Р Е Ш Е Н И Е № 175 Гр. София, 11 ноември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Н. Любенов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 774/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Военно-апелативна прокуратура и по касационна жалба на адв. С. Я. – повереник на частния обвинител и граждански ищец Д. К. И., против решение № 4/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1/2019 год. по описа на Военно-апелативния съд. В протеста са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1 и 2 от НПК. Поддържа се, че въззивната инстанция е извършила неправилна оценка на доказателствата и е направила незаконосъобразни изводи, че за съставомерността на деянието по чл. 144, ал. 3 от НК е необходимо пострадалият да промени начина си на живот. Изразява се несъгласие с извода за недостоверност на показанията на свид. И.. Сочи се, че както фактическите констатации, така и правните изводи в обжалваното решение са необосновани. Направено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане с указания относно правилното приложение на материалния закон. С жалбата на повереника също са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция е основала изводите си за несъставомерност на деянието върху негодно доказателствено средство – направени от подсъдимия записи на телефонните му разговори с пострадалата без нейно съгласие. Оспорва се констатацията, че единствената цел на подсъдимия е била да получи достъп до сина си и като контрааргумент се противопоставя твърдението, че в такъв случай той е следвало да комуникира с майката на детето си, а не с пострадалата. Направено е искане решението да бъде отменено и да бъде постановена присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение, да бъде уважен в цялост и предявеният граждански иск и на частния обвинител да бъдат присъдени направените по делото разноски. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста. Намира, че инстанциите по фактите са направили законосъобразен извод досежно негодността на инкриминираните изрази да породят основателен страх у свид. И.. Пледира решението да бъде оставено в сила. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия счита, че протестът и жалбата са неоснователни и пледира решението на Военно-апелативния съд да бъде оставено в сила. Подс. Н. Д. Б. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли за потвърждаване на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 16/23. 10. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 193/2017 год. Военният съд – Пловдив е признал подс. Н. Д. Б. за невинен в това, на 23. 09. 2017 год. в [населено място], за времето от 00:07 ч. до 00:43 ч. да се е заканил с убийство на Д. К. И., чрез съобщения, изпратени по мобилно приложение „Viber“ и заканата да е могла да възбуди основателен страх у И. за осъществяването ѝ, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. Отхвърлен е изцяло гражданският иск за неимуществени вреди, предявен от Д. И. против подс. Б.. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е постановил разноските по делото да останат в тежест на държавата. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурор от Военна прокуратура – Пловдив и по въззивна жалба на частния обвинител с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и с решение № 4/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1/2019 год. по описа на Военно-апелативния съд, е потвърден. Касационният протест и касационната жалба са неоснователни. На първо място, доколкото и в двата сезиращи ВКС документа са изложени доводи за фактическа необоснованост на въззивното решение, следва да се припомни, че последната не съставлява самостоятелно касационно основание, защото върховната съдебна инстанция не е съд по фактите, а само такъв по правото. Именно поради тази характеристика на касационното производство тя не може да пререшава въпроса за достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства, нито пък да дава указания на долустоящите съдилища в тази насока, защото по този начин би подменила вътрешното им убеждение. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но разглежданият казус безспорно не попада в тази хипотеза. Предвид тези принципни положения отговор на възраженията за необоснованост на проверявания съдебен акт не се дължи, а касационната проверка следва да бъде концентрирана единствено върху спазване правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на апелативния съд. Внимателният прочит на въззивното решение не дава основание да бъдат възприети аргументите на държавното и частното обвинение в тази насока, а твърденията в касационната жалба на повереника за произволно отхвърляне показанията на свид. Д. И. са лишени от надеждна доказателствена основа. Макар да е била словесно пестелива, контролираната инстанция е извършила собствен анализ на обясненията на подсъдимия и показанията на всички разпитани свидетели и е отделила дължимото внимание на заявеното от свидетелките Д. И. и С. И.. Тези гласни доказателствени средства са били съпоставени помежду им и с обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Д. Б., както и със справките, удостоверяващи служебните задължения на подсъдимия на инкриминираната дата и ползваните от свид. С. И. мобилни телефонни в този период, а също така и с документите, отнасящи се до препятствията пред подсъдимия да контактува с детето си съобразно споразумението, постигнато със свид. С. И.. Твърденията на Н. Б. и Д. И. са обсъдени и в светлината на инкриминирания разговор между тях по мобилното приложение „Viber“, който е анализиран в неговата цялост без отделни думи и изрази да бъдат изваждани от контекста. След като е интерпретирал всички доказателствени източници съобразно действителните им смисъл и съдържание без да им придава значение каквото те не притежават, апелативният съд се е солидаризирал с обстойните съображения на първата инстанция за недостоверност, неубедителност и вътрешна несъгласуваност на показанията на частната обвинителка И.. Същественият за правилното решаване на делото въпрос – каква е била целта на подсъдимия при изричане на инкриминираните изрази – да застраши свид. Д. И., заплашвайки я с убийство, или да изрази недоволството си от отказания му достъп до сина му, е намерил своето вярно разрешение в актовете на долустоящите инстанции. Заключението им, че Б. е бил афектиран от отказа на свид. С. И. да му даде детето в определените дни за контакти, не е основано на недопустими предположения, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. За да направят подобна констатация, те са се позовали не само на обясненията на подсъдимия, но и на показанията на свидетелите Б. и Й., а също и на заявеното от свид. С. И., че в инкриминирания период момченцето се е намирало извън [населено място], както и на многобройните писмени доказателства, установяващи искано от подсъдимия съдействие от компетентните органи за контакт с детето. Въз основа на справката от мобилните оператори, съгласно която след 01. 08. 2017 год. номерът, ползван от свид. С. И., е бил деактивиран, убедително е отхвърлено възражението, че ако наистина Н. Б. е искал да осъществява срещи със сина си, е следвало да контактува с бившата си съжителка, а не с майка ѝ. Резонни са единствено възраженията на частното обвинение срещу ползването на направените от подсъдимия записи на част от телефонните му разговори със свидетелките Д. и С. И.. Двете инстанции по фактите не са осъзнали, че недопустимостта на това доказателствено средство произтича не от начина на приобщаване към доказателствената съвкупност на мобилния телефон на подсъдимия като носител на посочената информация, защото изземването на вещественото доказателство е осъществено при стриктно спазване изискванията на чл. 159 и сл. от НПК, нито от неспазване на реда за експлоатация на специални разузнавателни средства, предвиден в раздел VIII на глава четиринадесета от НПК, защото коментираните разговори безспорно нямат характеристиките на специално разузнавателно средство. Изводът за невъзможност те да бъдат ползвани в процеса на доказване се основава на забраната на чл. 32, ал. 2 от Конституцията за следене, фотографиране, филмиране или записване без знанието или въпреки изричното несъгласие на обекта на тези действия при положение, че в конкретния случай не е установено това да е станало по волята на свид. Д. И.. Така или иначе, доколкото долустоящите съдилища въз основа на съпоставката им с други допустими и годни доказателства и доказателствени средства убедително са защитили тезата си за достоверност на обясненията на подсъдимия, а информацията в тези разговори не е била сред водещите съображения за оправдаването му, позоваването на тях не опорочава непоправимо процеса на формиране вътрешното им убеждение и не налага отмяна на въззивното решение. Несъстоятелни са и възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК. Изводите за несъставомерност на деянието по чл. 144, ал. 3 от НК са направени в съответствие със закона. Единственият упрек към въззивната инстанция е свързан с констатациите ѝ, че деянието не съставлява престъпление, поради това, че частната обвинителка реално не е изпитала страх от думите на подсъдимия. За съставомерността на деянието по чл. 144 от НК не е необходимо лицето, към което е отправена заканата действително да се е почувствало застрашено. Елемент от състава на посоченото престъпление е единствено обективната годност на заканата да предизвика основателен страх у лицето, към което е отправена, а законосъобразният отговор на този въпрос задължително предполага да бъдат обсъдени всички обстоятелства, свързани с предходните отношения между дееца и пострадалия и да бъдат отчетени особеностите на обстановката, при която е извършено деянието. Преценката за съставомерност на деянието по необходимост преминава и през разграничаване на заканата с престъпление от скарването. При кавгата заплашителните действия се предприемат спонтанно, а заканителните думи се използват импулсивно, като носят единствено емоционален заряд и изразяват гняв и яд, но в действителност не целят да предизвикат страх от осъществяването на заканата. (Р. № 419/12. 01. 2015 год. по н. д. № 1314/2014 год. на III н. о.). Настоящият случай попада именно във втората хипотеза. Вярно е, че отношенията между свид. Д. И. и подсъдимия са били трайно влошени, но причината за това са създадените препятствия пред Б. да контактува със сина си. При това до инкриминираната дата действията му наред с безуспешните му опити да се свърже с бившата си съжителка, наложили да контактува с майка ѝ, са били съсредоточени основно върху търсенето на съдействие от различни институции за разрешаване на възникналия проблем. Наред с това, при проследяване в цялост на единствената законосъобразно приобщена към доказателствената съвкупност комуникация между двамата – тази по мобилното приложение „Viber“, е видно, че и преди 23. 09. 2017 год., и след това в много от случаите контактът е бил иницииран от частната обвинителка. Нещо повече, независимо от това кой е провокирал започването на разговор, той неизменно е бил насочван от подсъдимия към невъзможността му да вижда детето и е съдържал демонстрация на намерението му да промени това обстоятелство. По аналогичен начин са се е развили събитията и на инкриминираната дата. Диалогът – предмет на обвинението е продължение тъкмо на тези предходни отношения и причината за него се корени именно в желанието на подсъдимия да контактува със сина си, препятствано според него от свид. Д. И.. При обсъждане на инкриминираните изрази в контекста на целия разговор, а не сами за себе си, е видно, че те са израз на гнева на подсъдимия от поведението на свидетелката и представляват емоционална реакция срещу неспазване на постигнатото споразумение за упражняване на родителските права и за контакти с детето. Ето защо, макар да имат заплашителен смисъл, те не притежават изискуемия от закона интензитет и са обективно негодни да възбудят основателен страх, а от субективна страна с тях подсъдимият не е целял да предизвика страх у свидетелката. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1/2019 год. по описа на Военно-апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.