4 Р Е Ш Е Н И Е №466 гр. София, 6 януари 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1407/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия С. О. М. срещу присъда № 2396 от 03.06.2015г. по внохд № 70/2015г. по описа на Окръжен съд - гр. Благоевград. От съдържанието на касационната жалба се извличат заявени основанията по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК. Акцент се поставя на допуснатите съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и до налагане на явно несправедливо наказание на подсъдимия. Твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се подкрепя с довод, че обвинението срещу подс. М. е неясно; че разследващите са лишили подсъдимия от възможността да участва в наказателното производство от началния му момент; че съдържащите се по делото показания на разпитаните по делото свидетели съдържат сериозни противоречия, които не са отчетени от въззивната инстанция; че съдът не е изпълнил задължението си да разкрие в пълнота релевантната по делото фактология като не е извършил следствен експеримент. Възраженията са преповторени и доразвити в няколко допълнения към касационната жалба. Неправилното приложение на закона се обосновава с довод за „различното тълкуване на нормата на чл. 279, ал.1 НК” от първоинстанционния и въззивния съд. Несправедливостта на наложеното наказание се аргументира с наличието на смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, чието значение е подценено от окръжния съд, както и с начина на групиране на наказанията при условията на чл. 25 във вр.чл.23 НК. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подс. М. по обвинението по чл. 279, ал.1 НК. Алтернативно се иска отмяна на присъдата и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия М. поддържа жалбата по изтъкнатите в нея доводи и моли въззивната присъда да бъде отменена, а делото- върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Подсъдимият С. М., в лична защита, поддържа заявеното от защитника си. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 3542 от 02.12.2014г. по нохд № 223/2013г. по описа на Районен съд- гр. Гоце Делчев подс. С. М. е признат за невиновен в това, че на 10.03.2013г., в района на 166-та гранична пирамида, землище на [населено място], обл. Б., е влязъл през границата на страната от Република Гърция без разрешение на надлежните органи на властта, поради което го оправдал по обвинението да е извършил престъпление по чл. 279, ал.1 от НК. По протест на прокурор е образувано внохд № 70/2015г. по описа на Окръжен съд-гр.Благоевград, по което, след отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е постановена атакуваната пред ВКС присъда. С нея подс. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 279, ал.1 НК и при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на шест месеца и глоба в размер на 120 (сто и двадесет лева). На осн. чл.66, ал.1 НК съдът отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът приложил разпоредбите на чл. 25 във вр.чл.23 от НК като наложил на подсъдимия най-тежкото от наказанията по нохд № 48/2014г. по описа на РС-Гоце Делчев и по внохд № 70/2015г., а именно шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 120 лева, като на осн. чл. 25, ал.4 от НК отложил изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода” с изпитателен срок от три години. Приспаднал изтърпяното по нохд № 48/2014г. наказание”пробация”. На подсъдимия били възложени и разноските в размер на 40 лева. Жалбата на подс. М. е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 2 НПК – нова присъда на въззивната инстанция, с която на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода”. Депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от постановяване на присъдата и е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. В рамките на посоченото касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, ВКС не констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения, съставляващи основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Без опора са възраженията, че подсъдимият се е защитавал срещу неясно и непълно обвинение. Съдебното производство е образувано по обвинителен акт, от обстоятелствената част на който стават недвусмислено ясни твърдяните от прокуратурата факти относно дата, място и начин на осъществяване на престъплението по чл. 279, ал.1 НК. По този начин престъплението е очертано с признаците си от обективна страна, каквито са мястото на „влизане” на дееца през границата на страната и липсата на изискващото се това разрешение на надлежните органи на властта. Ирелевантно за съставомерността на деянието е мястото, на което е задържан дееца, както и причината поради която той се е намирал там, поради което непосочването на обстоятелства от тази категория в обвинителния акт не е от естество да засегне правото му на защита. Що се касае до довода, че разследващите са лишили подсъдимия от правото му да участва в производството от момента на образуване на наказателното производство, то той също не може да се сподели. Производството по делото е започнало като „бързо” по чл. 356, ал. 3 от НПК на 10.03.2013г. с първите действия по разследването - провеждане разпити на св. Бозов и Ф., като още на 12.03.2013г. С. М. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 279, ал.1 НК. Ето защо, от действията по разследването съвсем не може да се обоснове извода за умишлено и целенасочено възпрепятстване участието на подсъдимия в наказателното производство, още повече, че на досъдебното производство разследващите органи и прокурорът разполагат със суверенни правомощия да определят в кой момент са събрани достатъчното доказателства за виновността на определено лице по смисъла на чл. 219, ал.1 НПК, за да се пристъпи към привличането му като обвиняем в процеса. Не се констатира порок и в процесуалната дейност на въззивния съд по събиране и оценка на доказателствените източници по делото. Значимите за процеса факти са изведени след като въззивната инстанция е провела съдебно следствие и е събрала допълнителни писмени и гласни доказателствени средства. Задълбочено и без превратното им тълкуване са анализирани както доказателствените източници, подкрепящи обвинителната теза, така и тези, които са били насочени към защитната позиция на подсъдимия, отричащ извършване на престъплението. Показанията на граничните полицаи - св. Б. и св. Ф., са еднозначни и последователни, като чрез тях се установяват обстоятелствата, при които подсъдимият и св. К. са били наблюдавани при преминаване през границата на страната и последвалото им непосредствено задържане на територията на Република България. Същите кореспондират на заявеното от св. С. и св. Б. относно това, че към инкриминирания период граничните власти са проявявали особено внимание към движението на подс. М. и св. К. по повод сигнал за организиран канал за контрабанда на цигари през границата с Република Гърция. Несъмнено е установено, че подсъдимият М. е напуснал територията на страната през ГКПП „И.” с лек автомобил, като е бил придружаван от св. К., като в рамките на провежданата полицейска операция по неговото наблюдение, граничните власти не са регистрирали завръщането му на територията на Република България. С основание въззивният съд е преценил и значението на изготвената по делото техническа експертиза, изготвена от вещото лице Т., като такава подкрепяща заявеното от св. Б. и Ф.. Убедително е защитен фактическия извод, че „служителите на РПУ-Гоце Делчев са се намирали на една скала на българска територия на 109 метра над границата, като скалата се намира на стръмен склон, който в този участък е без растителност, а между двете места има пряка видимост и разстоянието между тях е 271 метра”. Неоснователно се твърди, че посоченият фактически извод е могъл да се направи единствено след допускане и извършване на следствен експеримент. По принцип следственият експеримент е допустим способ за проверка и уточняване на данни, събрани в хода на наказателното производство. Целта на коментирания способ е чрез пресъздаване на конкретна обстановка или ситуация, по експериментален път да се провери достоверността на определена версия за протичане на събитията. Когато обаче твърденията по фактите могат да се проверят и чрез друг, допустим способ за проверка на доказателствата, за решаващите органи е налице възможност суверенно да преценят кой от съответните способи да използват, респ. дали е необходимо тяхното съчетаване. В конкретния случай инстанциите по същество са проверили достоверността на казаното от св. Ф. и св. Б. относно възможността им да наблюдават поведението на лицата, преминаващи през границата, чрез назначаване на техническа експертиза, която на практика е извършила оглед на мястото и измерване на отстоянията между двете точки с техническо средство. Показанията на св. С. не могат да бъдат прецени като негоден доказателствен източник, поради което окръжният съд не е допуснал нарушение, като се е позовал на това доказателствено средство. Констатираните в показанията на св. С. противоречия относно датата, на която подсъдимият е преминал границата в посока Република Гърция са били предмет на анализ в мотивите към въззивния съдебен акт. В конкретния случай не се касае до непреодолимо противоречие в съдържанието на обсъжданите показания, доколкото сам свидетелят С. в допълнителен разпит е пояснил причините за погрешното посочване на различна дата от действителната, когато е и бил на смяна на ГКПП-И.. Липсват каквито и да са било обективни данни, че св. С. е променил показанията си в обсъжданата част поради необходимостта от събиране на обвинителни доказателства. Същевременно показанията му кога е бил на смяна съвсем не са единствения доказателствен източник по делото, а същите намират опора и в показанията на св. Д., както и в приобщените като писмени доказателства писма от началник ГУП-гр.Гоце Делчев, чрез които се установява че св. С. е бил на работа именно на инкриминираната дата- 10.03.2013 година. Въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила и с приобщаването на материалите по нохд № 313/2013г. по описа на РС – гр. Гоце Делчев, водено срещу А. М. К. за престъпление по чл. 279, ал.1 НК и приключило със споразумение за прекратяване на наказателното производство. Попълването на доказателствената съвкупност с релевантни доказателствени източници е не само възможност, но и задължение на инстанциите по същество, тъй като именно те са призвани да установяват значимата за процеса фактология, включително и относно ангажирането на наказателната отговорност на св. К. за същото престъпление по чл. 279, ал.1 НК. Одобреното споразумение с К. е получило своята интерпретация не в контекста на отговорността на подсъдимия, а във връзка с достоверността на обясненията му и показанията на св. Ч. и Ш., които с основание са били отхвърлени като несъответстващи на обективната истина. В касационната жалба се развиват доводи и че не е налице годно разпознаване на подсъдимия, тъй като липсвал предварителния разпит по чл.170 НПК. Този довод е без опора в материалите по делото, доколкото процесуално-следствено действие „разпознаване” не е извършвано. Въззивният съд е постановил осъдителната си присъда не на база разпознаване от страна на св. Ф. и св. Б., а на комплексната основа на доказателства, които макар и косвени, са обусловили единствено възможния извод, че именно подс. М. е автор на деянието. В системата от косвени доказателства с основание контролираната инстанция е включила фактическите данни, свързани с преминаването на подсъдимия и св. К. на границата в посока Република Гърция с лек автомобил „Мерцедес Е 220”; постоянното наблюдение в района на 166 пирамида (мястото на преминаване на границата от подс. М. и св. К.) от страна на св. Б. и Ф.; обективната им възможност да наблюдават движението на лица в района, макар и без да могат да възприемат детайли относно самоличността на преминалите лица; задържането на подсъдимия и св. К. в района в кратък период от време след това; намирането на цигари без бандерол, поставени в найлонови чували в близост до мястото на задържане на подсъдимия и св. К.; регистрираното на 12.03.2013г. на ГКПП- И. легално завръщане на подс. М. с автомобила, с който е напуснал страната два дни по-рано; доброволното предаване от подс. М. на личната карта на св. К., намираща се в жабката на този автомобил. На базата на комплексното оценяване на посочените факти въззивната инстанция е дала положителен отговор на въпроса относно авторството на деянието, като с основание е отказала да възприеме заявената защитна позиция на подс. М.. Настоящият съдебен състав не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 НПК, обосновано с доводи за допуснати процесуални нарушения. В рамките на очертаната от въззивния съд фактология законът е приложен правилно. Подсъдимият М. е влязъл през границата на страната от Република Гърция без надлежно разрешение на органите на властта. Касае се за незаконно преминаване на граничната линия и навлизане от територията на една държава в територията на друга държава, без да се спазва правно-регламентирания ред за това и не на мястото, на което се извършва правомерно преминаване на границата. Обстоятелството, че деецът е влязъл на територията на Република България през зелена граница, извън района на гранично-пропусквателните пунктове, обуславя и наличието на прекия умисъл пресичането на границата да се реализира без съответното надлежно разрешение от компетентните власти. На последно място ангажираното от подс. М. основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК също не намира основа в обективно установеното по делото. Наложената кумулативна санкция -шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 120 лева е в размер, близък до общия минимум. Индивидуализацията на наказанието е при условията на чл.54 НК, като по делото не се констатират нито множество смекчаващи, нито изключителни по своя характер обстоятелства, които да налагат определяне на наказание при условията на чл. 55, ал.1, т. 2 б.”б” НК. Отчетени са конкретната обществена опасност на дееца и спецификата на реализираната от него престъпна дейност, чистото му съдебно минало към момента на извършване на деянието, неговото семейно положение. При правилна оценъчна дейност на съда по обстоятелствата, значими за индивидуализиране на наказанието, което следва да понесе подс. М., спрямо него е постановена справедлива присъда, като не се констатират основания, обуславящи необходимост от намаляване на отмереното наказание, чието изтърпяване е отложено с минималния изпитателен срок по чл. 66, ал.1 НК в размер на три години. Разпоредбите на чл.25 във връзка с чл.23, ал.1 НК, касаещи определяне на общо наказание с наказанието „пробация”, наложено на подсъдимия по н.о.х.д. № 48/2014г. на РС-гр.Гоце Делчев, са приложени правилно от контролираната инстанция. Съобразено е принципното положение при групиране на наказанията, че те са наложени за деяния в условията на реална съвкупност- преди да е влязла в сила присъдата за което и да е от тях, като е приспадната изтърпяната част от наказанието „пробация”, поради което и в тази част въззивния съдебен акт не подлежи на коригиране. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, I НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 2396 от 03.06.2015г. по внохд № 70/2015г. по описа на Окръжен съд - гр. Благоевград. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: