1 Р Е Ш Е Н И Е № 359 гр. София, 27 ноември 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 982 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Д. П., чрез защитника му адвокат П. П. от АК – [населено място], срещу решение № 185 от 26 март 2014 година на Пловдивския апелативен съд, трети наказателен състав, по внохд № 42 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 43 от 11 октомври 2013 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 242 / 2013 година по описа на този съд. Подадената касационна жалба съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че формираните от първоинстанционния съд и възприети изцяло от въззивния съд изводи по фактите не съответстват на събраните по делото доказателства, които, от своя страна не установяват елементите от субективната страна на престъпленията, за които е ангажирана наказателната отговорност на жалбоподателя. Твърди се също, че въззивният съдебен акт не съдържа обсъждане и изводи по направените от подсъдимия и защитата му възражения пред първоинстанционния съд. Декларирано е и представяне на допълнителни съображения в срока по чл. 351, ал. 3 от НПК, но такива не са представени. Жалбата съдържа алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или изменяване на това решение, като бъде отхвърлен предявеният граждански иск като неоснователен. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят – подсъдим Т. П. не участва лично, редовно призован. Не се явява и защитникът му адвокат П., също редовно призован. Не са представени писмени бележки по съществото на делото. Гражданският ищец Министерство на финансите – ТД на НАП – [населено място], офис в [населено място], редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище по жалбата на подсъдимия П., в което е заявена нейната неоснователност и се претендира оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакуваното въззивно съдебно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Решението на въззивния съд, предмет на настоящата касационна проверка, е второ поред, след постановеното в хода на съдебното разглеждане на делото решение № 74 от 02 април 2013 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 64 / 2013 година, с което е отменена изцяло първата постановена по делото присъда на Хасковския окръжен съд № 268 от 29 ноември 2012 година, по нохд № 368 / 2011 година и делото е върнато за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание за отстраняване на допуснати нарушения на процесуалните правила, преценени от въззивния съд като съществени. При новото разглеждане на делото е постановена посочената по-горе присъда, с която подсъдимият Т. Д. П. е признат за виновен за това, че: - през периода 14. 08. 2002 година – 14. 10. 2002 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като собственик на [фирма], е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 62 703. 51 лева, като потвърдил неистина в подадени данъчни декларации №№ 5670 от 14. 08. 2002 година и 7444 от 14. 10. 2002 година, които се изискват по силата на чл. 100, ал. 3 от ЗДДС (отм.), поради което и на основание чл. 257, ал. 1, предл. 1 (отм.) във вр. чл. 255, ал. 1, предл. 2 (ред. ДВ, бр. 62/1997 година) във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила и на глоба в размер на 5000 лева. Оправдан е по обвинението да е извършил престъплението и чрез „затаяване на истина” и за инкриминирания период от 01. 07. 2002 година до 14. 08. 2002 година и след 14. 10. 2002 година, както и до размера на сумата 141 865. 83 лева като предмет на престъплението; - през периода 03. 03. 2002 година – 14. 12. 2002 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като собственик на [фирма], с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери – 59 982. 02 лева, водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание – 13 броя консигнационни протоколи, поради което и на основание чл. 257, ал. 1 предл. 1 отм.), във вр. чл. 256 (ред. ДВ, бр. 62/1997 година) във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, и на глоба в размер на 5000 лева. Оправдан е по обвинението престъплението да е извършено и чрез ползване на счетоводни документи с невярно съдържание (5 броя фактури, конкретно посочени) и до размера на сумата 141 865. 83 лева като предмет на престъплението. За двете престъпления, при условията на чл. 23 от НК, на подсъдимия П. е определено общо наказание от две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, както и глоба в размер на 5000 лева. Осъден е да заплати в полза на държавата, представлявана от министъра на финансите, обезщетение за причинени от престъпленията имуществени вреди в размер на 122 685. 53 лева, заедно със законните последици и юрисконсултско възнаграждение, като искът е отхвърлен до пълния му размер от 141 865. 83 лева. Присъдени са и направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия П.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия, е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение на въззивния съд, с което присъдата е изменена само в наказателно-осъдителната й част – наложеното на подсъдимия общо наказание е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и двете наказания са намалени под предвидения за всяко от тях в закона минимум, на една година и шест месеца лишаването от свобода, а глобата – на 3000 лева. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира касационната жалба на подсъдимия П. за неоснователна и съображенията за това са следните: Акцентът в жалбата е поставен върху релевираното нарушение на материалния закон, изразяващо се в осъждане на подсъдимия за деяние, което не е съставомерно от субективна страна по посочените норми на закона. Основание за това възражение подсъдимият съзира в заявената липса на съзнание у него за неистинския характер на инкриминираните документи – фактури и протоколи за консигнация, както и за тяхното невярно съдържание и за избягването чрез тяхното ползване на установяването на данъчни задължения. А неговото незнание за тези обстоятелства е свързано с физическата отдалеченост на фирмите-съконтрагенти и ползването от страна на собствениците им на други лица за осъществяване на търговската дейност по силата на упълномощаване. Твърди се също, че протоколът за консигнация не представлява „данъчно събитие” според нормите на отменения ЗДДС, в сила от 01. 01. 1999 година до 01. 01. 2007 година. В жалбата са заявени и допуснати от съда съществени процесуални нарушения, макар същите да не са надлежно конкретизирани. Твърди се, че съдът не е отговорил на всички направени от защитата възражения и не е изложил убедителни съображения относно знанието на подсъдимия за естеството и съдържанието на инкриминираните счетоводни документи. Оспорването на процесуалната дейност на съда следва да бъде обсъдено преди останалите възражения, защото единствено при констатации за липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е възможна касационната проверка за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. 1. Принципно положение е, че в правомощията на въззивния, а не на касационния съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което в случая апелативният съд е сторил по предписания от закона начин, видно от мотивите на обжалваното решение. Следва да се отрази и констатацията, която ВКС прави, че мотивите към присъдата са задълбочени, аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Независимо от това, въззивният съд е направил собствен и изчерпателен доказателствен анализ, в резултат на който е формирал убедителни изводи по фактите и по правото. Съдът е отговорил на наведените от защитата на подсъдимия по съществото на делото доводи относно естеството на инкриминираната дейност на подсъдимия П., ползваните от него документи и последиците от тази дейност, като е направил верни изводи за фиктивния характер на сделките и за неистинността и невярното съдържание на документите (с. 11 – 14 от решението на въззивния съд). Обсъдил е подробно правните характеристики на консигнационните протоколи, целта на съставянето им и тяхното ползване пред данъчните органи в хода на ревизионното производство, а именно – документално обосноваване на липсващите стоково-материални запаси и в крайна сметка – осуетяване установяването на дължимия ДДС върху липсващите стоки като данъчно задължение на подсъдимия (с. 15-16 от същото решение). Съдът е обсъдил и обстоятелствата, свързани с извършено от подсъдимия П. плащане по сделките със свид. Ж. (с. 12 от решението), без то да повлиява характера на инкриминираните фактури като неистински и с невярно съдържание (макар при установена тяхна неистинност, верността или не на отразените в тях обстоятелства да е без правно значение). Изложените в тази връзка съображения няма причини да не бъдат споделени, защото кореспондират с данните по делото и със закона и не се налага да бъдат повтаряни. Въззивният съд подробно е описал и обсъдил всяка от инкриминираните общо пет броя фактури, вписани в двете справки – декларации по чл. 100 от действащия към онзи момент ЗДДС (с. 3-7 от решението), както и 13-те консигнационни протоколи, предоставени от подсъдимия на ревизиращите, с цел документалното обосноваване на липсата на стоково-материални запаси. Изложил е убедителни съображения относно тяхното съдържание и авторство, основани на цялостен анализ на всички събрани по делото доказателства (с. 12-16 от решението на въззивния съд). Като е утвърдил фактическата правилност на постановената първоинстанционна присъда, въззивният съд не е нарушил закона, защото е имал основание да приеме, че механизмът на осъществената от подсъдимия П. дейност е надлежно и безспорно установен. Преобладаващата част от доказателствените източници представляват писмени документи (фактури, справки-декларации, дневници за покупки и за продажби, протоколи за консигнация и пр.), които са били предмет и на експертно съдебно-счетоводно изследване (експерти Д., Т. и К.). Заключението на експертизата е защитено и прието от съда, без да бъде оспорено от страните по делото, вкл. от подсъдимия и неговата защита (л. 87 и сл. от нох дело). Гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите И. – инспектор в НАП и автор на данъчния доклад, А. – последващ собственик на фирмата на подсъдимия, Ж., Г., А., Б., Р., Т., Б., П. и пр. – управители на другите фирми, част от веригата от дружества, взаимно обвързани в инкриминираната дейност от симулирани сделки), са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и съобразно заключенията на посочената вече основна и допълнителната съдебно-икономически експертизи, изслушани и приети от съда при участие на подсъдимия и неговия защитник, както това бе посочено по-горе. При изложените съображения, извършената от третата инстанция проверка не установи наличие на нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на подсъдимия и да са възпрепятствали разкриването на обективната истина относно правнорелевантните факти. Възраженията на подсъдимия П. за допуснати от съда нарушения при изготвяне на атакувания съдебен акт също не намират опора в делото и следва да бъдат прецени като неоснователни. 2. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти, които, впрочем, не се и оспорват от жалбоподателя. Същият твърди обаче, че деянията му са несъставомерни от субективна страна по нормите на закона, по които са подведени. Това твърдение не държи сметка преди всичко за безспорното принципно положение, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и едва след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Така че, по делото несъмнено е установено участието на подсъдимия П., като едноличен собственик на капитала и управител на [фирма], във веригата от дружества, осъществили дейност за неправомерно усвояване на данъчен кредит чрез документално симулиране на сделки, без да са притежавали търговски обекти, складове, офиси, транспорт, персонал, без налична информация за извършени разплащания, за притежавани разрешителни и лицензи за осъществяване на стопанска или търговска дейност и пр. Резултатите от извършените насрещни проверки на предходните доставчици (преките [фирма], [фирма], [фирма], както и техните доставчици – [фирма] и пр.), несъмнено потвърждават констатациите и изводите за фиктивна стопанска дейност по инкриминираните сделки, за документалното обосноваване на която са използвани счетоводни документи с невярно съдържание. При това положение е безпредметно обсъждането на направеното в касационната жалба възражение за правното естество на съставените от подсъдимия П. протоколи за консигнация за липсващите стоки, предмет на фиктивните сделки. Все пак, с оглед изчерпателност може да се каже, че консигнацията, макар и да няма изрична правна уредба, несъмнено се приема от доктрината и практиката като разновидност на комисионния договор и за нея се прилагат правилата за последния. Правната й същност може да бъде дефинирана като действия от свое име и за чужда сметка срещу уговорено възнаграждение – консигнаторът се задължава да продава от свое име, но за сметка на консигнанта доставената му от последния стока, като срещу това има право на възнаграждение, определяно обикновено като процент от цената на реализираната стока. Представените от подсъдимия консигнационни протоколи съдържат уреждане именно на такива договорни отношения и целят доказване наличието на стоки, но в склад или магазин на консигнаторите (свидетелите Б. и П.). Обстоятелството, че такива стоки не се намират в посочените лица се установява категорично не само от техните показания, но следва и от установения и вече обсъден симулативен характер на сделките, чийто предмет би следвало да бъдат въпросните стоки. В отговор на възражението в касационната жалба би следвало да се посочи и това, че съгласно чл. 24 от ЗДДС (отм.), „Данъчно събитие по смисъла на този закон е доставката на стоки или услуги по смисъла на чл. 7-10, извършени от данъчнозадължени по този закон лица и с място на изпълнение на територията на страната...”, а прехвърлянето на правото на разпореждане със стока срещу заплащане на комисионна е приравнено на „доставка на стока” според чл. 8 от същия закон. Така че, към надлежно установените по делото факти са приложени съответните материалноправни норми. Няма как да бъде споделено изразеното от защитника на подсъдимия становище за несъставомерност на действията на неговия подзащитен, при несъмнено установеното по делото лъжливо документиране и деклариране на фиктивни търговски обороти с цел създаване у компетентните органи на убеждение за реално извършена търговска дейност, при съзнаване на естеството й и последиците за всички участници. Фактите по делото не дават основание за удовлетворяване на искането на подсъдимия П. за оправдаване по повдигнатите му обвинения, защото от тях не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. Предвид обстоятелството, че подсъдимият П. оспорва като цяло ангажирането на наказателната му отговорност за инкриминираните в производството деяния, ВКС провери и параметрите и тежестта на тази отговорност, при което констатира, че наложените на подсъдимия наказания са определени при отчитане на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и при съобразяване на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Въззивният съд правилно е отчел 12-годишното наказателно преследване срещу подсъдимия, надхвърлящо критериите за „разумност” на срока на производството, като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство и е редуцирал наказанията, като ги е намалил съответно с шест месеца лишаването от свобода и с две хиляди лева - глобата. Макар това да не е прецизно формулирано по отношение на наказанията за всяко от престъпленията и след това – по отношение на общото наказание, съдържанието на решението позволява да се проследи формирането на волята на съда относно смекчаването на наказателната отговорност на подсъдимия за всяко от двете престъпления и за определеното за тях общо наказание (с. 18 от решението). Няма как да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за отхвърляне на гражданския иск, предявен от името на Министерство на финансите като представител на държавата, защото от деянията на подсъдимия несъмнено е причинена вреда на фиска, която следва да бъде възмездена. Тъй като това не се е осъществило в рамките на административното производство и по реда на ДОПК (за което има доказателства по делото), то следва да бъде реализирано в наказателното производство, както е и сторено. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 185 от 26 март 2014 година на Пловдивския апелативен съд, трети наказателен състав, по внохд № 42 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 43 от 11 октомври 2013 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 242 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.