Р Е Ш Е Н И Е № 274 София , 11.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Бисер Троянов при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 971/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба от подсъдимия М. Х. М., подадена чрез неговия защитник адвокат В. Б., против решение № 292/13.07.2018 г. по внохд № 518/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, четвърти състав. В жалбата се сочи , че обжалваното решение е постановено в нарушение на закона и е явно несправедливо – касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Изтъква се , че при правилно установената фактическа обстановка съдът неправилно е счел , че подсъдимият е нарушил чл. 63, ал.2 от ППЗДвП. Наложените наказания касаторът намира за несъответни на приноса му за настъпилите общественоопасни последици, които са свързани преди всичко с поведението на другия подсъдим, който обаче е санкциониран по-леко. В заключение се отправя искане за оправдаване за нарушението на чл. 63, ал.2 от ППЗДвП и за намаляване на размера на наложените наказания лишаване от право да управлява моторно превозно средство и лишаване от свобода. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Повереникът на частните обвинители С. М., Б. М. и Ж. М. адвокат Й. Г. оспорва основателността на жалбата и настоява решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Прокурорът пледира против аргументите на касатора и в подкрепа на мотивировката на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК , установи следното : Районният съд в гр. Враца с присъда № 6 от 09.02.2018 г. по нохд № 663/2017 г. признал подсъдимия М. Х. М. за виновен в това, че на 15.11.2016 г., около 05.45 часа, на главен път Е-79, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „Л.”, нарушил правилата за движение по чл. 21, ал.1 от ЗДвП, като управлявал със скорост 104 км/ч при законоустановена такава 90 км/ч и при условията на независимо съпричинителство с А. О. А. причинил смъртта на А. Б. А. и средна телесна повреда на Ж. А. М., поради което и на основание чл. 343, ал.4, вр. с ал.3, б.”б”, пр.1, вр. с ал.1, б.”в”,във вр. с чл. 342,ал.1 от НК и съгласно чл. 58 Погрешно изписан като чл. 58 от НКа, ал.4 и чл. 55 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода,чието изтърпяване отложил съобразно чл.66, ал.1 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, както и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Съдът оправдал подсъдимия по обвинението за нарушаване на чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП и на чл.63, ал.2 от ППЗДвП. Със същата присъда А. О. А. бил осъден за това, че на 15.11.2016 г., около 05.45 часа, на главен път Е-79, при управление на моторно превозно средство-средство - товарен автомобил „М.”, нарушил правилата за движение по чл.21, ал.1 от ЗДвП, като управлявал със скорост 139,6 км/ч при законоустановена 90 км/ч и при условията на независимо съпричинителство с М. Х. М. причинил смъртта на А. Б. А. и средна телесна повреда на Ж. А. М., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. с ал.3, б.”б”, пр.1, вр. с ал.1, б.”в” ,във вр. с чл. 342,ал.1 от НК и съгласно чл. 58а, ал.4 и чл. 55 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил по реда на чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила и на лишаване от право до управлява моторно превозно средство за срок от две години и шест месеца, като го оправдал в за нарушаване на чл. 5, ал.1, т.1 от ЗДвП. В тежест на подсъдимите били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с решение № 292 от 13.07.2018 г. по внохд №518/2018 г. изменил първоинстанционната присъда, като признал подсъдимия М. Х. М. за виновен в извършване на нарушение по чл. 63, ал.2 от ППЗДвП и потвърдил останалата й част. Касационната жалба против така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният окръжен съд бил сезиран от прокурора с обвинение против подсъдимия М. Х. М. с правна квалификация по чл.343, ал.4 вр. ал.3, б.”б” пр.1 във вр. с ал.1 , б.”в” във вр. с чл. 342, ал.1 от НК за това, че е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал.1 , т.1 от ЗДвП, чл. 21, ал.1 от ЗДвП,и чл. 63 , ал.2, т. 5 от ППЗДвП . На стр. 2 – 5 в обстоятелствената част на обвинителният акт държавният обвинител описал механизма на пътно-транспортното произшествие, причинило настъпилите общественоопасни последици, като отбелязал, че подсъдимият М. се е движил със скорост 104 км/ч и навлязъл на 0.7 м в лентата за движение на бус „М.”, управляван от другия подсъдим А., като „пресякъл двойна смесена линия от страната на непрекъснатата й част” в нарушение на чл. 63, ал.2 от ЗДвП. Настъпил удар между двете превозни средства, в резултат на което бусът ”Мерцедес” навлязъл в насрещната лента, където на свой ред се сблъскал с влекач на ТИР -циментовоз. От удара настъпили смърт и средна телесна повреда на пътуващите в бус „М.” А. А. и Ж. М. . Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимите признали изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласили да не се събират доказателства за тях. Съдът констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и постановил осъдителна присъда с посоченото по-горе съдържание. Присъдата била обжалвана от подсъдимите и от повереника на частните обвинители. В жалбата си последният атакувал оправдаването на подсъдимия М. за нарушение по чл.63, ал.2 от ЗДвП и отправил искане за увеличаване на наложените му наказания. Въззивният съд внимателно изследвал процесуалната дейност на преходната инстанция и правилно съзрял нарушение на правилата за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т.2 от НПК. Очевидно е, че първостепенният съд не е съобразил доказателствените ограничения на производството по глава двадесет и седма от НПК и основното правило, че самопризнанието обхваща само данните, посочени в обвинителния акт. Вместо това окръжният съд изложил съображения ,че подсъдимият загубил контрол върху лекия автомобил – обстоятелство, което не е инкриминирано, и оправдал подсъдимия за неспазване на пътната маркировка. Този процесуален подход е изключен при развилата се диференцирана процедура, както е отбелязала и въззивната инстанция на стр.12-14 от мотивите си. За разлика от описаното от първата инстанция нарушение / загуба на контрол върху управляваното моторно превозно средство/ неправомерното пресичане на двойната непрекъсната линия и навлизане в насрещната лента за движение са включени в обхвата на признати от подсъдимия факти и правилно, в съответствие с разпоредбата на чл. 63, ал.2 от ППЗДвП, са получили правна квалификация от въззивната инстанция. Несподелими са и възраженията срещу справедливостта на наложените на касатора наказания, аргументирани с твърдение за по-големия принос на подсъдимия А. за настъпване на общественоопасните последици от пътнотранспортния инцидент. Логическият извод от установената по делото и призната от жалбоподателя фактическа обстановка е в обратна насока. Подсъдимият М. с неправомерното навлизане при неразрешена скорост в лентата за насрещно движение е сложил начало на причинно следствен процес , в който след това се е включил и автомобилът, управляван от подсъдимия А.. Последният, макар също да се е движел с неразрешена скорост, е заемал определената му от правилата ЗДвП част от пътното платно и в основата на напускането й е именно сблъсъка с „Л.”-та на жалбоподателя.. Предходните инстанции правилно са определили степента на обществена опасност на деянието, извършено от подсъдимия, а отмерените наказания при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК са адекватни на изтъкнатите от защитата смекчаващи отговорността обстоятелства. Санкцията не е явно несправедлива по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и не са налице основания за нейната ревизия в желаната от жалбоподателя насока. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 292/13.07.2018 г. по внохд № 518/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, четвърти състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.