4 Р Е Ш Е Н И Е №25 [населено място], 29.02.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 798 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 21.03.2011г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав по гр.д. №12286 /2009г., с което е оставено в сила решение от 01.07.2009г. на Софийски районен съд, 36 състав по гр.д. № 10 444/2006г. за отхвърляне на предявения от Н. Л. Й. против С. П. Н., В. П. Н., В. И. Н., И. Н. Н. и П. Н. Н. /последните трима като наследници на Н. П. Н./ иск за установяване, че ответниците не са собственици на * ид.ч. от магазин на партера, ъглов, с площ * кв.м., находящ се в сградата на [улица] [населено място], както и за отхвърляне на иска по чл. 233 във вр. с чл. 238 ЗЗД против А. Л. П. за предаване държането върху същия имот . С определение № 875 от 07.10.2011г. настоящият състав на Върховния касационен съд е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса за задължителния характер на присъдата на наказателния съд и последиците от нея за гражданския съд, включително и относно постановената с присъдата конфискация като основание за одържавяване на недвижим имот. Жалбоподателят Н. Л. Й. намира решението за неправилно поради съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 222 ГПК/отм./. Съдът неправилно е възприел, че имотът е одържавен от наследодателя на основание Наредбата за събиране на данъци и такси /отм./, който акт е посочен в заповедта на Областния управител за деактуване, без да вземе предвид представената присъда, от която е видно, че дюкянът е конфискуван по силата именно на присъдата. По този начин присъдата не е зачетена в резултат на това се е стигнало до постановяване на неправилно решение, чиято отмяна касаторът претендира. Ответниците по жалбата не са представили писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Безспорно е, че ищецът Н. Й. и брат му М. Й. са собственици по договор за дарение на * ид.ч. от процесния магазин. Спорна е собствеността на останалата * ид.ч. като ищецът се домогва да отрече собствеността на ответниците Н.. Те от своя страна претендират да са собственици по наследство и реституция. Безспорно е, че наследодателят на ответниците П. В. Н. е закупил през 1953г. * ид.ч. от магазина. Тази част е била обект на конфискация въз основа на влязла в сила присъда № 1078/1.07.1958г. на Софийски окръжен съд, Наказателна колегия и за нея е съставен акт за държавна собственост № 3992/6.04.1960г. Със Заповед № РД-57-112/11.03.1998г. на Областния управител на С. област е наредено деактуване на тази * ид.ч. и предаването й на наследниците на П. В. Н. по реда на ЗВСОНИ, като е посочено, че имотът е одържавен на основание Наредбата за събиране на данъци и такси - акт, който е сред изброените в чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Заповедта впоследствие е отменена. Същевременно, с договор за покупко-продажба от 14.08.1997г. Столична община е продала спорната * ид.ч. на ищеца Н. Й. и брат му М. Й.. При тези обстоятелства съдът е приел, че договорът за продажба в полза на ищеца и неговия брат е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, тъй като не са спазени законовите изисквания за провеждане на търг. Предвид тази недействителност към влизане в сила на изменението на реституционния закон /22.11.1997г./ имотът се е намирал в патримониума на общината и понеже е отчужден на основание Н., посочена в чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, то реституцията е настъпила. Вследствие на това ответниците Н. се легитимират като собственици върху спорната идеална част от магазина и съответно предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. По основанието за допускане на касационно обжалване. Констатирано е противоречие със задължителна практика на ВКС, а именно Решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ІІ т.о. по въпроса за задължителния характер на присъдата на наказателния съд и последиците от нея за гражданския съд, включително и относно постановената с присъдата конфискация като основание за одържавяване на недвижим имот. Според цитираното решение на ВКС влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретно деяние относно това дали то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. В този смисъл е разпоредбата на чл. 222 ГПК/отм./, сега чл. 300 ГПК. Несъмнено присъдата е задължителна за гражданския съд, както и за всички други институции, и относно вида и размера на определеното с нея наказание за престъплението - чл. 413, ал.1 НПК. Затова при постановена конфискация на недвижим имот именно присъдата се явява основанието за одържавяване на имота. По основателността на касационната жалба и с оглед приетото по-горе съдът намира следното: Обжалваното решение е частично неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ищецът е материалноправно легитимиран да предяви отрицателния установителен иск за собственост против Н. предвид сключения от него и М. Й. договор за покупка на спорната част от магазина от Столична община. Неоснователно е позоваването от страна на ответниците Н. на влязлото в сила решение на Софийски районен съд, 48 състав по гр.д. № 5327/98г., с което е отхвърлен ревандикационен иск на братята Н. и М. Й. против А. П.. Ответниците Н. не са били страна в това производство и не могат да се ползват от силата на присъдено нещо на това решение. От събраните доказателства: бюлетин за съдимост, свидетелство за съдимост, мотиви към присъда, акт за държавна собственост е видно, че наследодателят П. В. Н. е бил осъден по нохд. № 252/1958г. на Софийски окръжен съд за престъпление по чл. 106, ал.4 НК/отм./, а именно за присвояване на сума като частен занаятчия и конфискацията на дюкяна е част от наказанието за това престъпление. Ето защо именно конфискацията съставлява основанието за одържавяване на имота и това изрично е отразено в акта за държавна собственост № 3992 от 06.06.1960г., като в него липсва позоваване на Наредбата за събиране на данъци и такси. Само за пълнота следва да се отбележи, че според тази Наредба е било възможно при неплатени данъци и такси държавата да насочи изпълнението върху недвижим имот на длъжника и този имот да бъде одържавен. Видно от приложената реституционна преписка, че по такъв начин е одържавен друг имот на П. В. Н., а именно тристаен апартамент на в [населено място] съгласно А. № 4042 от 18.01.1961г. Подадената от наследниците молба за реституция рег. № РД-9700-119/21.01.1998г. обхваща и двата имота: * ид.ч. от магазин на [улица] апартамент на [улица]. Вероятно по тази причина в заповедта за деактуване на частта от магазина е отразено, че имотът е одържавен на основание Н.. В решаващите си мотиви въззивният съд е посочил присъдата и конфискацията на имота, извършена с нея, но същевременно е приел, че одържавяването на имота е на основание Наредбата за събиране на данъци и такси, каквото основание в присъдата не е налице. По този начин съдът не е зачел задължителната сила на присъдата досежно постановеното с нея наказание. Освен това, съдът изобщо не е обсъдил, че първоначално издадената заповед за деактуване № РД-57-112 от 11.03.1998г. /в която е извършено позоваване на Н./ впоследствие е била отменена със заповед на Областния управител № РД-15-281 от 02.07.1998г., влязла в сила. С оглед на това ново обстоятелство Н. са подали искане до областната управа за обезщетяване с компенсаторни записи /виж молба от 20.03.2006г. на л. 34 от въззивното дело/. При тези обстоятелства неправилно въззивният съд е намерил, че в полза на ответниците е настъпила реституция по чл. 2 ЗВСОНИ, тъй като магазинът е отнет по Наредбата за събиране на данъци и такси /отм./, която е сред изрично изброените от закона актове. В случая е извършена конфискация въз основа на влязла в сила присъда на наказателен съд и няма данни тази конфискация да е отменена или да подлежи на отмяна на законно основание. Ето защо ответниците не се легитимират като собственици на * ид.ч. от магазина въз основа на реституция. Предявеният от Н. Й. отрицателен установителен иск се явява основателен и подлежи на уважаване. Вторият предявен от ищеца Н. Й. иск е против ответника А. Л. П. по чл. 233 във вр. с чл. 238 ЗЗД за предаване държането на магазина. А. П. е наемател на имота по договор за наем от 30.04.1998г., сключен с Н. П. Н.. На 14.03.2007г. е сключен нов договор за наем с наемодатели В. Н. и П. Н.. Ищецът Н. Й. се позовава на чл. 237, ал.2 ЗЗД, който е приложим при прехвърляне на имота след сключване на договора за наем и затова претендира прекратяване на договора след едномесечно предизвестие. Ищецът обаче не е легитимиран да иска връщане на вещта на основание чл. 233, ал.1 ЗЗД, тъй като не е страна в облигационното отношение. Наемателят дължи връщане на вещта на наемодателя. А ищецът няма това качество. Не е налице хипотезата на чл. 237, ал.2 ЗЗД, тъй като не е извършено прехвърляне на имота, а се развива спор за собствеността му. Поради това искът за връщане на вещта, предявен от лице, чуждо на наемното правоотношение, е неоснователен. Същевременно следва да се отбележи, че с решение от 16.04.1999г. на Софийски районен съд, 48 състав по гр.д. № 5327/98г., влязло в сила на 14.07.2005г., е отхвърлен предявения от Н. Л. Й. /настоящия ищец/ и М. Л. Й. срещу А. Л. П. /настоящ ответник/ иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху* ид.ч. от магазина. При горните изводи постановеното въззивно решение, с което и двата иска са отхвърлени, подлежи на отмяна само по отношение на отрицателния установителен иск против ответниците Н.. В тази част предявената претенция следва да бъде уважена. В останалата част досежно иска по чл. 233, ал.1 ЗЗД решението следва да остане в сила. При този изход на спора с оглед уважената и отхвърлена част на исковете ищецът има право на основание чл. 78 ГПК да получи част от направените разноски по делото за трите инстанции в размер на 294 лв. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от 21.03.2011г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав по гр.д. №12286 /2009г. в частта му, с която е оставено в сила решение от 01.07.2009г. на Софийски районен съд, 36 състав по гр.д. № 10 444/2006г. за отхвърляне на предявения от Н. Л. Й. против С. П. Н., В. П. Н., В. И. Н., И. Н. Н. и П. Н. Н. отрицателен установителен иск за собственост и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на Н. Л. Й. от [населено място], [улица], че С. П. Н. от гр.С., кв.Д., [жилищен адрес]0, В. П. Н. от [населено място], [улица], бр.31, вх.Б, ап.47, В. И. Н., И. Н. Н., двамата от [населено място], [жк], [жилищен адрес]0 и П. Н. Н. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] не са собственици на * ид.ч. от следния недвижим имот: ъглов магазин в сградата на [улица] [населено място], на партера, с площ по плана от * кв.м., състоящ се от магазин, стая, галерия, тоалетна, при съседи: [улица], [улица], стълбище и апартамент на Л. К.. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част досежно предявения иск по чл. 233, ал.1 ЗЗД. ОСЪЖДА С. П. Н., В. П. Н., В. И. Н., И. Н. Н. и П. Н. Н. да заплатят на Н. Л. Й. сумата 294 /двеста деветдесет и четири/ лв. разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: