Р Е Ш Е Н И Е № 559 [град София], 22 март 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на трети декември през две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Теодора Стамболова при секретаря Кр. ПАВЛОВА в присъствието на прокурора ГЕБОВ изслуша докладваното от съдия Ж. НАЧЕВА наказателно дело № 555 по описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. С. А. против присъда № 76 от 24.06.2010 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 2076/2010 г. В жалбата са изложени доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1-2 НПК. Според защитника съдът не е изпълнил процесуалните си задължения надлежно да обсъди всички доказателствени източници и е възприел правна квалификация на деянието, която е незаконосъобразна. Развива няколко алтернативни тези - за приложението на чл. 13а НК, чл. 16 НК и чл. 9, ал. 2 НК. Прави искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. Л.) поддържа жалбата, извеждайки основните акценти в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че жалбата е неоснователна и присъдата следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 76 от 24.06.2010 г. по в. н. о. х. д. № 2076/2010 г. Пловдивският окръжен съд е отменил присъда № 13 от 1.04.2010 г. по н. о. х. д. № 237/09 г. на Районния съд в[населено място] и е признал подсъдимия С. С. А. за виновен в това, за периода от м. септември 2007 г. до 11.01.2008 г. в[населено място], при условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице - изпълнителен директор на [фирма] –[населено място], да е присвоил чужди вещи – иглолистни дъски на обща стойност 151 658,49 лева, собственост на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”, поверени му да ги пази, като присвоените вещи са в големи размери и са заместени до края на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 205, ал. 1, т. 3 вр. чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 НК го е осъдил на наказание от три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Лишил е подсъдимия от правото да заема длъжност изпълнителен директор в търговско дружество за срок от три години. В тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Защитникът твърди, че съдът е игнорирал приложените по делото протоколи с решения на Съвета на директорите на [фирма] и част от свидетелските показания. Те обаче са имали решаващо значение за законосъобразността на изводите относно виновно извършено деяние от подсъдимия. По същата линия на разсъждения защитникът се позовава на невъзможността да бъде ангажирана личната наказателна отговорност на подсъдимия за действия в изпълнение на колективно взетото решение на Съвета на директорите на [фирма]. От мотивите на съдебното решение се установява, че при собствен анализ и оценка на доказателствените източници въззивният съд е отхвърлил обясненията на подсъдимия и показанията на св. Т. за наличието на решение, взето от съвета на директорите във връзка с използване на иглолистни дъски от съхраняваните в дружеството запаси на държавния резерв. Липсват обаче съображения, от които да е видно, че съдът задълбочено да е обсъждал цитираните гласни доказателствени средства в съвкупност с писмените доказателствени материали, в частност с протоколите от заседанията на съвета на директорите. От друга страна въззивният съд е възприел изцяло фактите, установени от първоинстанционния съд (не се е съгласил единствено с правните изводи), считайки за доказано, че [фирма] се е управлявал от съвет на директорите и изпълнителният директор е осъществявал оперативното управление но дружеството; че по повод договорните отношения с испанска фирма за изработка на шест модула дървени сглобяеми къщички, съветът на директорите е обсъдил параметрите на сключения договор от 26.10.2007 г и е излязъл с решение, поради недостатъчното количество собствени дървени дъски нужните количества да бъдат взети от съхраняваните в дружеството по линия на държавния резерв. При тези факти въззивният съд е отхвърлил довода за действия на подсъдимия в изпълнение на колективно решение с неясни и неубедителните аргументи, че Съвета на директорите е знаел за намеренията да се ползва част от дървения материал, но изпълнителният директор е този, комуто на първо място е поверено да пази чуждото имущество и той е давал нарежданията на персонала, който ги е изпълнявал. Съображенията на съда, че подсъдимият е давал нареждания на останалите работници и служители в дружеството (по своята същност действия тъкмо по оперативното управление) не могат да бъдат достатъчни, за да подкрепят съдебна констатация за лично формираното му решение да извърши престъпление. В конкретния случай това е било особено наложително, като се има предвид, че по правило изпълнителният директор не може да носи отговорност за действията си по изпълнение на решението на Съвета на директорите, което е акт на колективния орган на управление и е задължително както за него, така и за членовете на Съвета на директорите. Наказателната отговорност е лична (чл. 35 НК) и решението на дееца по своето естество следва да бъде лично. Затова и в мотивите на въззивния съд липсва надлежно даден отговор на формулирания довод с основно значение от страна на защитника. Въззивният съд е приел за фактически установено също, че във връзка с решението на съвета на директорите подсъдимият е поел ангажимент междувременно да преговаря с доставчици да се закупят трупи или готови греди, за да се запълни съответното количество. Същият е провел разговори и се е споразумял с доставчици, но последните са успели да изпълнят договореното едва през м. декември 2007 г., и съответно януари и февруари 2008 г. След проверката от Териториална агенция „Държавен резерв” –[населено място], на 20.11.2007 г. подсъдимият е отправил молба до председателя на Д. агенция за удължаване на срока за възстановяване на иглолистния материал, съхраняван от търговското дружество. Проверката от 11.01.2008 г. е констатирала частично, а последващата проверка (от 6.03.2008 г.) цялостно възстановяване на количествата на държавния резерв. В рамките на изведените фактически обстоятелства съдът е направил заключение, че подсъдимият С. С. А. е извършил разпореждането с пряк умисъл, като е целял използването на дървения материал за изпълнение на поръчката на дружеството, което е управлявал. Успоредно е изложил аргументи, че управлението, използването, отчитането и съхраняването на материали, част от държавния резерв, са регламентирани от специални нормативни актове и за тяхното използване се изисква специално разрешение от Д. агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”, като подсъдимият е съзнавал, че излиза извън правомощията си по договора за съхранение. Разнопосочните съображения не позволяват да се проследи пътят, по който е формирано вътрешното убеждение на съда относно намерението за присвояване. При извеждане на съставомерните признаци на престъплението съдът е бил длъжен да отчете и задължителните указания, залегнали в Тълкувателно решение № 50/80 г. на ОСНК на Върховния съд на Р., като изложи задълбочени, непротиворечиви и достатъчно изчерпателни мотиви защо счита, че деецът е имал намерение за окончателно разпореждане с предмета на престъплението, респективно - „без намерение въобще да се връща или възстановява полученото имущество.” Напълно неясни са и аргументите на съда да приеме, че чуждите вещи са били поверени за пазене на подсъдимия тъкмо в качеството на длъжностно лице (пазенето на чуждите вещи е част от длъжностните му функции на изпълнителен директор на [фирма]), както и защо счита, че инкриминираното поведение на подсъдимия е продължавано престъпление. По правило мотивите са средство, предоставено на страните да разберат решението на съда, а на касационната инстанция – да упражни контролните си правомощия. Неизпълненото задължение по чл. 305 НПК от въззивния съд да изложи надлежни мотиви по всички фактически и правни въпроси, довели до решението в диспозитива прави невъзможна касационната проверка на присъдата за законосъобразност. Посоченото покрива съдържанието на съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК и може да има като единствена и безусловна последица отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Това прави излишно да се разглеждат останалите доводи, засегнати в касационната жалба на защитника. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 76 от 24.06.2010 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 2076/2010 г. срещу подсъдимия С. С. А. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: