Р Е Ш Е Н И Е № 291 гр. София, 19.01. 2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 987/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от адв.К. – служебен защитник на подсъдимия А. М. Р. срещу решение № 150 от 05.07.2017 г. по ВНОХД № 172/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В касационната жалба е релевирано основно касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, но изложените аргументи сочат предимно на необоснованост на атакувания съдебен акт и непълнота на доказателствата. Извън тези доводи, които не са касационно основание, в същaтa се съдържат и такива, насочени срещу първоинстанционната присъда и срещу въззивното решение досежно изложените в тях мотиви, които са оценени като несъответстващи на изискванията на чл.305 от НПК. Твърди се, че в съдебните актове на първата и въззивната инстанции липсва обективно, всестранно и пълно обсъждане на съществени обстоятелства по делото, като според защитника вместо да направят обстоен анализ на доказателствената съвкупност и двете съдебни инстанции са възприели изцяло фактологията от обвинителния акт, постановявайки своите актове на базата на предположения в противоречие с разпоредбата на чл.303 от НПК. В тази връзка се отправя искане за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Р.. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият А. М. Р. редовно призован се явява лично и със служебно назначения си защитник – адв. К., като и двамата поддържат жалбата по изложените в нея съображения и отправят същото искане. Частният обвинител и граждански ищец А. Г. М. редовно призована, не се явява. Явява се назначеният й в качеството на особен представител адв. Д., който изразява становище за неоснователност на жалбата от подсъдимия и моли същата да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП намира атакуваното решение на АС–гр. Пловдив за законосъобразно и справедливо, поради което предлага да бъде оставено в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 12.04.2016 г., постановена по НОХД № 13/2016 г. Кърджалийският окръжен съд е признал подсъдимия А. М. Р. за виновен в това, че в периода 17.07.2015 г. – 09.08.2015 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление на два пъти се съвкупил с лице от женски пол – А. Г. М., като я принудил към това със сила и заплашване, като изнасилената не е била навършила четиринадесет години, поради което и на основание чл.152 ал.4 т.1 вр. ал.1 т.2 вр чл.26 ал.1 и при условията на чл.58а ал.1 вр. чл.54 от НК му наложил наказание 10 /десет/ години и 8 /осем/ месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. По жалба от подсъдимия Р., с решение № 206 от 29.07.2016 г., постановено по ВНОХД № 270/2016 г. Пловдивският апелативен съд отменил присъдата поради допуснати съществени процесуални нарушения и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото с присъда № 5 от 01.03.2017 г., постановена по НОХД № 212/2016 г. Кърджалийският окръжен съд е признал подсъдимия А. М. Р. за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 01.08.2015 г. до 09.08.2015 г. в [населено място] се съвкупил с лице от женски пол – А. Г. М., като я принудил към това със сила и заплашване и изнасилената не е била навършила четиринадесет години, поради което и на основание чл.152 ал.4 т.1 вр.ал.1 т.2 вр.чл.54 от НК му наложил наказание 10 /десет/ години и 8 /осем/ месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ от ЗИНЗС. На основание чл.304 от НПК съдът е признал подсъдимия Р. за невиновен и го оправдал за това деянието да е извършено при условията на продължавано престъпление. Съдът на основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК е приспаднал от така наложеното наказание на подсъдимия времето, през което същият е бил задържан. С цитираната присъда ОС–гр. Кърджали осъдил подсъдимия да заплати в полза на гражданския ищец А. Г. М. сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените й от престъплението предмет на делото неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 09.08.2015 г. до окончателното й изплащане, като до пълния предявен размер от 15 000 /петнадесет хиляди/ лева гражданският иск е отхвърлен. Подсъдимият Р. бил осъден да заплати и държавна такса върху уважената част от гражданския иск в размер на 400 /четиристотин/ лева. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалби от подсъдимия и от гражданския ищец и частен обвинител, подадени чрез техните процесуални представители, както и от подсъдимия Р. лично срещу първоинстанционната присъда, било образувано ВНОХД № 172/2017 г. по описа на Апелативен съд [населено място], като с решение № 150 от 05.07.2017 г. въззивният съд на основание чл.338 от НПК потвърдил присъдата на Кърджалийския окръжен съд. Касационната жалба от защитника на подсъдимия Р. – адв.К. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Аргументите, изложени в нея и отправеното искане към ВКС са идентични с тези направени пред въззивната инстанция, на които Пловдивският апелативен съд е дал пространен отговор. В жалбата основно се съдържат оплаквания, които се поддържат и в съдебното заседание пред касационната инстанция, и могат да бъдат подведени под касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Доводите в тази насока, макар и изразени изключително пестеливо от служебния защитник на подсъдимия, са за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за правилното решаване на делото фактически обстоятелства и отсъствие на обективен анализ на доказателствената съвкупност. Твърди се, че инстанциите по фактите са постановили своите съдебни актове на базата на предположение за виновността на подсъдимия, която не била доказана по несъмнен начин Това оплакване не може да бъде споделено. Касационният съд при упражняване на възложените му правомощия не установи нарушение на процесуалните принципи, регламентирани в чл.13 и чл.14 от НПК, вменяващи задължение за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и не констатира недостатъци в доказателствената дейност на въззивната инстанция, която да е довела до погрешни изводи относно съставомерността на деянието и неговото авторство. Съдът е извел фактическите положения след внимателен анализ и оценка на целия обем от доказателства. С нужната изчерпателност е аргументирал кои доказателствени материали приема и кои не, излагайки последователно пътя на своите разсъждения. Показанията на пострадалата са били аналитично и задълбочено обсъдени както в светлината на останалите свидетелски показания, така и в контекста на специализираните експертни заключения. От мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че въззивният съд е извършил дължимата проверка на присъдата според изискванията на чл.313 и чл.314 ал.1 от НПК, а постановеното от него решение напълно покрива стандарта на чл.339 ал.2 от НПК. Въззивният съд правилно е заключил, че първата инстанция не е допуснала нарушение чл.303 ал.2 от НПК като е приела, че обвинението за престъпление по чл.152 ал.4 т.1, вр. ал.1 т.2 от НК, извършено спрямо малолетната А. М. е доказано по несъмнен начин в изпълнение на императивното предписание относно предмета на доказване по чл.102 от НПК при спазване изискванията на чл.107 от НПК. Налице е самостоятелен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност както от първата, така и от въззивната инстанции, които са извършили независима оценка на доказателствата по делото по отделно и съпоставяйки ги едно с друго. Аргументирано са възприети депозираните в хода на първоинстанционното съдебно следствие по НОХД № 212/2016 г. на ОС–гр. Кърджали гласни доказателствени средства: частично обясненията на подсъдимия Р., изцяло показанията на пострадалата М., тези на свидетелите К. Ж., М. М., С. М. и Т. М., включително тези от досъдебното производство, приобщени по надлежния процесуален ред на чл.281 и сл. от НПК. Твърденията, че както обвинението и присъдата, така и въззивното решение се градят на гласните доказателствени средства, съдържащи се в показанията на пострадалата А. М. и тяхното прекомерно ценене, не могат да бъдат споделени. Те следва да бъдат категорично отхвърлени предвид наличието на множество други доказателствени източници, които ги подкрепят, както и на средства за проверка на тяхната достоверност. В тяхна подкрепа са не само множеството еднопосочни свидетелски показания, но също и съдебно-медицинската и комплексната психиатрично-психологична експертизи на пострадалата, подкрепени при проведените разпити на вещите лица в хода на съдебното следствие, както и писмените доказателства по делото. Инстанциите по фактите обосновано са отхвърлили защитната версия на подсъдимия за това, че пострадалата е била принудена да твърди извършването на деянието от близки до нея лица, с които подсъдимият бил в лоши битови взаимоотношения, като изолирани и противоречащи на останалата доказателствена маса. Не може да бъде споделено и възражението за неправилна интерпретация на показанията на пострадалата и липса на сериозна преценка за тяхната достоверност. Вътрешната им логичност, последователност, безпротиворечивост и съответствие с останалите доказателства и доказателствени средства не са повлияни от личната й заинтересованост от изхода на делото, поради което основателно са поставени в основата на осъдителните съдебни актове. Във връзка с тези оплаквания на подсъдимия и неговия защитник, ВКС осъществи контрол върху процесуалната законосъобразност на доказателствената дейност на въззивната инстанция и правилността на формиране на вътрешното й убеждение. В рамките на този контрол настоящият съдебен състав констатира, че не само тя, но и първата инстанция са изпълнили в пълен обем задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към предмета на доказване в процеса. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика, а тъкмо обратното – много внимателно, като благодарение на прецизния анализ на доказателствената съвкупност съдилищата са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се и така да дадат отговор на въпроса дали подсъдимият е извършил престъплението. Възражението на касатора по отношение доказателствената дейност на инстанциите по фактите се свежда до субективното му несъгласие с оценката, която същите са дали на показанията на пострадалата и в тази връзка с крайния им извод за осъждането му. Настоящият касационен състав изцяло споделя изводите на съдебните състави, разгледали делото по същество относно годността на обсъжданото гласно доказателствено средство да бъде поставено в основата на решението по съществото на делото. Показанията на пострадалата А. М. не могат да бъдат оспорени със съображения за манипулативност, субективизъм и заинтересованост, предопределени от процесуалното й качество. Обстоятелството, че тази свидетелка е пострадала от престъплението – предмет на настоящото дело не може да служи като аргумент за обосноваване недостоверността на показанията й и за претендиране отхвърлянето им като ненадежден източник на доказателства. То само поставя завишени изисквания към инстанциите по същество за проверката му с оглед изясняване истинността на възпроизведените чрез него факти. В тази връзка касационният съд констатира, че и първата, и въззивната инстанции са подходили прецизно при анализа на констатирани противоречия в показанията на пострадалата М., давани в проведените й множество разпити, като са изложили убедителни аргументи за тяхното съществуване и отражението, което имат за крайните изводи относно извършване на инкриминираното престъпление от подсъдимия Р.. Тъй като това възражение на защитата не се подкрепя с доводи, визиращи конкретни противоречия между показанията на пострадалата и останалите доказателства по делото, настоящият касационен състав не счита за необходимо да го подлага на по-нататъшно обсъждане. По отношение на съдържащото се в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК този съдебен състав намира за необходимо да посочи, че бланкетният начин на изложението му не позволява детайлното му обсъждане. Тук е мястото за пореден път да се посочи, че за разлика от въззивната инстанция, която по силата на чл.314 от НПК е задължена да проверява изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, правомощията на касационния съд са ограничени по силата на чл.347 ал.1 от НПК само до обжалваната част на присъдата или решението и по отношение на обжалвалите лица. И тъй като посочените в касационната жалба основания предопределят обхвата на касационната проверка, процесуалният закон в своя чл.351 ал.1 от НПК е въвел завишени изисквания за съдържанието на касационната жалба – основанията, които се поддържат следва да са добре мотивирани, а искането, което се прави да бъде подробно обосновано – да се посочи изрично и конкретно съответната част от съдебния акт, от която страната е останала недоволна, както и основанията за това, защото касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата. Във връзка с така изложените принципни положения настоящият касационен състав обсъди оплакването в жалбата за нарушение на материалния закон единствено в контекста на несъгласието на подсъдимия Р. с осъждането му и намери същото за неоснователно, тъй като при правилно установената фактология на деянието, квалификацията на същото по чл.152 ал.4 т.1 вр. ал.1 т.2 от НК е законосъобразна. Подсъдимият А. Р. е осъществил от обективна и субективна страна състава на инкриминираното деяние. По делото безспорно е установено неговото авторство, мястото, периода от време и начина на извършването му. Деецът е познавал пострдалата и е съзнавал, че тя е малолетна и не желае извършването на половото сношение, за което той я принудил, употребявайки сила и заплашване, включително за последващото й въздържане от това да каже някому за случилото се. Наведеното твърдение за недоказаност на факта на изнасилването на пострадалата М. покрива оплакване за необоснованост, което не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК и не следва да бъде обсъждано. Касационният съд не може да приема нови фактически положения и да осъществява собствен доказателствен анализ, подменяйки по този начин свободното вътрешно убеждение на съдебните инстанции по фактите. Те притежават суверенно правомощие самостоятелно да преценяват по свое вътрешно убеждение доказателствата, които анализират и въз основа на оценените като достоверни такива да изградят фактическите си изводи. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на тяхното вътрешно убеждение, поради което фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. В жалбата от защитника на подсъдимия Р. – адв.К. не се съдържа изрично оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание, но доколкото е оспорено изцяло ангажирането на неговата наказателна отговорност, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. За да прецени дали наложеното на подсъдимия Р. наказание е справедливо с оглед постигането на целите по чл.36 от НК, настоящият съдебен състав изследва всички смекчаващи и отегчаващи наказателната му отговорност обстоятелства, в резултата на което стигна до извода, че размерът му законосъобразно е определен близко до минимума на предвидената за това престъпление санкция. Правилно е отчетено, че конкретното деяние се отличава с по-ниска степен на обществена опасност от типичните за този вид престъпления с оглед на по-ниската степен и интензитет на физическа интервенция спрямо пострадалата, както и с оглед факта, че посегателството не е съпроводено със значително физическо и психическо насилие. Като смекчаващи вината обстоятелства са отчетени направеното частично самопризнание от подсъдимия и изразеното от него съжаление за извършеното, а като отегчаващи – предишните му осъждания и демонстрираната злоупотреба с оказаното му доверие да се грижи за пострадалата М., малолетна към датата на деянието. В тази връзка касационната инстанция намира за правилен извода на въззивния съд относно липсата на основания за определяне на наказанието на подсъдимия Р. при условията на чл.55 от НК и го споделя изцяло. Определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание съответства на степента на обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, поради което същото не е явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Такова е становището на настоящият съдебен състав и относно присъденото обезщетение по предявения от пострадалата М. граждански иск, поради което решението на въззивната инстанция и в гражданско-осъдителната част следва да бъде оценено като законосъобразно и справедливо. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 150 от 05.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 172/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.