Р Е Ш Е Н И Е № 608 гр. София, 12 февруари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Красимира Колова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1962/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения Б. Н. Б., чрез защитника му адв. Н. Б. от С. адвокатска колегия, за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на решение № 45 от 07 май 2012 година на Шуменския окръжен съд, постановено по внохд № 184/2012 година, с което е изменена присъда № 25 от 28 февруари 2012 година на Шуменския районен съд, по нохд № 1833/2011 година. Искането е с правно основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и съдържа формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Всъщност, наведените в него доводи обосновават единствено недоволството на осъдения Б. от увеличения от въззивния съд размер на наложеното му наказание, което намира израз и в отправените до ВКС алтернативни искания – за отмяна на решението на този съд и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснати нарушения при индивидуализацията на наказанието или за изменяването му и намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, а това ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Б. участва лично и със защитника си адв. Б., който поддържа искането за възобновяване при изложените в него доводи и съображения и отправени до съда искания. В лична защита, осъденият Б. моли да се намали размерът на наложеното му наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за частична основателност на искането относно явната несправедливост на наложеното наказание, като намира за правилно определеното от първоинстанционния съд наказание и съзира основания за изменяване на въззивното решение при намаляване размера на наказанието. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на Б. Н. Б. за това, че на 28. 05. 2011 година, в [населено място], се е съвъкупил с лице от женски пол – Д. Г. Р., като я принудил към това със сила и деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. чл. 152, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК и при условията на чл. 58а от НК, е осъден на шест години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворнически общежитие от закрит тип. Приспаднато е времето, през което осъденият е бил задържан, считано от 28. 05. 2011 година. Осъден е да заплати на Д. Р. обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 5000 (пет хиляди) лева, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата и на гражданския ищец, както и дължимата държавна такса, като са възложени в тежест на осъдения Б.. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. Шумен и по жалби на частния обвинител и граждански ищец Д. Р. и на подсъдимия Б., е извършена въззивна проверка на присъдата, като с решението си съдът е изменил присъдата и е определил на осъдения наказание от петнадесет години лишаване от свобода, редуцирано по чл. 58а от НК до размера на десет години лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е основателно. Внимателният прочит на същото дава основание за извода, че единственият повод за недоволството на осъдения Б., е тежестта на наложената му наказателна санкция. В рамките на направеното оплакване за нарушение на материалния закон, защитата на осъдения е навела доводи единствено във връзка с нормата на чл. 56 от НК и неправилното й тълкуване и прилагане от въззивния съд. Заявените нарушения на процесуалните правила молителят е съзрял в неправилното структуриране на въззивния съдебен акт и съдържанието на съобразителната му част, което не позволява на страните да проследят начина на формиране на вътрешното му убеждение относно справедливото наказание, което следва да изтърпи осъденият. Защитата на осъдения е констатирала нарушение на процедурата и в неправилната интерпретация на направеното от осъдения самопризнание още в досъдебната фаза на процеса и неговото значение в производство, което се развива по реда на Глава ХХVІІ от НПК. За това е налице задължително тълкуване, дадено от ОСНК на ВКС в ТР № 1/2009 година, което, според защитата е пренебрегнато при постановяване на въззивния съдебен акт. В подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, в искането са посочени данните за личността на осъдения, за психичното му здраве, за здравословното състояние на родителите му, за отношението му към извършеното и пр., които обстоятелства са игнорирани от съда. ВКС намира доводите и съображенията, изложени в искането, за основателни. Не могат да бъдат споделени единствено декларативните твърдения за допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. По делото са налице достатъчни и несъмнени преки доказателствени факти, които подкрепят направеното от осъдения самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на осъдения в него, причинените увреждания, подбудите и пр., т. е. относно главния факт на процеса. Всъщност, единственият оспорван по делото въпрос е този за справедливостта на наложеното на осъдения наказание. Двете редовни съдебни инстанции очевидно са приели, че наказанието следва да бъде преценено при условията на чл. 54 от НК (макар това да не е изрично посочено и чл. 58а от НК да съдържа различни възможни хипотези). Имплицитно съдържащият се в съдебните актове извод за липса на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на осъдения Б., се споделя от настоящата инстанция. За да определи наказание на осъдения при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, първоинстанционният съд е съобразил направените от осъдения самопризнания и добросъвестното му поведение в рамките на процеса – от една страна, а от друга – изключителната дързост и безцеремонност на извършеното от него деяние. Тези констатации на съда следва да бъдат споделени, защото намират опора в данните по делото. Направено от осъдения Б. самопризнание е оценено по различен начин от въззивния съд, а също е и основен довод в искането на осъдения за възобновяване на делото. Известно е даденото от ОСНК на ВКС тълкуване в ТР № 1/2009 година, т. 7, на значението на направеното самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, поради което не се налага да бъде въпроизвеждано. Данните по делото сочат на проведен един само разпит на Б. в хода на разследването (л. 27 от ДП), в който той се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. Същевременно обаче, още в деня на извършване на деянието – 28. 05. 2011 година, осъденият Б. е предал дрехите си на разследващите, дал е образци за сравнителен анализ, с които са проведени експертни изследвания, вкл. и ДНК експертиза. Извън направеното самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК на съдебното следствие (протокол от 28. 02. 2011 година, л. 54 и сл.), осъденият е дал обяснения и е изразил отношението си към извършеното, които обяснения не биха могли да се определят като декларативни (л. 56 от делото). Поради това, оценката на въззивния съд относно обясненията на осъдения в конкретния случай и направеният извод, че характерът на производството (по Глава 27 от НПК) изключва възможността самопризнанието да бъде съобразено при индивидуализацията на наказанието, няма как да бъдат споделени, защото противоречат на данните по делото и на установената съдебна практика. Освен при тези съображения, въззивният съд е определил на осъдения Б. максимално предвиденото в закона наказание от петнадесет години лишаване от свобода, редуцирано по чл. 58а от НК на десет години лишаване от свобода, основавайки се на оценките си за „обремененото съдебно минало на подсъдимия” и данните от СМЕ (д-р В., л. 91 от ДП) за причинените на пострадалата Р. телесни увреждания. Тези съображения на въззивния съд също не могат да бъдат споделени. Осъденият Б. има само едно предходно осъждане с присъда по нохд № 1920/2008 година (справка на л. 129 от ДП), за престъпления по чл. 152, ал. 1 от НК и по чл. 150 от НК, като и за двете са му определени наказания при условията на чл. 55 от НК. За съвкупността от тези престъпления му е наложено общо наказание от две години лишаване от свобода (с решението на въззивния съд), от чието изтърпяване е условно предсрочно освободен на 16. 12. 2009 година. Това осъждане обуславя квалификацията на настоящето деяние по чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК и няма как да бъде ценено като отегчаващо отговорността обстоятелство, ако се държи сметка за разпоредбата на чл. 56 от НК, което въззивният съд не е направил. Правилно са отчетени от съда причинените на пострадалата Р. увреждания, които са несъмнен факт и се изразяват в кръвонасядания, оток, охлузване и драскотини в тилната област на главата, левия лакът и пр., т. е. от категорията на леки телесни повреди по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК. Не е ясно какъв точно извод формира съдът на базата на цитираната в решението констатация на СПЕ (д-р В., л. 53-60 от ДП) по отношение на осъдения Б. за „... тенденция към трайно девиантно поведение, с разстройство на сексуалното влечение от садистичен тип...”. Не става ясна от съдържанието на самото изследване и заключение фактическата му и експертна обосновка – единствените посочени в тази връзка обстоятелства са свързани с предишното осъждане на Б. и с настоящето обвинение. Някакви психологически особености и акценти вероятно биха имали значение по делото при установяване на мотивацията, подбудите и пр. при осъществяване на деянието, но така или иначе изследване в тази насока не е проведено и надлежни експертни изводи за това липсват. Поради това, цитираното едно изречение от експертизата, без обсъждане и формиран извод, не би могло да се ползва от съда в процеса на индивидуализация на наказанието. ВКС констатира, че изцяло извън вниманието на въззивния съд, са останали източници на факти за личността на осъдения Б., които факти несъмнено са част от предмета на доказване съгл. разпоредбата на чл. 102 от НПК. В поредица от характеристики, епикризи, копие от студентска книжка (л. 37 и сл. от първоинстанционното дело, л. 51 и сл. от въззивното дело), са събрани данни за личността и поведението на осъдения от Шуменския университет, от кмета и заместник-кмета на селата Х. и Т., от местоживеенето на осъдения в [населено място], както и за здравословното състояние на самия осъден и на неговите родители, с които той живее и за които се грижи. Всички тези източници дават основание за извод за невисока степен на обществена опасност на осъдения или във всички случаи такава, която не може да обоснове налагане на максимално наказание от петнадесет години лишаване от свобода. Предвид изложеното, ВКС намира изводите на въззивния съд за размера на наказанието, което следва да бъде наложено на осъдения Б. (л. 3 от решението) за несъответни на данните по делото, на закона и на задължителната съдебна практика (извън това, че решението не отговаря като вид и съдържание на установените стандарти за съдебен акт). ВКС намира определеното наказание от петнадесет години лишаване от свобода за явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Тази неправилност при „осъждането” на Б. от въззивния съд обаче не налага връщане на делото за ново разглеждане, доколкото може да бъде отстранена от настоящата инстанция в рамките на правомощията й по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, защото е налице некоректна оценка на установени по делото и приети от предходните съдебни инстанции обстоятелства, относими в процеса на индивидуализиране на наказанието. ВКС преценява, че определеното първоначално наказание от девет години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК на шест години лишаване от свобода, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно е за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. Промененият срок на наказанието не налага промяна на първоначалния режим и мястото на изтърпяването му. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 45 от 07 май 2012 година на Шуменския окръжен съд, постановено по внохд № 184/2012 година, като н а м а л я в а наложеното на осъдения Б. Н. Б. наказание на шест години лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.