Р Е Ш Е Н И Е № 155 гр. София, 28.07.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 392 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подс. Е. Б. срещу присъда № 11 от 23.02.2017 г. на Варненския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 1548/2016г. С жалбата е направено искане за отмяна на присъдата и за оневиняване на подсъдимия. Изложени са доводи с претенция да са относими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Твърди се наличие и на съществени процесуални нарушения. Алтернативно е поискано връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебното заседание пред настоящия състав на ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея аргументи и направените искания. Представя допълнение към касационната жалба и оспорва наличието на вменените квалифициращи обстоятелства. Подсъдимият Б., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 318 от 25.10.2016 г., постановена по НОХД № 3682/2016г., Варненският районен съд-Наказателно отделение, 22-ри състав е признал подсъдимия Е. И. Б. за невиновен в това на 30.10.2015г. в [населено място], [улица]противозаконно да е отнел чуждо моторно превозно средство – лек автомобил „Ф. П.” с рег. [рег.номер на МПС] , на стойност 1800 лева, от владението на Д. К. Т. без негово съгласие с намерение да го ползва, като отнемането е било извършено при условията на чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 4 НК -автомобилът не е бил под постоянен надзор и за отнемането му е било използвано техническо средство – контактен ключ, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 346, ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 НК. С оспорената по касационен ред въззивна присъда така постановеният акт е отменен изцяло и вместо това подсъдимият е признат за виновен в извършването на посоченото престъпление, като му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, търпимо при условията на първоначален общ режим. На осн. чл. 346, ал. 4 НК е постановено лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Жалбата срещу тази присъда е неоснователна. Съдържащото се в нея възражение за допуснато нарушение на материалния закон е в същността си оплакване за необоснованост. Това е така, доколкото с жалбата се оспорват фактическите констатации на въззивния съд и отказа му да приеме, че подсъдимият не е лицето, извършило противозаконното отнемане на процесния лек автомобил. Нарушение на закона, като касационно основание за проверка е налице, когато при неоспорена фактическа обстановка се настоява, че материалният закон е приложен неправилно. Това произтича от особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения акт, но не е свързан със събиране, проверка и анализ на доказателства. Изключение в това отношение прави хипотезата по чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Основните въпроси по делото, в т.ч. и въпросът относно авторството на престъплението, е възможно да се пререшат от касационния съд само в рамките на приетата от въззивния съд фактология, а в случая тя описва извършено от подсъдимия вмененото му престъпление. Неоснователно е и възражението за допуснати съществени процесуални нарушения. Несъгласието на касатора е основно по отношение на подхода на въззивния съд при наличните противоречия в доказателствените източници да кредитира с доверие онези от тях, които противостоят на тезата на подсъдимия. В НПК обаче не се съдържат забрани за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК, на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, лишено от основания е възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент. Такъв именно е настоящият случай. Оценката, която е дал въззивният съд на гласните доказателства, следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Няма сериозни недостатъци в правилността и последователността на разсъжденията на този съд, които да компрометират формулирания от него познавателен резултат. Няма превратно възприемане на показанията на свид. Т., Г. и П. по отношение на видимостта, предопределила възможностите им да възприемат и да запаметят възпроизведените в показанията им моменти от събитието на престъплението. Преценката на въззивния съд по отношение на това обстоятелство е основана на ясни причини: фактът, че свид. Т. е успял да идентифицира пола на лицето, което е управлявало автомобила му, възприел е аксесоар, който това лице е носело – шапка (каквато самият подсъдим е заявил, че е носел в процесната вечер и каквато е намерена на мястото на престъплението), като е определил и специфични нейни особености, като материята и наличието на козирка , ангажирал се е с мнение относно цвета на дрехите на това лице; категорично е било възприятието му за липсата на друг човек в автомобила, освен водача. Всичко това е дало основания на въззивния съд да приеме, че събитията не са се случили в условията на непрогледен нощен мрак, в каквато насока са и показанията на Г. и на П., а в условия, които дори да са ограничавали пълноценността на зрителните възприятия, не са ги елиминирали напълно. Поради това е отказал да приеме наличие на непреодолимо противоречия в твърденията на посочените трима свидетели, поставящо под съмнение искреността им. Противно на твърдяното в жалбата, ползването на показанията на свид. П. не е базирано на неточна интерпретация на съдържанието им и в отклонение от действителния му смисъл. Макар да признава, че не е видял чертите на лицето на задържания, свидетелят е категоричен, че именно излезлият от л.а. „Фолксваген Пасат” мъж е лицето, което е било задържано, като е описал особености от обстановката, съвпадащи напълно със съобщеното от свид. Г., който е задържал подсъдимия. Значими обстоятелства, като неочакваният и динамичен развой на събитията и почти незабавното задържане на лицето след излизането му от автомобила, както и участието на Г. и Т. в развоя на тези събития, въззивният съд е приел са благоприятствали впечатлението на наблюдавалият от дистанция събитието К. П., че задържаният е излязъл не сам от колата, а е бил изведен от нея от двамата мъже (т.е. от Т. и Г.) и на тази база, а не произволно е заключил, че показанията на този свидетел са достоверни. Въззивният съд е изложил подробни и конкретни аргументи (стр. 60 от въззивното дело), позволили му да отхвърли достоверността на съобщеното от свид. К. и частично - съобщеното от свид. Б., като посоченото в касационната жалба обстоятелство е само един от тези аргументи, при това без решаващо за съдебната преценка значение. В останалата им част възраженията, съдържащи се в изготвената от адв. Д. жалба, представят собствената на защитника перспектива към доказателствените източници и оценка на същите от гледище на потребностите на защитавания от него персонален интерес, а не сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите, поради което е невъзможно да ангажират вниманието на касационната инстанция. Закономерно съдебната оценка на третираните в жалбата свидетелски показания е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината чрез съобразяване на вътрешнологическите характеристики на изложението и неговата съгласуваност с останалите доказателства по делото. Претенцията за незаконосъобразно обсъждане и оценка на показанията на свидетелите Т. и Г., съдържаща се в изготвеното от адв. Н. допълнение към жалбата, е сведена до възпроизвеждане на фрагменти от показанията на тези свидетели. Не е обосновано процесуално нарушение, допуснато от съда при тяхното ползване, компрометиращо изводите му. Ако въззивният съд не се е ангажирал с разсъждения за начина, по който иззетите като веществени доказателства от местопроизшествието шапка и ръкавици са се озовали на местата, на които са били намерени, не е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като те не предвиждат изграждането на неподкрепени с доказателства хипотези. А в случая в делото липсват конкретни доказателства за точния начин, по който едната ръкавица се е оказала до десния заден калник на л.а. Фолксваген, другата – под колата, а шапката – до левия калник. Съдът не може да основава изводите си на интуитивни представи и предположения. Последните могат да бъдат основа за изграждане на версии, но не и за формиране на изводи относно фактологическата истина. Важно е в случая съответствието на обективните находки на шапка и чифт ръкавици на мястото, на което подсъдимият е задържан, както и съобщеното от свид. Т., че лицето, което е управлявало автомобила му е било с черна кожена шапка с козирка (каквато сам подсъдимият е признал, че е носел в процесната вечер) и твърдението на свид. Г., че мъжът, който е излязъл от процесната кола и когото е задържал непосредствено след това, е носел черна шапка и ръкавици. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение и като е отказал да ползва резултатите от изготвеното в досъдебното производство одорологично изследване, а в хода на въззивното съдебно следствие не е назначил т.нар. одорологична експертиза. Преди всичко съдът разполага с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допусне по пътя към постигането на обективната истина, стига това да не е довело до информационен дефицит по делото и да не е за сметка на възможността за установяване на истината. Това, че едно експертно изследване е било назначено в досъдебното производство не задължава съда на всяка цена да приеме, нито впоследствие да се довери на изводите му и да ги ползва. Необходимо е разбира се преценката му да е формирана по правилата на закона. Причините, поради които е отказал да ползва резултатите от одорологичното изследване въззивният съд е обяснил подробно в акта си и настоящият състав няма основания да не се съгласи с тях. Подробно въззивният съд е коментирал и перспективността на евентуално назначена съобразно с принципните постановки в решение № 590 от 11.11.2003 г. по н. д. № 507/2003 г., І н. о. на ВКС одорологична експертиза, като се имат предвид доказателствата, че подсъдимият не е бил последният, седял на мястото на водача в процесния автомобил, от което именно място са иззетите мирисови следи. Сторил го е два във въззивното решение, доколкото в хода на проведеното въззивно съдебно следствие никоя от страните не е поставила на вниманието му такова искане. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на закона поради неправилно квалифициране на отнемането на превозното средство като извършено по отношение на вещ без постоянен надзор и посредством използване на техническо средство. Безпротиворечива е съдебната практика по това, че оставянето на лек автомобил на улицата или на неохраняем паркинг представлява типичен случай на движима вещ без постоянен надзор (в този смисъл ППВС № 6/71г. по н.д. № 3/71г., т. 9; ТР № 54/89г. по н.д. № 49/89г. и др.) В конкретния случай процесният лек автомобил е бил паркиран пред жилищен блок на неохраняем паркинг. Не е имало организиран от свидетелите Т. и Г. постоянен надзор над нея. Макар те периодично да са вземали от автомобила материали (нужни им за извършван в момента ремонт в апартамента на Т.)те не са били ангажирани с постоянното и непосредствено наблюдение и с охраната на автомобила. Този автомобил практически е бил без постоянен надзор и оставен на обществено доверие. Ето защо правилна е съдебната преценка, че престъпното посегателство е по отношение на вещ без постоянен надзор. Правилна е и преценката, че отнемането на автомобила е станало посредством ползването на техническо средство, доколкото е използван ключ, способствал привеждането на този автомобил в движение. Няма изискване, като поставеното в касационната жалба деецът да полага нарочни усилия, за да се снабди с техническото средство, нито извършената с това средство операция да е с характеристиките на революционно достижение в областта на техниката, за да е налице квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 НК. Неуместна е направената в допълнението към жалбата аналогия с волана, педалите за подаване на газ и спирачките на автомобила, доколкото никоя от тези части не би могла сама по себе си да послужи за привеждането на автомобила в движение и за промяната на местоположението му, а единствено и само като част от съответната система на автомобила (съотв. кормилна система, система за контрол). А техническото средство по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 НК е вещ, която сама по себе си е предназначена или в конкретната ситуация е послужила за извършване на техническа операция, осигурила достъп до предмета на отнемането или е послужила за отнемането или пък съществено го е улеснила. Предвид изложеното въззивната присъда не страда от твърдяните от касатора пороци от процесуален и материално-правен характер, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 11 от 23.02.2017 г. на Варненския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 1548/2016г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.