1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 476 [населено място], 08.08.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2238 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Т. срещу решение № 501/17.05.2021 г. по в. гр. д. № 3601/2020 г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение № 4742/05.08.2020 г. по гр. д. № 6523/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД да заплати на касаторката сума в размер на 50 000 евро – разходи за лечение в клиника „Нейровита“ Москва, Русия, заплатени по сметка на клиниката на 14.04.2015 г. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Без да обсъди какво по своята същност представлява дарението и кой е собственик на дареното имущество, въззивната инстанция неправилно е приела, че ищцата не е претърпяла имуществена вреда в размер на 50 000 евро, платени за престоя ѝ в клиника „Нейровита“ от набрани по дарителска сметка средства. Заявява се становище, че в действащото ни законодателство не съществува правна норма, която да изключва отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинени от деликт имуществени вреди, ако те са заплатени със средства, събрани чрез дарения. Тезата на съда означава, че дарителите са изпълнили чуждо задължение като са освободили застрахователя от отговорност. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните : 1.„Следва ли делинквентът, респ. застрахователят на делинквента, срещу когото е предявен иск от увредения за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, да се освободи от отговорност да заплати разходваните от увредения средства за лечение, когато увреденият е получил тези средства от дарения на трети лица?“ 2.„Освобождава ли се от отговорност делинквентът, респ. застрахователят на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да възстанови разходите за лечение, платени от увредения, когато увреденият от непозволено увреждане е заплатил лечението си от получени средства по дарение от трети лица?“ 3.„Налице ли е задължение за репариране на вреди от делинквента, респ. застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, когато увреденият при непозволено увреждане е получил средства по силата на дарения?“ 4.„Когато увреден при деликт получи дарения от трети лица, счита ли се за погасено задължението на делинквента, респ. на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да заплати обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди?“ 5.„Счита ли се за погасено задължението на делинквента и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да заплати на увредения обезщетение за вреди по смисъла на чл. 45 ЗЗД, когато увреденият е получил средства от дарения от трети лица?“ 6.„Погасява ли дареното движимо или недвижимо имущество от трети лица в полза на увредения задължението за обезвреда на делинквента, респ. неговия застраховател?“ 7.„Следва ли да се приеме, че с факта на дарението в полза на увреден от деликт третите лица са имали намерение и воля да освободят причинителя на вредата и неговия застраховател при настъпване на застрахователно събитие от задължение за изплащане на обезщетение?“ 8.„Дареното движимо или недвижимо имущество от трети лица в полза на увреден замества ли задължението на делинквента и застрахователя да изплати обезщетение?“ 9.„Погасява ли се задължението на делинквента и застрахователя, респ. отговорността му да заплати обезщетение, когато увреденият е получил средства от дарения от трети лица?“ 10.„Счита ли се за обезщетен увреденият с акта на дарението от трети лица при настъпване на застрахователно събитие и при получено дарение кой носи отговорност за вреди?“ 11.„Какъв следва да е произходът на средствата, с които увреденият е платил лечението си при деликт, за да е налице имуществена вреда, която да е основание делинквентът и неговият застраховател да я покрият? Следва ли по произход средствата за лечение да са от спестени доходи от работна заплати или от полагане на лична трудова дейност от увредения преди деликта, за да се приеме, че само те подлежат на възстановяване, когато са разходвани за покриване на средства за лечение по повод уврежданията?“ 12.„Дарението на движимо или недвижимо имущество включва ли се в патримониума на увредения и за него налице ли е вреда, ако разходва получени по дарение или по наследство средства за лечение, или произходът им следва да е личен доход на пострадалия - например от спестявания от работна заплата или друга трудова дейност /без значение дали към момента на деликта увреденият е бил ученик и не е имал възможност да получава доходи извън стипендията за отличен успех/?“ От касатора се мотивира, че при произнасянето си въззивният съд се е отклонил от постановките на ППВС № 4/1968 г., отделно отговорът на въпросите ще допринесе за развитие на правото и за точно прилагане на закона. Релевира се наличието на противоречива практика на апелативния съд, а именно недопуснато до касация решение по в. гр. д. № 2777/11 г. на САС, ГК, 1 състав, с което е прието, че средствата, набрани за лечение на увредената М. Г. по дарителска сметка, са нейна лична собственост и след разходваните им застрахователят следва да ги възстанови. Отделно се твърди, че е налице очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като съдът не е обсъдил относими към института на непозволеното увреждане факти, както и е достигнал до неправилни изводи. В отговорът на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД жалбата се оспорва като неоснователна и се заявява становище, че не са налице основания за достъп до контрол за законосъобразност на въззивното решение. Претендира се постановяване на акт, с който да бъде отказан достъп до касация, евентуално въззивното решение да бъде потвърдено като правилно и да се присъдят разноски за касационната инстанция. От застрахователното дружество е подадена насрещна касационна жалба срещу решението на Апелативен съд София в частта му, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за осъждане на застрахователното дружество да заплати сума в размер на 3 517, 95 лв. – разходи за пътуване до Москва, 6 153, 60 лв. – разходи за покупка на мотопед, 14 487 евро – разходи за лечение в Солун за 2016 г., 21 112 евро – разходи за лечение в Солун за 2017 г. Твърди се, че въззивният съд е постановил необосновано решение, тъй като изводът му за сторени разходи от увредената ищца не се подкрепя от доказателствата по делото. В изложението на основания за достъп до касация от жалбоподателя се поставят следните въпроси, които се счита, че са обуславящи изводите на въззивната инстанция, а именно : 1.„Въззивният съд при постановяване на решението трябва ли да извърши цялостна преценка на всички, събрани по делото, доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо и кои не кредитира?“ 2.„Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и изведе правните си изводи от изготвената експертиза, която обаче не е извършила реална проверка и заключението ѝ не се позовава на събрани в хода на производството доказателства?“ 3.Относно правното значение на фактурите и могат ли същите да служат за доказване на плащане 4.„Как и с какви документи се доказва извършено плащане по фактура? Фактурата представлява ли документ за доказване на извършено плащане?“ По въпросите се твърди отклонение от разясненията, дадени в казуална практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Претендира се постановяване на акт, с който касационната жалба бъде селектирана, а решението - допуснато до контрол по същество и отменено, евентуално делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. От ответника по насрещната касационна жалба С. Г. Т. не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното : Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявени от С. Г. Т. срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на суми по различни пера, едната от които в размер на 50 000 евро - разходи за лечение в клиника „Нейровита“ Москва, Русия, заплатени по сметка на клиниката на 14.04.2015 г. Ваъззивната инстанция е възприела установените от първоинстанционния съд факти, според които в резултат на ПТП, причинено на 12.03.2014 г., ищцата, в качеството си на пътник в автомобил, е получила тежки травматични увреждания на гръбначния стълб. С влязло в сила съдебно решение в полза на пострадалата е било присъдено обезщетение в размер на 850 000 лв. В периода март – август 2014 г. на ищцата са били извършени седем операции, но въпреки това към януари 2015 г. тя е била с трайна квадрипареза с възможност да свива само дясната предмишница в обем три пъти по-малък от нормата. В рамките на лечението, извършено в клиника „Нейровита“ в Москва, са били направени множество изследвания, както и трансфузия на стволови клетки. Според изслушаните в производството експертни становища благодарение на комплексно извършеното лечение, а не единствено на вливането на стволови клетки, е било постигнато подобряване на състоянието. Експертите са посочили, че лечението със стволови клетки е дискусионно и не са потвърдени с категоричност неговите позитивни резултати. На 28.03.2014 г. в „Банка Пиреос България“ АД – клон Пазарджик е била открита сметка за набиране на средства от трети лица, които да бъдат разходвани за лечение на С. Т., като титулярят има право да се разпорежда със средствата само за уговорената цел /чл. 3 от договора за откриване на дарителска сметка/. Ако целта бъде реализирана или при настъпила невъзможност за реализирането ѝ, средствата остават в собственост на Т., освен при уговорено нещо друго между дарител и дарен /чл. 4 от същия договор/. От тази сметка е било платено лечението в клиника „Нейровита“ в Москва в размер на 50 000 евро. За да уважи предявения иск за заплащане на сума в размер на 50 000 евро, първостепенният съд е приел, че даренията са били направени единствено поради лични емоционални и нравствено-етични съображения, а не в изпълнение на законово задължение за обезщетяване на вреди, каквото задължение има само застрахователят. Покриването на разходи за лечение със средства от дарителска сметка не погасява нормативно скрепеното задължение на застрахователя да репарира причинените на пострадалата имуществени вреди. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която застрахователното дружество е било осъдено да заплати на ищцата обезщетение в размера на 50 000 евро, въззивният съд е съобразил, че лечението в клиника „Нейровита“ Москва, Русия е било заплатено от ищцата със средства, набрани в рамките на дарителска кампания, по сметка, открита в полза на С. Т. с конкретно предназначение – финансова помощ за лечението ѝ след ПТП. В този смисъл сумата от 50 000 евро според съда не представлява ефективно претърпяна имуществена вреда. Не са налице сочените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В случая това не е сторено, а касаторът е навел оплаквания за неправилност на решението, постановено от Апелативен съд София, които са регламентирани като основание за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. От настоящия състав не се констатира наличието на порок, който да води до очевидна неправилност – приложение на закона в обратен смисъл, приложение на норма, която няма характера на действащо обективно право, драстично нарушение на логическите правила или на основополагащи съдопроизводствени принципи. Всички въпроси, поставени от касатора С. Г. Т., всъщност представляват вариативни формулировки на един и същ въпрос, който се отнася до наличието на пасивна материалноправна легитимация за ответника застраховател по „Гражданска отговорност“, когато разходи за лечение на причинени при ПТП вреди са извършени чрез набрани дарения. Този въпрос безспорно е обусловил изводите на въззивната инстанция и има качеството на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на този въпрос обаче не се явяват удовлетворени нито селективният критерий, регламентиран от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито този по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място, следва да бъде посочено, че въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., нито от служебно известното на съда Решение № 51/1974 г. по н. д. № 43/1974 г. на ОСНК на ВС, решение № 152/2010 г. по гр. д. № 217/2009 г. на IV ГО. В мотивите на соченото постановление е разяснено, че имуществена вреда от вида загуба е налице тогава, когато има реално намаляване на имуществото на увреденото лице. Определянето на размера и изплащането на обезщетението следва да бъде извършвано при съблюдаване на изискването да не се стига до неоснователно обогатяване на увреденото лице, а да се обезщетят само действително настъпилите вреди. В посока на тези разяснения е постановил решението си въззивният съд, макар да е изложил твърде пестеливи мотиви. Тъй като ищцата е младо момиче, което при нелеп инцидент е изгубило възможността да се движи, организираната в нейна подкрепа кампания за набиране на средства е отключила съпричастността на много хора, които са счели за свой нравствен дълг имуществено да я подпомогнат непосредствено след преживяното и с цел своевременно предприемане действия по осъществяване на лечение, за което родителите не са имали средства. Паричните суми, които са постъпили по сметката на ищцата са били предназначени именно за лечение и са били директно преведени от банката на клиниката. При така установените факти въззивният съд е направил извод, че на практика имуществото на ищцата след заплащане на лечението е останало непроменено като обща величина, поради което не е налице и вреда. От факта на увредата ищцата е реализирала имуществена полза, която е била съобразена като факт при отчитане на нейната материална сфера. Наред с това, въззивният съд е имал предвид и присъденото в полза на ищцата обезщетение в сериозен размер, задължение за чието заплащане има застрахователното дружество ответник. Ето защо, не може да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е формирал погрешен извод, че задължението на застрахователя е било изпълнено от трети лица. Всъщност, съдът е формирал извод, че за застрахователя изобщо не е възникнало задължение за покриване на твърдяната имуществена вреда – разходи за лечение в клиника „Нейровита“ Москва, Русия, тъй като тя не е възникнала. Наред с това, следва да се посочи, че определение № 513/10.07.2013 г. по т. д. № 340/2012 г. на II ТО, на което касаторът се позовава, не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не дава отговор на процесуалноправен или материалноправен въпрос. Отделно, същото е постановено при различна от установената в конкретния случай фактическа обстановка, тъй като е отречено даренията да са били направени под условие средствата да се ползват именно за лечение на пострадалата. Неудовлетворен се явява и соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разяснението в т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в изложението не е обоснована неяснота или непълнота на конкретна правна норма, която намира приложение за казуса, нито необходимост от изоставяне на създадена до момента съдебна практика, която е неправилна или неактуална, предвид формираните обществени и икономически отношения. Разпоредбите на чл. 45 ЗЗД, чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 226 КЗ /отм./ не се нуждаят от изясняване, а по приложението им е създадена многобройна съдебна практика. При липса на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде отказан. Предвид изхода на делото по касационната жалба на С. Г. Т., то на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД не следва да се разглежда. При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника е необходимо да бъдат присъдени направените в касационната производство разноски, които са посочения от него в размер - на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 501/17.05.2021 г. по в. гр. д. № 3601/2020 г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение № 4742/05.08.2020 г. по гр. д. № 6523/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на „ДЗИ-Общо застраховане“ АД да заплати на С. Г. Т. сума в размер на 50 000 евро – разходи за лечение в клиника „Нейровита“ Москва, Русия, заплатени по сметка на клиниката на 14.04.2015 г. ОСЪЖДА С. Г. Т., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД сума в размер на 100 лв. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.