване и влизане в сила на решението на чуждестранния съд, което представлява ново основание за иска по чл.117 и сл. КМЧП. Искането е за отмяна на определението и връщането на делото на СГС с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите 1/Може ли съдът да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК, ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на доказателства. Твърдението е, че двете инстанции са обсъждали факта на влизане в сила на чуждестранното решение като законова предпоставка за възникване на правото на екзекватура за молителя - като факт от значение за основателността на иска. Въззивната инстанция разгледала обстоятелствата дали и кога ищецът е узнал за влизане в сила на решението на сръбския съд и дали този факт е преклудиран. По този начин надвишила недопустимо обхвата на дължимата проверка на исковата молба по чл.130 ГПК и с произнасянето си в закрито заседание възприела като абсолютна пречка за развитието на производството факт, от значение за изхода на спора по същество, за който на страните не е давана възможност да представят и събират доказателства в открит съдебен процес, съответно да изложат доводи за неговото правно значение за спора. Страната се позовава на противоречие на обжалваното решение с решението по т.д.№ 775/2018г. на 1 т.о. на ВКС, в което е прието, че ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК преди това. 2/Ограничен ли е българският съд в производството по чл.117сл.КМЧП и чл.42 сл. от Договора за взаимна правна помощ между НРБ и ФНРЮ от 1957г. в преценката си относно удостоверената от чуждестранния съд дата на влизане в сила на чуждестранното съдебно решение, съответно може ли българският съд да приеме, че решението е влязло в сила „на друга дата, различна“ от посочената в приложеното към исковата молба за екзекватура официално удостоверение, издадено от чуждестранния съд. 3/Преклудира ли се със сила на пресъдено нещо фактът на повторното връчване и влизане в сила на чуждестранното съдебно решение, ако това обстоятелство е настъпило в хода на производството по екзекватура на същото решение и съответно може ли това обстоятелство да представлява основание за ново производство по екзекватура, ако не е било въведено в предходното производство. Въпросите касаторът поставя с довода, че САС приел, че решението е връчено на дата, „различна от официално удостоверената при подаване на предходната молба за екзекватура - 25.08.2010г.“ и, че фактът на повторното връчване и влизане в сила на решението на 31.10.2016г. е преклудиран като настъпил и невъведен в рамките на предходния процес. Твърдението е, че по тези въпроси САС се е произнесъл в противоречие с решението по т.д.2775/2019г. на 1 т.о. на ВКС, съгласно което, „издаденото от чуждестранния съд удостоверение е единственото доказателство необходимо и достатъчно за признаване, съответно допускане на изпълнението на чуждестранното решение, съответно липсата на такова удостоверение представлява формална пречка пред признаването. Дължимата от съда служебна проверка на удостоверението се свежда до редовността на представения документ от външна страна“. Жалбоподателят счита, че евентуално извършено повторно връчване и влизане в сила на решението след датата, удостоверена от чуждестранния съд, е обстоятелство без значение за изхода на образуваното пред българския съд производство по екзекватура, съответно нито молителят е длъжен да сочи доказателства за настъпването на този факт, нито замоленият съд следва да го вземе предвид при постановяване на решението си, тъй като този факт е „извън предмета на спора, вече очертан с исковата молба“. Иска се допускане на обжалването и при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по същите въпроси, които жалбоподателят счита за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на частната касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно и самият молител е посочил в настоящата молба за екзекватура, че в предходно производство по т.д.№ 378/2014г. на СГС е бил предявен иск за признаване и допускане изпълнението на чуждестранното съдебно решение, в което производство агенцията е твърдяла, че то е влязло в законна сила на 25.08.2010г., позовавайки се на удостоверение /обективирано в печат/ на Стопанския съд в Белград за влизане в сила на 25.08.2010г. и подлежащо на изпълнение от същата дата. Искът е отхвърлен с влязло в решение по съображения, че в развилото се производство пред Стопанския съд в Белград ответното дружество СД“Хелиос -Пловдив-В. и с-ие“, [населено място] не е взело участие, не е извършвало процесуални действия чрез надлежен процесуален представител, не е било редовно призовано, отсъства и надлежно връчване на решението на ответника, с което са нарушени изискванията на чл.46,ал.1,б.“г“ Договора за взаимна правна помощ между НРБ и ФНРЮ от 1957г.и чл.117,т.2 КМЧП. В последваща молба за екзекватура, предмет на настоящото производство, молителят се е позовал на междувременно надлежно връчване на решението на ответника, изтичане на срока за обжалването му и влизането му в сила на 31.10.2016г., удостоверено чрез поставен върху чуждестранното решение щемпел. В производство по чл.131 ГПК първоинстанционният съд е върнал исковата молба като е приел, че фактът на влизане в сила на решението, осъществен на 31.10.2016г., е преклудиран, тъй като е настъпил в хода на висящността на предходното дело за екзекватура и този факт не може да бъде основание на нов идентичен процес, тъй като би се нарушила забраната на чл.299,ал.1 ГПК. Съобразено е, че ход на устните състезания във въззивното производство, образувано по жалба срещу решението по т.д.№ 378/2014г. на СГС, е даден на 14 май 2018г., а решението не е допуснато до касационно обжалване. В обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че основателно първоинстанционният съд е върнал исковата молба поради непререшаемост на спора, разрешен със сила на пресъдено нещо - отрицателна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск. По оплакването на агенцията е счела, че прекратяването на производството е правна последица от връщането на исковата молба, поради което ако прекратяването не е упоменато изрично в съдебния акт, това не рефлектира на обстоятелството, че е предявен недопустим иск, по който съдът не дължи произнасяне. Въззивната инстанция е споделила извода, че поначало едно последващо връчване на решението може да бъде основание за нова процедура по екзекватура, но в случая това връчване е осъществено на 12.10.2016г., чуждестранното решение е влязло в сила на 31.10.2016г. - преди приключване на устните състезания пред въззивната инстанция в предходното приключило съдебно производство /т.д.№ 670/2018г. на САС/, съответно преди влизане в сила на решението по т.д.№ 378/2014г. на СГС. Обосновано е, че в тази хипотеза ищецът е разполагал с възможността по чл.266 ГПК да се позове на новонастъпилия факт като законова предпоставка за възникване на правото на екзекватура, но не е сторил това, а този процесуален пропуск не може да бъде саниран чрез сезирането с нов иск. Счетено е, че след като фактите са били настъпили преди приключване на съдебното производство по т.д.№ 670/2018г. на САС, то е налице преклудиращо действие на обективните предели на силата на пресъдено нещо спрямо тях, поради което и основания на тях /влизане в сила на решението на 30.10.2016г./ нов иск, е недопустим. Искането за допускане на частното касационно обжалване не следва да бъде уважено: Първият въпрос няма правна характеристика, тъй като е хипотетичен и условен - ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на доказателства, допустимо ли е съдът да прекрати делото на основание чл.130 ГПК. Страната дори не посочва какви доказателства е следвало да бъдат събрани и за кой факт на страните е следвало да се даде възможност да представят и събират доказателства в открит съдебен процес, за кой факт е следвало да се даде възможност да изложат доводи за правното му значение за спора. При преценката си за допустимостта на иска и двете инстанции са изходили единствено от твърденията на молителя в настоящото производство по екзекватура и са възприели и анализирали именно изложените от него факти за датата на уведомяване на ответника и влизане в сила на чуждестранното съдебно решение, въз основа на които той е предявил новото искане за екзекватура. Изцяло неуместно и формално и позоваването на обжалваното определение с цитираното към въпроса решение на ВКС. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по втория въпрос: Въпросът е несъответен на мотивите на въззивната инстанция, следователно не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на касационния контрол, съгласно т.1 на ТР№1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС - да е обуславящ изхода на делото. Както се посочи, и двете инстанции в преценката си относно удостоверената от чуждестранния съд дата на влизане в сила на чуждестранното решение са зачели именно твърденията на агенцията и представените от нея с исковата молба удостоверявания от Стопанския съд в Белград и са взели предвид именно фактът, на който страната се позовава като ново основание за екзекватура - влизане в сила на решението след съобщаването му на ответната страна на 31.10.2016г. Въпросът е и неясен. Ако зад него стои тезата на жалбоподателя, че в настоящото производство българският съд е следвало да приеме за дата на влизане в сила на съдебното решение на сръбския съд твърдяната в предходното производство по екзекватура /25.08.2010г./, то е налице очевидно противоречие с твърденията му в настоящата искова молба, съответно и съставлява недопустимо искане за ревизиране на влязлото в сила предходно решение за отхвърляне на искането за екзекватура. С влязлото в сила решение българският съд е отрекъл актът на чуждестранния съд да е влязъл в сила на 25.08.2010г., тъй като не е връчен на ответната страна. Третият въпрос също не може да послужи като основание за допускане на обжалването. Въззивното определение е постановено в синхрон с трайната съдебна практика, съгласно която, силата на пресъдено нещо обхваща предмета на спора и е средство за неговото разрешаване като преклудира всички релевантни факти за спорното материално право, които са осъществени към момента на формирането й. Силата на пресъдено нещо относно отречения факт /в случая отсъствие на предпоставката на чл.46,ал.1,б.“г“ Договора за взаимна правна помощ между НРБ и ФНРЮ от 1957г. и чл.117,т.2 КМЧП/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила и с което е установено, че правото на ищеца за признаване и допускане изпълнението на чуждестранното съдебно решение не е възникнало поради ненадлежно призоваване и уведомяване на ответника и отсъствие на редовно връчване на решението от постановилия го съд. Със сила на пресъдено нещо е отречена основателността на искането за екзекватура към датата 14 май 2018г. Допустимо е в нов процес ищецът да заяви отново искането си, но само като твърди нов, новонастъпил, след датата 14 май 2018г. поради това и непреклудиран релевантен факт. С предявяване на настоящото искане страната се домогва да ревизира влязлото в сила решение, претендирайки в новото производство българският съд да приеме, че преди датата на приключване на устните състезания пред инстанцията, чието решение за отхвърляне на молбата е влязло в сила, са били налице предпоставките за нейното уважаване, тъй като чуждестранното съдебно решение междувременно е влязло в сила. С оглед изхода на производството частният жалбоподател следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за производството - сумата 7 500лв. за изготвянето на отговор на частната касационна жалба съгласно договор за правна защита и съдействие от 11.10.2021г., в който е отразено заплащането на сумата в брой. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о. О П Р Е Д Е Л И : Не допуска касационно обжалване на определение № 2324/31.08.2021г. по в.ч.гр.д.№ 1232/2021г. на Софийски апелативен съд. Осъжда Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Република Сърбия, със седалище в Република Сърбия, [населено място] да заплати на СД “Хелиос-Пловдив-В. и с-ие“, [населено място] сумата 7 500лв. разноски за производството. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: