1 Р Е Ш Е Н И Е № 408 гр.София, 16 декември 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Румен Петров при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Красимира Колова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1112 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане (назовано „жалба”) на осъдения Р. С. С. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 283 от 24 септември 2013 година на Пловдивския районен съд, 12-ти наказателен състав, постановена по нохд № 2293 / 2013 година, изменена в наказателно-осъдителната й част с решение № 119 от 30 май 2014 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 1597 / 2013 година по описа на този съд. В искането на осъдения С. са посочени множество актове по делото, чиято проверка се претендира (решение, присъда, обвинителен акт, протест, протоколи за извършени процесуално-следствени действия и проверки и пр.). Внимателният прочит на искането дава основание за извода, че осъденият С. възразява ангажирането на наказателната му отговорност като цяло, което намира за неправилно и извършено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото му на защита, до неправилно приложение на закона и до постановяване на несправедлив съдебен акт. Тези възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, към които препраща нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, само и доколкото допуснатите нарушения са съществени. Общо формулираното искане е за възобновяване на делото и оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Р. С. участва лично и с назначения му за служебен защитник адвокат С. С. от САК, който заявява, че поддържа искането на осъдения С. за възобновяване на делото по изложените в него съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, при което установи следното: С влязлата в законна сила присъда е ангажирана наказателната отговорност на Р. С. С. за това, че през периода 18. 12. 2012 година – 21. 01. 2013 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при повторност в немаловажен случай, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у различни лица – 18 на брой, посочени в диспозитива на присъдата, като с това им причинил имотна вреда общо в размер на 3355 лева, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 28 във вр. чл. 26 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на четири години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Оправдан е по обвинението да е извършил такова деяние по отношение на лицата Д. Ц., Румен С. и М. К., общо за сумата от 300 лева. Зачетено е предварителното му задържане, считано от 21. 01. 2013 година. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – [населено място], с възражения срещу наложеното на осъдения С. наказание, както и по жалба на осъдения, е постановено атакуваното сега пред ВКС решение на въззивния съд, с което присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част само досежно датите на извършените деяния по отношение на пострадалите Р., П. и А. и досежно размера на причинената вреда на пострадалите Г., Б., Т., М. и Г., като е оправдан по обвинението за причинена обща имотна вреда над размера на сумата от 3260 лева до размера на 3355 лева. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, по отношение на съдебен акт, който не подлежи и не е проверяван по касационен ред. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Искането на осъдения С. и трите допълнителни изложения към него (всички саморъчно изготвени) съдържат недоволството на техния автор от цялостното протичане на воденото срещу него наказателно производство и претенция за преразглеждане на „...наказателните дела, преписки, постановления и решения...”. Декларативно са изброени текстове от НПК, които, според осъдения, са нарушени при провеждане на наказателното производство срещу него, като възраженията могат да бъдат обобщени така: - нарушено е правото му на защита; - обвинителният акт не отговаря на изискванията по чл. 246 от НПК; - въззивният съд не е проверил постановената присъда според изискванията на чл. 313 - 314 от НПК; - съдът е отказал да уважи доказателствени искания за преразпит на свидетели; - показанията на свидетелите (най-вече тези на Л.) са недостоверни и депозирани под натиск от страна на разследващите; - доказателствената съвкупност като цяло е противоречива, поради което приетите за установени факти нямат надлежна доказателствена основа. В останалата си част искането съдържа възражения, които биха могли да бъдат отнесени към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции, което е извън предмета на настоящата проверка. Извън това, жалбата и допълнителните бележки съдържат негативни оценки за дейността на разследващите органи, прокуратурата и съда, на които няма как да бъде отговорено, както и искане за сезиране на Конституционния съд на РБ с конкретния казус, което няма как да бъде удовлетворено. ВКС отразява констатацията си, че искането и въззивната жалба и допълненията към нея са идентични по своето съдържание. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че очакването ВКС да пререши делото по същество е неоправдано, защото възложената му от закона компетентност принципно изключва това. Контролните му правомощия по приложението на закона и справедливостта на отговорността, стесняват обхвата на проверката, на която по принцип служебното начало е неприсъщо. В правомощията на въззивния (а не на касационния) съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда и правилността на възприетата квалификация, което в случая този съд е сторил по предписания от закона начин. В случая, фактическите и правни изводи на редовните съдебни се оспорват от осъдения С. с формално позоваване на касационни основания. На практика обаче, основно са подкрепени с лични оценки за доказателствената стойност на свидетелските показания и с твърдения за неизяснени въпроси по делото, които аргументи няма как тук да бъдат обсъждани, ако молителят държеше сметка за естеството на извънредната проверка по Глава тридесет и трета от НПК, препращаща към разпоредбите за основанията и рамката на касационния контрол. Извършената от ВКС проверка не констатира наличие на заявените в искането съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебната фаза на процеса. Участието на защитник на осъдения е осигурено от момента на задържането му, като за такъв е назначена адвокат А. С. от Пловдивската АК (писмо и постановление от 22. 01. 2013 година, на л. 28 и л. 29 от ДП). Защитникът е участвал във всички проведени с осъдения процесуално-следствени действия (привличане, разпит, взимане на мярка за неотклонение и пр.). По отношение на извършените по делото разпознавания на осъдения С. с част от пострадалите лица, ВКС намира, че провеждането на процесуално-следствените действия в отсъствие на защитника на подсъдимия в конкретния случай не е от значение, защото въззивният съд е изключил резултатите от тези действия от доказателствената съвкупност по делото и те не са поставени в основата на формираните от този съд изводи по фактите (с. 17-18 от решението). Извън това, на общо формулираното твърдение на осъдения С. за нарушено право на защита няма как да бъде отговорено, доколкото е лишено от конкретика и доводи. Възражението относно качеството на обвинителния акт също следва да бъде преценено като неоснователно. Проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия С. чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, което да гарантира осъществяване на правото му на защита и това именно е същността на изискванията на чл. 246 от НПК към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени, не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата по чл. 102 от НПК и съответстват на извършеното с ТР № 2 / 2002 година на ОСНК, т. 4, тълкуване на разпоредбата от процесуалния закон. Напълно неоснователно е и възражението за отказани от въззивния съд доказателствени искания на осъдения С. и защитата му, което да е опорочило атакувания съдебен акт по начин, предпоставящ неговата отмяна. С определението си от 06. 11. 2013 година, постановено по реда на чл. 327 от НПК, въззивният съд е указал на осъдения и защитника му адвокат П. да конкретизира доказателствените си искания, съобразно подробно отразеното в мотивната част на определението. Това е сторено с писмена молба от 18. 11. 2013 година (л. 36 от внох дело) и по нея съдът се е произнесъл с мотивирано определение в открито съдебно заседание на 10. 12. 2013 година, като е допуснал до разпит като свидетел М. З. и е постановил преразпит на осемнадесет свидетели, посочени поименно в определението, които са били разпитани в хода на разследването и на първоинстанционното разглеждане на делото. Отказал е единствено допускане в качеството на свидетели на пет лица, неконкретизирани в искането и посочени само като „... един от [населено място] и четири от [населено място].” (л. 36, л. 38 от внох дело). Възражението на осъдения С. срещу качеството на извършената от въззивния съд проверка на постановената по делото присъда не намира опора в данните по делото. Проверката е извършена в цялост и независимо от посочените във въззивните жалби и допълненията към тях основания, съгласно изискванията на чл. 314, ал. 1 от НПК. Въззивният съд е провел подробно съдебно следствие, като протоколите от проведените четири открити съдебни заседания дават основание за извода за гарантирано пълноценно участие на осъдения и неговата защита. В резултат е постановен съдебен акт, който удовлетворява всички изисквания на разпоредбата на чл. 339 от НПК. Принципно положение е, че съдебният акт следва да обективира вътрешното убеждение на съда и така да позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който то е формирано. Затова, когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, какъвто е настоящият случай, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. Въззивният съд е извършил собствен и задълбочен доказателствен анализ и е обосновал подробно изводите си по фактите, вкл. приетите от него различни факти за част от инкриминираните деяния, както и съображенията си по приложението на правото. Не се подкрепя от доказателствата по делото твърдението за превратност и необективност в доказателствената дейност на съда. В основата на формираните изводи на съда по фактите са поставени най-вече показанията на пострадалите свидетели, като за всяко отделно инкриминирано деяние е посочена и неговата доказателствена обоснованост (с. 3 - с. 11 от решението). Доказателствената достоверност на показанията на свидетелите е обсъдена подробно и аналитично от съда, всяко само за себе си и в тяхната логическа свързаност. Съдът е изложил подробни съображения във връзка с тезата на осъдения, че се е завърнал в страната едва на 30. 12. 2012 година и е отсъствал от [населено място] през първата седмица на м. януари 2013 година, т. е. през по-голямата част от инкриминирания период (с. 11 – с. 14 от решението) и правилно е оценил същата като несъстоятелна. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие обстоятелствата относно периода на контактите между осъдения и всеки от свидетелите са изяснявани детайлно и обективно, вкл. чрез приобщаване на депозираните от свидетелите показания на ДП. Това е направено при дадено от осъдения С. и неговия защитник съгласие, при условията на чл. 281, ал. 5 от НПК. Показанията на всички тези свидетели представляват източници на преки доказателствени факти, като съдът не е имал каквито и да било основания да отрече тяхната годност и достоверност, а съображенията си за това той е изложил в рамките на извършения сериозен и задълбочен анализ и оценка, както вече бе посочено по-горе, вкл. и относно отказа си да кредитира за достоверност показанията на свид. З. - сестра на осъдения, както и неговите обяснения. Така че, за приетите по делото факти съдът е изложил подробни съображения, основани на пълен и цялостен доказателствен анализ, който не разкрива характеристики на игнориране или превратност. Поради това, оплакването за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на закона, не се подкрепя от данните по делото. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е резултат на надлежна процесуална дейност, гарантираща неговата формална и логическа правилност. При така установените факти от предмета на доказване, материалният закон е приложен правилно. Известно е, че измамата по смисъла на НК предполага наличие на установени няколко групи обстоятелства, а именно: деецът умишлено и с конкретни действия да е въвел в заблуждение лицето, от което се стреми да получи имотна облага, че ще му извърши някаква услуга (или достави определена стока, извърши определена работа и пр.), същият да не е имал намерение и възможност да изпълни поетия ангажимент, като поемането му е единствено с цел да набави за себе си имотна облага и в резултат на тези негови действия пострадалият да е мотивиран да извърши определено имуществено разпореждане в полза на дееца. Не е невъзможно някакъв вид договорни отношения да се използват при осъществяване на наказателно-правната измама. Тогава деецът няма намерение да се задължи по тях, както и възможност реално да ги изпълни, а те са само средството за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши той съответното имуществено разпореждане, с което трайно да намали своя патримониум, извършвайки един безвъзмезден и невъзстановим разход. В конкретния случай, въззивният съд е извършил задълбочен правен анализ на установените по делото факти съобразно посочените правни характеристики на наказателната измама и е направил законосъобразни изводи за приложимата правна норма (стр. 14 - 17 от решението). Настоящият състав не намира основания да не се съгласи с тях, поради което не е нужно да ги повтаря. Същественото е, че осъденият С. е извършил инкриминираните действия по публикуване на обява, установяване на контакти с пострадалите, предлагане на примамливи условия за работа в чужбина, „преференциални” условия за пътуване и пр., без да е притежавал необходимото разрешение за извършване на посредническа дейност и без реално да е имал възможност да осъществи такава, доколкото не е съществувала договореност с конкретен работодател и транспортна фирма. Убедил е свид. Л., че в много кратък срок, посочен от него, ще им осигури издаване на документи за правоуправление на МПС, за което те са му предоставили значителна парична сума. Всички тези действия на осъдения предхождат извършените от свидетелите имуществени разпореждания в негова полза и заедно с последващото му поведение на поддържане на заблудата чрез отлагане на „заминаването” по измислени поводи и в крайна сметка - укриването му от свидетелите, обективират липсата на намерение за изпълнение на поетите ангажименти и дават основание за направените от съдилищата правни изводи за съставомерност на деянията по нормите на закона, по които те са подведени. Във връзка със справедливостта на наложеното му наказание, осъденият С. не е изложил конкретни доводи. В рамките на извършената проверка на оспорването на наказването му като цяло, ВКС намира, че индивидуализацията на наказанието е извършена при отчитане на всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 НК. Трябва да се отбележи, че предходното осъждане на С. за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, е съобразено от закона при определяне на настоящето престъпление като извършено при условията на повторност и не може да бъде съобразявано при определяне на наказанието (чл. 56 от НК). Извън това обаче, съдът правилно е преценил като отегчаващи отговорността обстоятелства широкият кръг лица, към които са били насочени измамливите действия на осъдения, размерът на общо причинената щета, възползването не само от лековерието на пострадалите, но и от нуждата им да си осигурят трудова реализация и издръжка за себе си и семействата си. Наказанието е определено при лек превес на смекчаващи отговорността обстоятелства и така то изпълнява целите по чл. 36 от НК за поправяне на осъдения и превъзпитаване към спазване на закона и добрите нрави и за въздействие и върху останалите членове на обществото, поради което следва да бъде преценено като справедливо. Поначало няма как да бъде удовлетворена претенцията на осъдения за оправдаване по повдигнатото му обвинение при условията на чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от редовните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е неприложима. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. С. С. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 283 от 24 септември 2013 година на Пловдивския районен съд, 12-ти наказателен състав, постановена по нохд № 2293 / 2013 година и изменена в наказателно-осъдителната й част с решение № 119 от 30 май 2014 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 1597 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.