7 Р Е Ш Е Н И Е № 564 гр. София, 24 ноември 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Цветинка Пашкунова Севдалин Мавров при секретар Лилия ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора А. ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията Ц. ПАШКУНОВА н. д. № 623/2010г. Съдебното производство е образувано по искане на осъдения З. К. за отмяна на присъда №854/17.11.2009г. на Х. районен съд /РС/, по реда на възобновяването, предвиден в чл.425, ал.1, т.2, вр.чл.422, ал.1, т.5, вр. чл.348, ал.1, т.т.1 и 2, вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК. В депозираното искане се визират допуснати нарушения на процесуалния и материален закон. Очертаната позиция се обосновава със съображения за дерогиране предписанията на чл.24, ал.1, т.6 от НПК с предприетото срещу К. наказателно преследване, при налично постановление за отказ да се образува предварително производство за същото престъпление, и с доводи за ограничаване на процесуалните права на осъденото лице с демонстрираното от съдебните инстанции нежелание да бъде допуснат до разпит и изслушан в качеството на свидетел - Р. Т., районен прокурор в Д.. Подробно и обстойно се аргументира и престъпна несъставомерност на инкриминираното деяние по чл.324, ал.1 от НК, с възражения за липса на лимитираните в особената правна норма обективни и субективни признаци. Обръща се специално внимание на реализираните от З. К. „консултантски услуги”, в обсега на които с повдигнатото обвинение представителят на Прокуратурата е накърнил правото му на безпрепятствено формиране на убеждение и свободата на изразяване на мнение, и разпространяване на информация, прокламирани в чл.19 от Декларацията на ОС на О. за правата на човека, чл.10 от ЕКЗПЧОС,чл.39, ал.1 и чл. 41, ал.1 от Конституцията на РБългария. Поставя се акцент на отсъстващ регламент от разпоредби, налагащи института на „адвокатската принуда” като задължително условие за валидност на процесуалните действия на страната по гражданско, административно или наказателно дело. Предлага се атакуваният съдебен акт да бъде отменен и осъденият К. оправдан за извършено престъпно посегателство по чл.324, ал.1 от НК. В съдебно заседание на 11.11.2010г., осъденото лице, редовно уведомено не се явява и не участва с упълномощен адвокат, като възползвайки се от процесуалната възможност за лична и неприсъствена защита представя писмени бележки, поддържащи оплакванията, релевирани в искането за възобновяване. Представител на Върховната касационна прокуратура дава заключение за правилност на влезлия в сила съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съблюдавайки становищата на страните и материалите по делото, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №854 от 17.11.2009г. на Х. РС, постановена по НОХД №902/2009г., З. Б. К. е признат за виновен в това, че за периода от 28.09.2005г. до 12.06.2007г., при условията на продължавано престъпление в град Д. упражнявал адвокатска професия, без да има съответната правоспособност по Закона за адвокатурата /ЗА/, поР. което на основание чл.324, ал.1 от НК му е наложено наказание-300 /триста/ лева ГЛОБА в полза на държавата. По жалба на подсъдимото лице е инициирано производство по ВНОХД №262/2009г. пред Окръжен съд /ОС/-Хасково, финализирало с въззивно решение на 04.03.2010г., с което първоинстанционната присъда е изменена чрез намаляване размера на определената санкция на 250 /двеста и петдесет/ лева ГЛОБА. Искането на З. К. е допустимо за разглеждане в съдебно производство при пределите, очертани от процесуалните норми на чл.419-чл.426, Глава тридесет и трета от НПК, уреждащи извънреден способ за проверка на влезли в сила присъди - възобновяване на наказателни дела. Преценено обаче в контекста на изложената мотивация за отмяна на обявения и придобил юридически стабилитет съдебен акт, и за оправдаване на осъдения за извършено престъпно посегателство по чл.324, ал.1 от НК, то е неоснователно. При реализирания извънреден съдебен контрол, настоящият съд не констатира визираните от осъдения К. съществени процесуални нарушения, допуснати в досъдебната и съдебна фаза на наказателния процес. Приложените по делото постановления от 19.12.2002г. и 01.07.2005г. на Районна прокуратура-Д. за отказ да се образува предварително производство по чл.324 от НК срещу З. К., не са процесуална пречка, препятстваща провеждане на наказателно разследване и реализиране на неговата наказателна отговорност за инкриминираното престъпно деяние. Буквалното и логическо тълкуване на вложената в разпоредбата на чл.24, ал.1, т.6 от НПК законодателна воля, и интерпретацията й в кореспондираща връзка със задължителната и константна съдебна практика очертават като основания, изключващи започването на наказателното производство и обосноваващи неговото прекратяване случаите, при които спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство; постановление на прокурор или влезли в сила разпореждане или определение на съд за прекратяване на делото; и придобила юридически стабилитет присъда. Акцентираните от осъдения прокурорски актове за отказ за наказателно разследване не са от категорията на посочените в процесуалната норма постановления на органа, осъществяващ процесуално ръководство на досъдебното производство и актове на съда, с иманентно присъщите им характеристики - неотменимост по реда на касационното производство /“формална законна сила”/, изключителност /”материална законна сила”/, задължителност и изпълнителна сила. Те не преклудират предприетата срещу З. К. наказателна процедура и с оглед липсата на изискуемото се от принципа non bis in idem тъждество на разследваното престъпно посегателство. Действието на посоченото правило, обективиращо правосъдната аксиома, според която човек не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление, предпоставя идентичност на неправомерната дейност по висящо или приключило наказателно производство, и не позволява въпросите, предмет на разследване да бъдат ревизирани в друга процедура. Фактическите данни, описани в цитираните откази на районния прокурор от 19.12.2002г. и 01.07.2005г. да образува предварително производство срещу З. К., са за извършени от лицето действия, предхождащи инкриминирания период по настоящото дело /28.09.2005г.-12.06.2007г./и не мотивират прилагане на чл.24, ал.1, т.6 от НПК./Р 8/89г.на ОСНК, Р239/89г. на I-во н.о.,Р195/97г. на I-во н.о,Р664/2007г. на III-то н.о на ВС и ВКС/ Несъстоятелни са и доводите на осъдения за доказателствена непълнота, обусловена от нежеланието на съдебните инстанции да допуснат до разпит и изслушат в качеството на свидетел-Р. Т., и довела до ограничаване на неговите процесуални права. Първостепенният и въззивен съд в изпълнение на произтичащите от разпоредбите на чл.чл.13, 14 и 107 от НПК задължения, при изискуемите се процесуални мерки, осигуряващи разкриването на обективната истина и след всестранно изследване на обстоятелствата, значими за повдигнатото срещу З. К. обвинение, са формирали вътрешното си убеждение по основния факт. Доказателствената съвкупност, приобщена чрез депозираните свидетелски показания и представените писмени документи /искови молби, жалби, писмени становища и защити/, и проверена от изготвената съдебно-техническа експертиза категорично установява извършената от К., за времето от 28.09.2005г. до 12.06.2005г., в гр.Д. инкриминирана неправомерна дейност, изразяваща се в оказано правно съдействие на лицата И. Й., И. И., П. П., Е. В., Д. Й., Н. Д., А. А., К. Т., З. К., Т. Д., Г. Г., К. М., П. П., Р. Р., Р. Б. и Л. И., по граждански, административни и наказателни дела, без съответната правоспособност по ЗА. Очертаната конкретика не се оспорва и от осъдения. Предметът на доказване, лимитиран от разпоредбата на чл.102 от НПК е детерминиран от съдържанието на обвинителната теза, като може и следва да бъде установяван с нормативно предвидените процесуални способи и средства. Последните са свързани с тактиката и стратегията на наказателното разследване, и предопределени от релевантната за инкриминираното престъпление фактология и визираната правна квалификация. Реализираните от органите на досъдебното производство процесуално-следствени действия, насочени към събиране и проверка на доказателства по делото са в обхвата на субективната им преценка и оперативна самостоятелност, като същите са обвързани със санкционни последици, при установени неотстраними недостатъци в тяхната работа, и непълнота в доказателствените източници, обусловили необоснованост на повдигнатото обвинение досежно подлежащите на доказване факти - престъпно деяние и участието на обвиняемия /подсъдим/ в него, характера и размера на причинените вреди и другите обстоятелства, значими за отговорността.След инкорпориране и задълбочен анализ на доказателствения материал от досъдебното разследване, и при съблюдаване на предписанията на чл. чл.13, 14 и 107 от НПК решаващият съд е оправомощен да изгР. фактическите си и юридически констатации за обективните и субективни признаци на престъпния акт и неговия извършител. При хипотезите, в които обвинението е доказано с висока степен на интензитет, въз основа на достатъчно и убедителни фактически данни, и не съществуват съмнения за осъществяването на посегателството, престъпната му съставомерност и неговото авторство, правно ирелевантно е че всички допустими и относими доказателства не са приобщени, чрез регламентираните в процесуалния закон гласни, писмени и веществени доказателствени средства. При предположения и колебания обаче за реализирани от обвиняемия /подсъдим/ прояви на престъпно виновно поведение, и обективна невъзможност за допълнително събиране и проверка на необходимите за доказване факти в хода на съдебното следствие, той трябва да бъде оправдан. Релевираните от осъденото лице оплаквания за непълноти в доказателствената маса илюстрират неразбиране на така аргументираните от доктрината и съдебната практика постановки. Те индицират на несъобразяване с наложените от повдигнатото срещу З. К. обвинение по чл.324, ал.1 от НК ограничения при наказателното разследване, и игнорират безспорната доказателствена обезпеченост на обстоятелствата, включени в предмета на доказване чрез фактическите и правни очертания на прокурорския акт, в аспекта на която предявените доказателствени искания за разпит на прокурора Т. са процесуално ненужни. Несериозни са и твърденията на осъдения в коментираната насока, че показанията на Р. Т. биха го „оневинили” като автор на инкриминирания акт, чрез „заявеното от него компетентно мнение” за правомерност на осъщественото от К.. Субективната престъпна съставомерност на деянието не се базира на предложените от свидетелите разсъждения и умозаключения, а се извежда от доказаните обективни дадености и параметри на инкриминираните действия. В рамките на приетите по наказателното дело фактически положения, правилно е приложен и материалният закон. Инкриминираното поведение на З. К. се субсумира от особената норма на чл.324, ал.1 от НК, криминализираща и санкционираща упражняването на професия или занаят, без съответна правоспособност. Реализираната от осъдения дейност по оказване на правно съдействие на своите съграждани, изразяваща се в даване на консултации и съвети по въпроси, свързани с приложението на правото, предоставяни безвъзмездно или срещу последващо заплащане на услугите при постигнат благоприятен резултат; в изготвяне на съдебни книжа /молби, жалби, заявления, писмени защити/, възложени му по силата на устни уговорки или въз основа на писмени пълномощни и договори за поръчка; в иницииране на граждански, административни и наказателни дела, ангажиране с движението на заведените преписки и активно участие в производствата по тях до приключването им, е в обсега на регламентираната от чл.чл.2 и 24 от ЗА, адвокатска професия. Липсва и изискуемата се правоспособност, включваща придобитите знания и подготовка на дадено лице за правилното осъществяване на професия или занаят, признати по установения от закона ред, и предпоставяща консумиране на визирания престъпен състав./Р31/69г. на ОСНК, Р19/77г. на ОСНК, Р635/2004г. на II-ро н.о. и Р368/2009г.II-ро н.о. на ВС и ВКС на РБ/ Съгласно предписаното от разпоредбите на чл.чл.3 и 4 от ЗА, прокламираната в Конституцията на Р България дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридически лица, може да се упражнява само от адвокат, практикуващ самостоятелно или в сдружение. Такъв може да стане всеки дееспособен гражданин, завършил висше юридическо образование и придобил юридическа правоспособност, с минимален юридически стаж от 2 /две/ години, който е положил успешно предвидения в ЗА изпит, и притежава необходимите нравствени и професионални качества. Осъденият К. /пенсиониран инженер/ не отговаря на предявените условия за образователен и професионален ценз, и не удовлетворява императивните изисквания за вписване като адвокат, при актуалната нормативна уредба. Налице са и лимитираните в чл.324, ал.1 от НК субективни признаци на инкриминираното престъпление. Подобни изводи обуславят приобщените доказателства за хронологията от инкриминирани действия през установения продължителен период от време; определеното място, на което З. К. бил намиран от нуждаещите се лица /кафене в града/; и несъмнено примамливите обстоятелства, свързани с плащането на предлаганите услуги /безвъзмездна работа или резултативно заплащане/, индициращи на проектирани ясни представи за фактическите измерения на неправомерното деяние и за общественоопасния му характер в съзнанието на осъдения, и очертаващи волева насоченост на поведенческите прояви, които във взаимовръзка предопределят формиран умисъл. В контекста на изложеното неоснователни са доводите на осъденото лице за престъпна обективна несъставомерност на инкриминираното деяние по чл.324, ал.1 от НК, сочещи на предоставеното му от чл.1, т.13 от Търговския закон право на консултантска дейност, удостоверено с издадена на името на З. К. карта за идентификация №0991158; и на отсъстващ регламент от разпоредби, налагащи института на „адвокатската принуда”, като задължително условие за валидност на процесуалните действия на страната по граждански, административни или наказателни дела. Очертаните обстоятелства са некоректно обсъдени на плоскостта на основните права и свободи на гражданите за изразяване на мнение и разпространяване на информация, провъзгласени от чл.чл.39, ал.1 и 41, ал.1 от Конституцията на България и от международните актове - чл.19 от Всеобщата декларация на ОС на О. за правата на човека и чл.10 от Е. конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/. По делото не се оспорва, че осъденият има право да бъде консултант. Държавата обаче е тази, която създава механизми за реализиране на това право. В действащите процесуални закони /НПК, ГПК, АПК/, в Закона за правната помощ и Закона за адвокатурата, тя предвижда изрични условия и ред при предоставяне на юридически консултации; и при упражняване на дейност по правно съдействие и защита на законните интереси на физическите и юридически лица; като създава необходимите гаранции за тяхната охрана, с които К. не се е съобразил. В обхвата на последните е осигуряване на правото на гражданите да получат професионална и компетентна правна помощ, чрез лимитиране на кръга от лица, които могат да упражняват адвокатска професия, сред които не е осъденият. Възможността правната помощ да се осъществява от ограничена категория правоспособни субекти не е рестриктивна спрямо основните свободи мярка, а обезпечава същите, защото е свързана с отговорности и санкции при непрофесионално и немарливо изпълнение на задълженията от страна на адвоката. Това е отражение на обществената значимост на адвокатската професия и на дефинитивно презумираните от законодателя тежки последици, до които може да се стигне при ненадлежното й и безотговорно упражняване. В коментирания смисъл следва да бъде интерпретиран и институтът на „адвокатската принуда”, на който осъденият обръща особено внимание. Същият по своята правна природа представлява задължително процесуално представителство, предвидено в определени случаи от закона, с цел охрана на права /чл.чл.94, 101 и 381 от НПК; чл. 158, ал.4 от Закона за здравето/ .Той е генериран от предположението за специфичността на правната материя, по която гражданите не притежават познания, при което неучастието на професионалист би увредило в сериозна степен техните интереси и би довело до неблагоприятни последици. Лансираната от осъдения теза, че гражданското и административно процесуално право не познават този институт и не предвиждат като условие за валидност на процесуалните действия на страната, извършването им от адвокат, не изключва наказателното преследване срещу З. К. по чл.324, ал.1 от НК и не препятства ангажиране на наказателната му отговорност за престъпление против реда - упражняване на адвокатска професия, без правоспособност. С регламентацията на адвокатската дейност законодателят не установява принуда, а създава условия за ползване на компетентна правна помощ, при налично желание. Остава възможността всяко лице да избере да се яви пред административен орган или съд без адвокатско съдействие /освен в изрично предвидените случаи/, а не адвокатската помощ да бъде осъществявана от лица, без доказана подготовка / образование, опит и квалификация/, осигурена от регистрационния режим по ЗА. Когато законът не очертава наложителност за участие на адвокат в административните и съдебни производства се счита, че лицата с оглед на тяхното психо-физическо развитие притежават интелектуалния потенциал и социален опит сами да защитят своите процесуални права. Конкретиката по делото сочи обаче, че разпитаните свидетели не са били в състояние сами да сторят това и затова са потърсили правното съдействие на З. К., доверявайки му се изцяло и предоставяйки му пълна власт, във връзка със завеждането и движението на делата. Те са имали необходимост от професионална правна помощ и такава неправомерно им е била обещана и оказана от осъдения. Юридически неиздържани са и релевираните оплаквания за накърнено право на безпрепятствено формиране на убеждение и незачитане на свободите на изразяване на мнение, и разпространяване на информация, с инкриминирането на действия по изготвяне на съдебни книжа и подаването им пред надлежните органи. Визираните факти не илюстрират ограничения на претендираните права и свободи, защото З. К. не е съставял молбите, жалбите, писмените защити от свое име и не се е манифестирал като автор на направените в документите волеизявления. Той е упражнявал чужди права и реализирал дейност за чужда сметка, при което е недопустимо позоваването на нарушено лично право, гарантирано с посочените от осъдения национални и международни норми. Промяна в очертаната позиция за престъпна субективна съставомерност не внасят и възраженията на осъдения за липса на виновно поведение, в подкрепа на които се предлагат аргументи, сочещи на това, че потърсилите правна помощ лица са знаели, че той не притежава юридическа правоспособност. За осъществяване на престъплението по чл.324,ал.1 от НК не е необходимо укриване на обстоятелства, свързани с образованието и професионалния ценз на неговия извършител или въвеждане в заблуждение на определени лица по отношение на същите. В конкретния казус досежно това, че К. не е адвокат. Изложените съображения мотивират вътрешното убеждение на настоящия състав за неоснователност на искането на З. К. за отмяна на присъда №854/17.11.2009г. на Х. РС, ревизирана с решение от 04.03.2010г на ОС-Хасково, по предвидения в чл.425, ал.1, т.2, вр.чл.422, ал.1, т.5, вр. чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК ред на възобновяването, и за оправдаване на осъдения. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения З. К. за възобновяване на НОХД №902/2009г. по описа РС-Хасково и на ВНОХД №262/2009г. на Х. ОС, и за приложение на разпоредбата на чл.425, ал.1, т.2, вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК спрямо постановената по него и влязла в сила присъда. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.