Р Е Ш Е Н И Е
№ 331
С о ф и я, 25 юни 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 07 ю н и 2013 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
КАПКА КОСТОВА
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Мария Михайлова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно дело № 1080/2013 година.
Делото е инициирано с касационни жалби от защитниците на подс.В. В. Р. от П. и има за предмет решение № 38 от 06.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 25/2013 г. от Пловдивския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Иска се изменяването му относно приложението на чл.66, ал.1 от НК за отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите.
Касаторът Р. и защитниците му адв.Н.М. и адв.Ст.Д. от АК-П. поддържат оплакването си и молят решението да бъде изменено съобразно отправеното искане до касационната инстанция.
Частните обвинители К. М. лично, а Ж. М., редовно призована, не взема участие в производството пред ВКС, чрез повереника си адв.Т.Д. от АК-П. оспорват жалбите и молят атакуваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 106 от 04.12.2012 г., постановена по НОХД № 1642/2012 г. на окръжен съд-П. подсъдимият В. В. Р. от П. е признат за виновен в това на 23.04.2012 г. в П., при управляване на МПС – лек автомобил “Л.” с рег.№ РВ-11-57-АМ да е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на М. М. М. и средни телесни повреди на И. Г. И. от същия град и на основание чл.343, ал.4 вр.ал.3, б.”б”, пр.1-во вр. ал.1, б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК при условията на чл.58а, ал.1 от НК му е наложено наказание от 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, което е отложено за изтърпяване на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила, както и на основание чл.343г от НК е лишен от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила, като е признат за невинен и е оправдан да е допуснал и нарушение на чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП.
В тежест на подсъдимия са присъдени направените по водене на делото разноски в размер на 521 лв, както и тези на частните обвинители в размер на 6000 лева.
Присъдата е била обжалвана от повереника на частните обвинители адв.Т.Д. от АК-П. заради частичното оправдаване на виновния водач за допуснато нарушение на правилото, уредено в чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП и заради явната несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода главно заради приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК с искане за изменяването й с отмяна на приложението на института на условното осъждане.
С въззивното решение обжалваната присъда е изменена, като е отменено приложението на чл.66, ал.1 от НК, постановено е наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно от подсъдимия при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а в останалата й част е потвърдена.
В касационните си жалби защитниците навеждат еднопосочни оплаквания за постановяване на въззивното решение в “нарушение на материалния закон – чл.54 и чл.55 от НК”, довело според тях до явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода с отказа да се отложи изпълнението му, като се прави искане за изменяването му, намаляване на размера на лишаването от свобода и приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК от касационната инстанция.
В същия смисъл са и „писмените бележки” и от третия защитник на подсъдимия адв.Сл.Х., постъпили по делото в срока за произнасяне от касационната инстанция.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира касационните жалби са подадени в законния срок, от страни, имащи право на жалба, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол съгласно чл.346, т.1 от НПК и като такива за допустими, а по съществото си за ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения:
Недоволството си от отмяната на приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК защитниците на жалбоподателя обосновават с чистото му съдебно минало, семейното му положение и грижите за отглеждане на малкото му дете, трудовата му ангажираност, даваща му възможност и да изплаща кредит за семейното им жилище, липсата на минали провинения като водач и инцидентността на инкриминираното му деяние, обстоятелства, които очертавали ефективното изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода като неадекватно, сурово и ненужно за постигане целите на закона и преди всичко, на специалната превенция. В същото време противоречиво се поддържа „нарушение на нормата на чл.54 и 55 от НК”, като, от една страна, се изразява съгласие наказанието „да бъде определено .. при условията на чл.54 от НК”, а от друга, като се акцентира на цитираните по-горе обстоятелства, както и на „изразеното съжаление за случилото се” се счита, че те „законосъобразно обосновават приложението на чл.55 от НК”. Вън от ангажираните с обвинителния акт и признати от жалбоподателя факти (фактическо обвинение) се поддържа съпричинителство на вредоносния резултат от друг водач на лек автомобил, който обаче присъства само в твърденията на св.Т., които неоснователно са обсъждани, но с основание са отречени от съда като доказателствено необезпечени и дадени с цел да се подпомогне тезата на подсъдимия. С последното защитата счита, че следва да се „допълни съвкупността от смекчаващи вината му обстоятелства”, наред с „изключително позитивните характеристични данни”, липсата на алкохол в кръвта му, че „веднага след катастрофата се притекъл на помощ на пострадалите и призовал за помощ”, че съдействал делото да приключи в разумен срок, заради което се настоява за „условното” му осъждане, с което се солидаризирали и представителите на прокуратурата в предходните две инстанции. Всички тези доводи са били наведени и пред въззивния съд и са получили правилния му отговор.
Повечето от наведените аргументи касаят елементи от обективния или субективен състав на основния или квалифицирани състави на престъплението и няма как да бъдат отчетени като относими към размера на наказанието. И друг път ВКС е имал основание да посочи, че поначало престъпленията по транспорта са основно на непредпазливо извършване, като съществените за индивидуализиране отговорността на извършителя обстоятелства са такива, свързани с миналото му като водач на МПС, тежестта на допуснатите и в пряка причинна връзка с вредоносния резултат нарушения на правилата за движение и формата на непредпазливата вина. Поради това липсата на минали осъждания, липсата на алкохол в кръвта на водача, на действия за реално оказана според възможностите му помощ на пострадалите са обстоятелства, които влияят на квалификацията на деянието или отнемат възможността да се смекчи наказателната му отговорност. Тъй като самата дейност на управляване на МПС е свързана с опасности за околните, то от решаващо значение е значимостта на допуснатите при осъществяване на тази дейност нарушения на правилата за движение и оттам, обществената опасност на водача като участник в движението, т.е. видът на нарушенията носят в себе си и характеристиката на водача, съответно и изводимата от начина на управление форма на вина.
В случая, макар подсъдимият в миналото да не е наказван като водач за административни нарушения на ЗДвП, навлизането в кръстовището при жълт или червен сигнал на светофара говори вече за самонадеяност. Дори и да се възприеме твърдението на защитата му, че е имало друг автомобил, който е „засякъл” пътя му, това не е в негова полза, тъй като той не е имал право да премине кръстовището при посочения светлинен сигнал. Друг е въпросът, че не е уточнено конкретно нарушеното правило на движение (виж чл.31, ал.7, т.4 от ППЗДвП), като е използвана общата разпоредба на чл.6, ал.1 от ЗДвП. Не по-малко тежко е и нарушението на чл.21, ал.1 от ЗДвП, като е управлявал автомобила с много над разрешената за населеното място скорост, която винаги се явява и несъобразена, без това да води до нарушение и на чл.20, ал.2 от ЗДвП, което апелативният съд неоснователно е утвърдил. Именно тази превишена скорост му е отнела възможността да реагира адекватно, да извърши резки манипулации с волана, довели до загуба на контрол над управляваното МПС, до недопустимо навлизане в насрещната пътна лента и увредата, пряко или косвено на три автомобила, с причиняване на смъртта на пострадалия и на различни телесни повреди на други участници в движението, включително и на возещия се в автомобила му, св.Т.. Или, налице е комплекс от нарушения на правилата за движение, които са сериозни и при липсата на каквито и да е причини жалбоподателят да се движи с такава висока скорост и да не спазва забрани за движението му в зоната на кръстовището, които правилно са възприети от въззивния съд като очертаващи завишената степен на обществената му опасност като водач и деец на довелото до тежки последици ПТП. От друга страна, липсват каквито и да е доказателства, които да дават основание за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление по чл.343а от НК или да се ползва като смекчаващо обстоятелство поведението на подсъдимия след ПТП, което личи и от начина на формулирането му като „призовал за помощ”. Подобно отношение се следва и на довода за съдействие разследването да приключи в разумен срок, доколкото подсъдимият с нищо не е допринесъл за изясняване на обстоятелствата от предмета на доказване, възползвайки се от правото да не дава обяснения, а приложението на процедурата по глава 27 от НПК води до смекчаване на отговорността му, но не и признанието на фактите да се ползва повторно като смекчаващо отговорността му обстоятелство (ТР № 1/2009 г.-ОСНК-ВКС, т.7).
Въззивният съд при проверката си за адекватността на наложеното на подсъдимия наказание и преди всичко, ефективното изтърпяване на лишаването от свобода основателно е допълнил съображенията на окръжния с посочване на причинените имуществени вреди на трите пострадали автомобила извън управлявания от подсъдимия и несъставомерните телесни увреждания на част от пострадалите от ПТП, като е отдал дължимото и на тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение. От друга страна, като е възприел подс.Р. да е допуснал и нарушение на правилото по чл.20, ал.2 от ЗДвП, неоснователно го е включил в „многобройните обстоятелства, очертаващи го като деец с висока обществена опасност”, което пък му е дало основание да се съгласи с определяне на наказание лишаване от свобода над минимума, предвиден за конкретното престъпление. Не на последно място, извън изискуемото за квалификацията на деянието съдът не е отчел в достатъчна степен характера на причинените на св.И. две средни телесни повреди, но за които той е отказал лечение и на следващия ден след ПТП е напуснал лечебното заведение.
Съобразявайки всички тези обстоятелства, ВКС намира, че с определяне на наказание от 4 години лишаване от свобода и редуцирането му на основание чл.58а, ал.1 от НК на 2 години и 8 месеца не е постигната целената от закона справедливост. Настоящият състав счита, че с наказание от 3 години лишаване от свобода успешно може да бъде постигната същата, като то бъде намалено с 1/3 на 2 години, но като се изтърпи ефективно при определения от съда режим и тип пенитенциарно заведение. Искането за приложение на института на условното осъждане е в разрез с обществената опасност на допуснатото ПТП и на личността на дееца и следва да бъде оставено без уважение. В този смисъл и следва да бъде изменено обжалваното решение.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.2, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 38 от 06.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 25/2013 г. от Пловдивския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия В. В. Р., със снета по делото самоличност, наказание лишаване от свобода от 2-две години и 8-осем месеца на 2-ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : |