Р Е Ш Е Н И Е № 312 София, 18 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на трети юни, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Пламен Петков касационно дело № 938 / 2013 год. Касационното производство е образувано по жалба от подс. Р. Ц. Х., депозирана чрез защитника му, срещу въззивно решение № 30 от 22. 02. 2013 година, постановено по ВНОХД № 12 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. В жалбата, поддържана и в съдебно заседание, се релевират и трите касационни основания, като по същество основно се изтъкват доводи за неизпълнение на задълженията на въззивния съд по чл. 339, ал. 2 от НПК. С жалбата се правят алтернативни искания: делото да бъде върнато за ново разглеждане, да бъде изменен атакувания съдебен акт с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, или да бъде намален размера на наложеното на подсъдимия наказание с приложение на института на условното осъждане и с намаляване размера на уважения граждански иск. Частният обвинител и граждански ищец Ц. М. Ц. не се явява и не се представлява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата, като моли същата да бъде оставена без уважение. След преценка доводите и съображенията на страните и проверка на въззивното решение на Апелативен съд – гр. Варна в пределите по чл. 347 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение в настоящия състав, намери следното: С присъда № 41 от 04. 12. 2012 год. постановена по НОХД № 392 / 2012 год. по описа на Окръжен съд – гр. Разград, подс. Р. Ц. Х. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от пет години, при първоначален „общ” режим на изтърпяване, в затворническо общежитие от открит тип. С присъдата, подс. Х. бил осъден и да заплати на гражданския ищец Ц. М. Ц. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със законните последици, като иска бил отхвърлен до пълния си предявен размер, като неоснователен. Присъдата била обжалвана от подс. Х. с оплаквания за допуснати от окръжния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила и за явна несправедливост на наложеното му наказание, като се оспорвал и размера на присъденото обезщетение. С жалбата към въззивния съд били отправени алтернативни искания, идентични с изложените в касационната жалба. С атакуваното въззивно решение № 30 от 27. 02. 2013 година, постановено по ВНОХД № 12 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна, същата била изменена, като бил намален размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” от пет на четири години. В останалата си част, първоинстанционната присъда, била потвърдена. Касационната инстанция намира, релевираните доводи в касационата жалба на подс. Х. за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от инстанциите по фактите, в частност от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 от НПК, в претендираното им от касатора съдържание. Това е така, поради следните съображения: Липсва твърдяното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Приетите за установени фактически положения обуславят съставомерност на деянието по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, т.е., материалния закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, респективно, оправдаване на подсъдимия, тъй като в настоящия случай, хипотезите на чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК и тази по чл. 354, ал. 1, т. 2, изр. 2-ро във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от същия процесуален закон, не са налице. Това е така защото, въз основа на съвкупната преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, както Окръжен съд – гр. Разград, така и Апелативен съд – гр. Варна, законосъобразно са приели, че вината и авторството на престъплението в чието извършване подс. Х. е бил признат за виновен, са установени по категоричен и несъмнен начин, извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират и допълват - показанията на разпитаните по делото свидетели и в частност, тези на Ц. Ц. и Р. Ц. и кореспондиращите си с тях заключения, по съдебно-медицинските, съдебно-психиатричната, балистична и химическа експертизи, приобщените писмени доказателства. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност е извършена от инстанционните съдилища, при съобразяване с принципа залегнал в разпоредбата на чл. 14 от НПК, поради и което, възраженията на защитата на подс. Х. за неизпълнение на задълженията на съдилищата по фактите, вменени им по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, не могат да бъдат споделени. Апелативен съд – гр. Варна стройно и аргументирано, е отговорил на доводите на защитата на подсъдимия /наведени междувпрочем по същество и в касационната жалба/, като липсват допуснати нарушения на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Извън всякакво съмнение е обстоятелството, че хипотезата на чл. 12, ал. 1 от НК не може да бъде изведена от установената по делото, доказателствена база – когато подс. Х. е произвел изстрела с който е причинил процесното нараняване на пострадалия, непосредствено противоправно нападение насочено срещу него, не е имало. Към този момент, пострадалият Ц. макар и да е държал взетата от каруцата на Х. брадва, е бил отдалечен на отстояние най-малко от два метра от касатора и заемал е далеч по-ниска позиция, бидейки стъпил на земята, докато подсъдимия се е намирал в каруцата си, държейки в ръце пригоденото като бойно, оръжие /в.ж. експертните заключения/. Липсата на условията на неизбежната отбрана пък от своя страна, изключва въпроса дали е налице превишаване на нейните предели поради уплаха или смущение, поради и което, искането на защитата за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, не може да бъде удовлетворено. Обосновани са изводите на инстанционните съдилища, че подс. Х. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 115 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, а не това, по чл. 129 от НК – касатора е приближил дома на пострадалия въоръжен с пистолет, който преди това е пригодил да изстрелва патрони с твърдо метално тяло, съоръжил го е именно с такива боеприпаси /въпреки, че е разполагал както с газови, така и с халосни/ целенасочено е предизвикал конфронтация заплашвайки пострадалия и не на последно място, е възпроизвел прицелен изстрел в гърдите на Ц., причинявайки му, процесното нараняване. Всички тези обстоятелства са били съзнавани от подсъдимия което пък налага и извода, че същия пряко е целял настъпването на общественоопасния резултат, като смъртта на пострадалия не е настъпила, поради оказаната медицинска интервенция. В обобщение може да се посочи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствената маса довели до неправилно приложение на закона, като същевременно не са били и допуснати нарушения на процесуалните правила явяващи се съществени, по смисъла на разпоредбата на чл. 348, ал. 3 от НПК. Не е налице и твърдяното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Х. наказание, е било релевирано и пред въззивната инстанция която, е упражнила правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК. Извършеният от въззивната инстанция анализ на релевантните за наказателната отговорност на подс. Х. обстоятелства е правилен и настоящата инстанция няма основания за неговата промяна. Определеното от апелативния съд на подсъдимия наказание, като размер, се явява напълно адекватно и кореспондиращо с целите визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК и същото извън съмнение, не съдържа характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Искането на защитата на подсъдимия Х. за допълнително намаляване размера на наложеното на последния наказание, изпълнението на което да бъде отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, не може да бъде удовлетворено, тъй като евентуалното му уважаване, би било в разрез както с целите на наказанието, така и с изискването визирано в разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а подадената касационна жалба, за неоснователна. Поради всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 30 от 22. 02. 2013 година, постановено по ВНОХД № 12 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2.