Р Е Ш Е Н И Е № 72 гр. София, 24 юни 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 132 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Д. Д. С., С. М. С. и Х. М. С., срещу решение на Софийски апелативен съд № 402 от 23.10.2019, по ВНОХД № 633/19, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 17 от 16.01.2019 г, по НОХД № 5484/17. С първоинстанционната присъда подсъдимият К. Ц. Г. е признат за невиновен в това, че на 11.08.2015 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил смъртта на М. Б. С. и средна телесна повреда на Х. М. С., с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „а”, пр. 2 и б. „б” вр. ал. 1 НК. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се следните аргументи: Въззивният съд е анализирал доказателствената съвкупност в разрез с процесуалните изисквания. Не са изложени ясни съображения относно това: кои експертни изводи се възприемат и се ползват при формиране на вътрешното убеждение, респективно, кои се отхвърлят. Налице са експертизи с разнородно съдържание, което е предполагало назначаване на комплексна експертиза, която да преодолее съществуващите различия. Не е правилно решен въпросът от кой момент е възникнала опасността за водача на лек автомобил „Рено”. Показанията на св. М. не са интерпретирани съобразно действителното им съдържание. Невярно е приетото от съда становище, че ударът е бил непредотвратим за подсъдимия с избраната от него скорост на движение. Не е съобразено експертното заключение, че при управление на автомобила, воден от подсъдимия, с максимално разрешената скорост, ударът за него е бил предотвратим. Съдът е базирал изводите си на експертни заключения, които са изработени при ползване на погрешни научни методи. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за движение, довело до съставомерните последици, а въззивният съд е извел противоположния правен извод и е потвърдил оправдателната присъда. С жалбата се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебно заседание на ВКС повереникът на жалбоподателите частни обвинители С. пледира за уважаване на жалбата. Частният обвинител жалбоподател Х. С. се присъединява към становището на своя повереник. Частните обвинители жалбоподатели Д. С. и С. С. не участват лично в касационното производство. Защитата изразява становище, че жалбата е неоснователна. Подсъдимият не участва лично в производството пред настоящата инстанция. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Въззивният съд е извършил собствен анализ на доказателствените източници, като е спазил изискванията на процесуалния закон и правилата на формалната логика. Неоснователно се възразява срещу анализа на експертните заключения, касаещи техническата възможност ударът да бъде избягнат. Съществено в доказателствен аспект е да бъде определен правилно моментът, в който е възникнала опасността за движението, който въпрос е правен и не може да се изведе по експертен път. Вещите лица са дали варианти за възможността ударът да бъде избягнат, а именно: При единия вариант, ако се приеме, че опасността е възникнала от момента, в който подсъдимият е възприел за първи път спрелия автомобил „Опел”, управляван от пострадалия, ударът е можел да бъде избягнат при движение със 60 км/ч, максимално допустима за съответния пътен участък. При другия вариант, ако се счете, че опасността е възникнала, когато пострадалият е предприел внезапно завиване наляво, навлизайки в платното на подсъдимия, ударът е непредотвратим, както при движение с разрешената скорост, така и с избраната от водача скорост 75 км/ч. Въззивният съд е приел, че опасността за движението е възникнала, когато пострадалият С. е започнал маневрата завой наляво, без да изчака преминаването на праволинейно движещия се автомобил „Рено”, което становище е правилно и се споделя от настоящата инстанция. В подкрепа на приетия от съда вариант е Комплексната медико-автотехническа експертиза / КМАТЕ /, изготвена от инж. Г. Д., инж. Д. П. и д-р Т. Б., както и Петорната Авто-техническа експертиза, изработена от инж. Н. Х., инж. К. Г., инж. А. А. инж. П. П. и инж. И. Т.. Правилно е становището на съда, че не могат да се ползват изводите на Повторната Тройна КМАТЕ и Допълнителната Тройна КМАТЕ, според които ударът е бил предотвратим, тъй като то е в подкрепа на алтернативния вариант на възникване на опасността / от момента, в който подсъдимият за първи път е възприел спрелия „Опел”, управляван от пострадалия /, който вариант не е релевантен за изхода на делото. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че се е налагало да бъде назначена комплексна експертиза, която да преодолее различието в експертните становища. Различието относно възможността ударът да бъде избягнат произтича от различието в момента, от който се счита, че е възникнала опасността за движението. Липсва различие в експертните изводи относно приетия от съда вариант, поради което не е възникнала процесуална необходимост от назначаване на нова комплексна експертиза, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. Неоснователно се твърди, че вещите лица са работили по погрешни научни методи, което е повлияло на верността на заключението. В тази насока следва да се отбележи, че експертите са специалисти със специални знания в отделна област на науката и техниката, които ползват определени научни достижения, за да изготвят заключенията си. Те отговарят за верността на заключението, на основание чл. 291 НК, като са длъжни да си служат с безспорни научни достижения, даващи сигурност за изводите им. В случая, това професионално задължение е изпълнено, поради което не може да бъде споделено възражението, че заключенията почиват на погрешни научни методи. На следващо място, неоснователно се сочи, че невярно са интерпретирани показанията на св. М., очевидец на пътния инцидент. Свидетелят е бил водач на товарен автомобил, който е изчаквал да се включи в движението по главния път, което е предполагало да пропусне автомобила на подсъдимия и този на пострадалите. Св. М. е възприел поведението на водача С., управлявал „Опела”, който първоначално е бил в спряло положение, в готовност да пропусне праволинейно движещия се автомобил „Рено”, но внезапно и неочаквано е предприел маневрата „ляв завой”, отнемайки предимството на „Реното”. Съществено за правилността на изведените доказателствени изводи е това, че съдът е ползвал показанията на свидетеля-очевидец и на базата на неговите възприятия е съобразил изводите на вещите лица за механизма на произшествието, който процесуален подход е изцяло съответен на процесуалните изисквания по чл. 14 НПК. Верен е изводът, че за изхода на делото е от значение да се прецени дали подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за движение и ако такова е налице, дали то е в причинна връзка с престъпните последици. В тази насока е взето отношение по въпроса за движение със съобразена, респективно, разрешена скорост, в контекста на конкретната пътна обстановка. Както вече беше посочено, моментът на възникване на опасността е определен правилно от съда, откъдето следва, че не може да бъде възприето становището на жалбоподателите, че опасността за движението е възникнала от момента, когато водачът на „Реното” е забелязал за първи път спрелия автомобил „Опел”. Това е така, защото, ако този момент бъде приет за релевантен, това би означавало да се счете, че подсъдимият е имал задължение да предвиди неправомерното поведение на другия водач, каквото становище влиза в противоречие с нормативно установените правила за движение по пътищата. Съгласно нормите на ЗДП и ППЗДП, водачите и другите участници в движението следва да спазват правилата за движение, при принципното положение, че от всеки от тях се очаква правомерно поведение. С оглед на изложеното, изводът за дължимо поведение на подсъдимия следва да бъде изведен при съобразяване на обстоятелството, че той е имал предимство за преминаване през кръстовището, а пострадалият е бил длъжен да го пропусне и след това да предприеме планираната маневра завиване наляво. В случая, поведението на подсъдимия би било различно в зависимост от това: дали при преминаването му през кръстовището е имало възникнала опасност за движението, която би предопределила избора на скорост на движение и евентуално спиране, в случай на необходимост, за избягване на пътен инцидент. Същественото в доказателствен аспект е това, че релевантните за изхода на делото въпроси са решени правилно от съда, поради което възражението срещу анализа на доказателствената съвкупност е неоснователно и не може да бъде споделено. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Верни са съображенията на въззивната инстанция, че деянието на подсъдимия не съставлява транспортно престъпление, поради което са налице основания за потвърждаване на оправдателната присъда. Подсъдимият е имал предимство пред другия участник в движението, а и наблюдавайки неговото поведение / водачът на „Опела” е изчаквал на кръстовището в спряло положение /, се е движил със субективната увереност, че ще му бъде осигурено предимството за преминаване. При тази пътна обстановка, докато не е имало опасност за движението, той не е имал задължение да избере скорост, по-ниска от максимално разрешената такава, за да премине през кръстовището. От момента, в който пострадалият е предприел внезапно и неочаквано завиване наляво, оттогава е възникнала опасността за движението, а от този момент, при движение с максимално допустимата скорост от 60 км/ч, както и при движение с избраната от водача скорост, ударът е бил непредотвратим. Следователно, деецът не е допуснал нарушение по чл. 20 ЗДП, а допуснато нарушение по чл. 21 ЗДП не е в причинна връзка с престъпните последици. При това положение, деянието не съставлява транспортно престъпление, какъвто верен извод е извела и въззивната инстанция. Законосъобразно е прието, че единствената причина за пътния инцидент е неправомерното поведение на водача С., допуснал грубо нарушение на правилата за движение, отнемайки предимството на праволинейно движещия се автомобил „Рено”. С оглед на изложеното, правилно е прието, че подсъдимият не би могъл да носи наказателна отговорност за транспортно престъпление, а постановената оправдателна присъда е законосъобразна и следва да бъде потвърдена. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 402 от 23.10.2019 г, по ВНОХД № 633/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: