Ключови фрази
Касационни дела от частен характер чл. 346, т. 4 НПК * граждански иск в наказателното производство * погасителна давност * липса на произнасяне по граждански иск

Р Е Ш Е Н И Е

№ 160

С о ф и я, 02 април 2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 09 м а р т 2012 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА
БЛАГА ИВАНОВА

при секретар Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 413/2012 година.

С касационна жалба на повереника на частния тъжител А. А. С. от Благоевград адв.А.Р. от АК-Благоевград се атакува решение № 425 от 22.12.2011 г., постановено по ВНЧХД № 93/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, с наведено основание по чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1, т.2 от НПК, като се претендира отмяната му „в гражданско-осъдителната част” и връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата.
Жалбоподателят, редовно призован, не участва лично или чрез повереник в касационното производство.
Подсъдимият Г. М. К., нередовно призован заради напускане на посочения за призоваването му адрес, също не взема участие в производството пред ВКС и не е ангажирал защитник.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с оглед правомощията си по чл.347 от НПК, за да се произнесе, съобрази следното :
С присъда № 9410/20.12.2010 г., постановена по НЧХД № 662/2008 г. на районен съд-Благоевград подсъдимият Г. М. К. от Д. е признат за виновен в това, че на 20.03.2008 г. в Благоевград казал нещо унизително за честта и достойнството на тъжителя А. А. С., в негово присъствие, на публично място, в качеството му на длъжностно лице при изпълнение на службата му и на чл.148, ал.1, т.1 и 3 вр.чл.146, ал.1 и чл.78а, ал.1 от НК е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание глоба в размер на 700 лв в полза на държавата.
С присъдата е уважен предявеният срещу подсъдимия граждански иск за сумата от 2 500 лв, обезщетение за причинени на тъжителя неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането му до окончателното изплащане на обезщетението, а в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000 лв искът е отхвърлен като неоснователен.
В тежест на подсъдимия са били възложени направените от тъжителя разноски по делото в размер на 300 лева, както и дължимите се държавни такси във връзка с уважения иск.
Присъдата е била обжалвана изцяло със саморъчна жалба от подсъдимия К. с оплаквания за необосноваността и незаконосъобразността й и искане за отмяната й и постановяване на оправдателна такава.
Тя е била обжалвана и от повереника на тъжителя адв.Р. в наказателната й част с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и в гражданско-отхвърлителната й част заради заниженост на присъденото му обезщетение с искане за изменяването й и завишаване до предвидения максимален размер на наложеното му наказание и уважаване на иска в пълен размер.
При разглеждане на жалбите, в открито съдебно заседание на 18.11.2011 г. подсъдимият е заявил, че желае да се ползва от изтеклата давност за наказателно преследване за предявеното му обвинение и въззивният съд с решение № 425 от 22.12.2011 г. по ВНЧХД № 93/2011 г. е отменил първоинстанционната присъда изцяло и е прекратил наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.81, ал.3 вр.чл.80, ал.1, т.5 вр.чл.2, ал.2 вр.ал.1 от НК, а на основание чл.88, ал.3 от НПК - и по предявения граждански иск.
С касационната си жалба повереникът на тъжителя навежда като основание за неправилност на решението в частта му относно прекратяване на производството и по предявения граждански иск това по чл.348, ал.1, т.2 от НПК - допуснатото съществено нарушение на процесуалното правило на чл.307 от НПК и моли в тази част обжалваното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, намира жалбата за подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.4 от НПК и като такава за процесуално допустима, но по същество – за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Не се оспорва основанието за прекратяване на наказателното производство, като повереникът на тъжителя претендира произнасяне по основателността на предявения граждански иск във въззивното производство, позовавайки се на чл.307 от НПК, чието нарушение от въззивния съд счита за съществено.
Окръжният съд е отменил първоинстанционната присъда изцяло и е прекратил наказателното производство срещу подсъдимия, включително и по предявения граждански иск, без да е изложил съображения за последното. Независимо от това, с оглед процесуално верния резултат, следва да се приеме, че той не е имал процесуалната възможност да се произнесе по съществените и за гражданската отговорност на подсъдимия факти като такива от кръга на предмета на доказване по чл.102 от НПК, като част от въззивната проверка по правилното им установяване от първата инстанция, чийто акт обаче не е могъл да бъде проверен поради позоваването на последния на погасителна преследвателска давност и искането му за прекратяване на наказателното производство, водещо и основно във връзка с възможността за установяване на правно релевантните факти, но и като основание за разрешаване на въпросите относно предявената гражданска претенция на тъжителя, свързана с инкриминираното деяние.
ВКС в мнозинството си от настоящия състав намира, че няма законово основание, което да задължава наказателния съд при прекратяване на наказателното производство поради изтекла погасителна преследвателска давност, независимо от причините за настъпването й, да се произнесе по основателността на предявения в наказателния процес граждански иск. Прегледът на съдебната практика очертава две противоположни становища по поставения проблем. Безспорното е, че основанието за приемане на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на внесеното в съда от прокурора или от частния тъжител обвинение срещу дееца (подсъдимия), което е деликт и с иска може да се претендират както съставомерни, така и други в пряка причинна връзка с него вреди, доколкото те могат да бъдат установени с обстоятелствата, предмет на доказване съгласно изискването на чл.102 от НПК, пряко свързано с вида на престъплението и защитаваните с него обществени отношения. Не се спори и по акцесорния характер на гражданския иск, като водещото е установяването на истината за деянието, дали то е престъпление и наказването на автора му, щом носи вина за осъществяването му. На този фон възниква спор доколко разглеждането и решаването на въпросите относно предявения граждански иск може да излезе извън развитието на наказателното производство или като зависещо от него следва неговата съдба. Събирането на доказателствата, проверката им и техният анализ и относно гражданския иск става по правилата на НПК, а само при липса на такива могат да се ползват правила от ГПК, като въпросите по основателността му се решават в наказателното дело със съответния съдебен акт, атакуем дори само относно иска като част от постановената присъда, на основанията и в пределите на проверка по изискванията на НПК пред въззивен или касационен наказателен съд. Именно защото основанието на иска в наказателното производство е деянието, а не престъплението, затова законът и съдебната практика изискват произнасяне на съда по гражданския иск и когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателната му отговорност отпада, включително при давност. Сред задачите на наказателния процес обаче не е постигането на обезвреда на пострадалия от престъплението, което обяснява различните разрешения в НПК (отменен и сега действащ) за допускането му като страна в наказателното производство за реализация на правото му да предяви иск срещу привлечения към наказателна отговорност деец. От друга страна, не следва на наказателния съд да се вменява задължение да проявява активност по установяване на обективната истина за деянието и автора му само във връзка с исковата претенция на пострадалия, т.е. в случаите, когато задачите по чл.1 от НПК не могат да бъдат постигнати заради възникване на някое от основанията за прекратяване на наказателното производство. При разрешаване на въпроса дали наказателното производство да продължи, включително и по предявения иск, са предвидени изключения – искът следва да бъде разгледан и съдът дължи произнасяне по него при оправдаване на привлечения към отговорност подсъдим, при отпадане на наказателната му отговорност на някое от предвидените в чл.24, ал.1, т.2, 3 и 9 от НПК основания, включително давност за наказателното му преследване, доколкото за последното има изразено от него желание съдът да се произнесе по съществото на обвинението му (чл.24, ал.2 от НПК). Във всички останали случаи с прекратяването на наказателното производство, се прекратява и производството по предявения граждански иск. Горепосочените изключения са оправдани дотолкова, доколкото съдът се произнася по съществото на делото дали деянието е извършено, противоправно ли е, негов автор ли е подсъдимият и носи ли вина за извършеното и на тази основа, но обратно на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД, разрешава въпросите по основанието на предявения иск и резона в искането на пострадалия за обезвреда с присъждане на определена сума.
Основният аргумент в поддържаното от жалбоподателя становище, че при прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност за наказателно преследване на дееца въззивният съд дължи произнасяне по предявения граждански иск, се извежда от разпоредбата на чл.307 вр.чл.317 от НПК, която следва да бъде разтълкувана граматически, съобразно систематическото й място в част четвърта, глава двадесета, раздели ІІІ и VІ от НПК, както и с оглед на правомощията на въззивната и касационната инстанция по чл.334, ал.1,т.4 и чл.337, ал.3 от НПК за първата и по чл.354, ал.1, т.2 от НПК за втората.
Чл.307 от НПК е в раздел VІ (“постановяване на присъдата”), от глава двадесета от НПК, според който “съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност”. Преди този стадий от процеса, когато в хода на съдебното следствие изтече срокът на погасителната давност, от което подсъдимият иска да се възползва, съдът е длъжен на основание чл.289, ал.1 от НПК да прекрати с определение наказателното производство, включително и по гражданския иск, като се занимае с разрешаване на поставените в ал.3 въпроси. С това си определение съдът констатира (за конкретния случай) дали преследвателската давност е изтекла и че подсъдимият не желае произнасяне по съществото на предявеното му обвинение. Тогава няма как да се приложи разпоредбата на чл.307 от НПК. Само когато подсъдимият пожелае съдът да се произнесе по съществото на обвинението му, съгласно ал.2 на чл.289 от НПК, се дължи произнасяне по въпросите по чл.301, ал.1,т.1 и 2 от НПК, установяващи и доказаността на основанието на приетия за разглеждане в наказателния процес граждански иск и неговия размер, т.е. съдът на основание чл.307 от НПК ще се занимае с въпросите по гражданския иск, когато постановява окончателен за този стадий на процеса съдебен акт по съществото на спора. Затова законодателят използва заповедното наклонение “се произнася” и затова мястото на чл.307 от НПК в раздел VІ от глава двадесета е след посочване на правомощията му по чл.301, чл.303 и чл.304 от НПК. По тези въпроси няма противоречия в съдебната практика.
Следва обаче да се посочат още няколко аргумента в подкрепа на становището на окръжния съд, което настоящият състав на ВКС в мнозинството си възприема.
Когато се отменя първоинстанционната присъда, ако следва да продължи производството по гражданския иск, то остава ли да действа задължението за съда по чл.13, ал.1 от НПК да положи всички усилия по изясняване на обективната истина по делото, включително да указва на страните и събира и служебно доказателства относно предявения иск или ще започне да действа диспозитивното начало? Променя ли се на този фон доказателствената тежест и ищецът да е длъжен да докаже исковата си претенция или въззивният съд дължи произнасяне в рамките на събраната от първата инстанция или при допълнително въззивно съдебно следствие доказателствена съвкупност (особено при бездействие на ищеца по доказателствената обезпеченост на иска му)? Спират ли да действат правилата за недопустимост наказателното дело (общо правило, действащо и за НЧХД) да се отлага заради гражданския иск (чл.88, ал.2 от НПК) и че съдът има право да прекрати производството по предявения граждански иск, ако това ще го затрудни при разглеждане на делото?
Отговорът на тези въпроси следва да е отрицателен. Защото, като се прекратява, след отмяна на присъдата, наказателното производство, съдът не разполага с правото да обсъжда фактите и приложимото право, а е длъжен да уважи правото на подсъдимия да бъде “освободен от наказателна отговорност”, т.е. отпада може би най-важната от поставените в чл.1 от НПК задачи пред наказателния процес, вместо което се предлага наказателният съд да стане граждански и да се занимава с граждански по своя характер претенции на пострадалия, вярно, комуто се дължи също справедливост за репариране на причинените му от деянието вреди, но поради забавянето на наказателното производство, по една или друга причина, не бива да се злепоставят правата на другите страни в наказателния процес, а със становището за задължителното произнасяне на съда по предявения граждански иск неоснователно се пренебрегва правото на подсъдимия да иска незабавно прекратяване на наказателното производство, след отмяна на постановената спрямо него присъда или въззивно решение.
Аргумент против становището за приложимостта във въззивното производство на чл.307 от НПК на основание чл.317 от НПК, поради липса на специални правила във въззивното производство, е разпоредбата на чл.337, ал.3 от НПК (“изменение на първоинстанционната присъда”), която предвижда “въззивната инстанция може да се произнесе и само относно мотивите и основанията за оправдаване на подсъдимия или по гражданския иск”, т.е. налице е правило какво е правомощието на втората инстанция във връзка с произнасяне по разгледан и решен от първата инстанция граждански иск, като то обаче е формулирано по начин, който създава една възможност, а не категорично задължение за този съд. Самата формулировка на тази ал.3 сочи в кои случаи въззивният съд може да измени оправдателната присъда – относно мотивите и основанията за оправдаване, а свързано с това – и по гражданския иск, извън случаите на осъждане на подсъдимия за осъществено престъпление, ако деянието е граждански деликт, т.е. това е отново аргумент, че въззивният съд “може” да се произнесе по гражданския иск при анализ на фактите и по прилагане на приложимото право, при отказ на подсъдимия или алтернативно на оправдаването му да се ползва от изтеклата погасителна наказателната му отговорност давност с искане за оправдаването му, като максимален за него резултат. Противопоставя се и аргумент, че така са формулирани и другите правомощия на съда да измени първоинстанционната присъда, но то е обяснимо с дължимата се от съда, съгласно чл.314 от НПК, пълна проверка на същата и извън доводите на обжалвалите я лица, включително и за необжалвалите я, след като прецени дали не е налице основание да изпълни друго свое правомощие, например, да върне делото за ново разглеждане на предишен стадий заради съществено процесуално нарушение и други. Тази формулировка на коментираното му правомощие е обяснима и заради горепосочените усложнения в п.1 при произнасяне по гражданския иск при настъпила давност за наказателно преследване на дееца и искане за ползването й от него.
За касационната инстанция, която не е инстанция по фактите и не може да се занимава с тях, пред която може да е изтекъл давностният срок за наказателно преследване на подсъдимия за предявеното му обвинение и от което основание за прекратяване на наказателното производство той желае да се ползва, няма правило, визиращо произнасяне по гражданския иск, а липсва основание, въз основа на което да се отмени съдебния акт и делото се върне на въззивния съд за ново произнасяне, като в този случай на основание чл.354, ал.1, т.2 от НПК ВКС следва “да отмени решението или присъдата и да прекрати .. наказателното производство в предвидените от закона случаи”. Няма препращаща разпоредба, която да дава основание за прилагане правилата на въззивното производство. Изключение има само по ал.5 на чл.354 от НПК (нова, обн.ДВ бр.93/2011 г.), когато ВКС “встъпва” при посочените процесуални условия в ролята на въззивна инстанция, което не променя казаното в п.2 по-горе.
Като краен извод ВКС в настоящия си състав приема, че правилно и законосъобразно окръжният съд с решението си е отменил първоинстанционната присъда и е прекратил производството по делото изцяло.

С оглед гореизложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 425 от 22.12.2011 г., постановено по ВНЧХД № 93/2011 г. на Благоевградския окръжен съд.



ПРЕДСЕДАТЕЛ :


ЧЛЕНОВЕ :

2
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на
съдия Блага Иванова
по к. д. № 413/12

Не съм съгласна със становището на мнозинството, че, когато въззивната инстанция прекратява наказателното производство поради изтекла погасителна давност, тя се десезира и от съществото на спора по отношение на гражданската отговорност. Считам, че в посочената хипотеза съдът дължи произнасяне по основателността на приетия за съвместно разглеждане гражданския иск, поради следните съображения:
Когато производството пред първата инстанция е приключило с присъда, с която е налице произнасяне по наказателната отговорност и по гражданската такава, при пренасяне на спора пред въззивната инстанция, респ. касационната такава, съдът разполага с процесуална възможност и е задължен да вземе становище по приетия граждански иск, включително и в случаите, когато констатира, че наказателната отговорност е погасена и производството подлежи на прекратяване в наказателната част. Това е така, защото основанието на наказателната отговорност е престъплението, докато, основанието на гражданската отговорност е деянието, а, както е известно липсва пълно припокриване между престъпление и деликт / едно и също деяние би могло да не представлява престъпление, но да покрива признаците на деликт /. Когато претенцията на пострадалия, основана на чл. 45 ЗЗД, е приета за съвместно разглеждане, тя придобива относителна самостоятелност, тоест, не би могло да се поддържа, че прекратяването на наказателното производство безусловно и еднозначно обуславя прекратяване на производството по заведения граждански иск, тъй като няма пълно съвпадение между предпоставките за ангажиране на двата вида отговорност. Когато в хода на съдебното производство е постановена присъда, това означава, че съдът е приел за установена определена фактическа обстановка, от която е извел и съответните правни изводи. Доколкото по делото вече са приети фактически положения, имащи значение за наказателната отговорност и за гражданската такава, то, при настъпване на юридически факти, водещи до прекратяване на наказателната отговорност / например, давност, амнистия, смърт на дееца /, въззивният / респ., касационният съд /, прилагат последиците на погасената наказателна отговорност, но остават задължени да се произнесат по гражданската отговорност, черпейки изводи от установената фактическа обстановка. Когато въззивният съд констатира, че се налага да бъдат събрани нови доказателства, касаещи гражданския иск, то няма пречка това да бъде направено служебно, по почин на съда, в хода на въззивното производство. При всички случаи обаче положените процесуални усилия за изясняване на релевантните факти, от които се извеждат изводите за това: налице ли е деликт, не следва да бъдат обезличени с прекратяване на производството и в гражданската част, още повече, като се има предвид, че за гражданския ищец е без правно значение дали наказателен или граждански същ ще се произнесе по основателността на предявения от него граждански иск. Би било в разрез с правната логика да се задължи пострадалия за в бъдеще да потърси правата си по гражданско-съдебен ред, при условие, че самият НПК / чл. 307 НПК / задължава съда да се поизнесе по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност. Разпоредбата на чл. 307 НПК има приложение във въззивното производство, съгласно правилото на чл. 317 НПК, а в касационното производство, предвид даването на пълни правомощия по отношение на гражданската отговорност / чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК /. Аргумент в подкрепа на изложеното становище е, също така, задължението на Република България, произтичащо от Рамково решение от 15.03.2001 г, касаещо правното положение на жертвите от престъпленията, съгласно което държавата следва да гарантира на пострадалия възможност да се ползва от решение в разумен срок, въз основа на което да получи обезщетение в рамките на наказателното производство. Ако обаче на пострадалия бъде отказано произнасяне по гражданската отговорност и той бъде насочен към друг съд / към гражданския съд /, то изискването за обезвреда в разумен срок със сигурност не би могло да бъде изпълнено.

Съдия:

/ Бл. Иванова /