О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№242
гр. София, 21.05.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 4542 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 244 от 28.06.2019г. по гр.д. № 264/2019г. на Пазарджишки окръжен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №20 от 25.01.2019г. по гр.д. № 899/2016г. на Велинградски районен съд и като краен резултат е постановено следното: 1/ отхвърлен е предявения от Н. Г. Н. срещу Б. А. Х. и П. Н. М. иск по чл.108 ЗС относно 35 кв.м., съставляващи 1/2 ид.ч. от дворно място с площ 70 кв.м., представляващо част от ПИ № * в кв. 1631 по плана на В., който по отменения план от 1983г. е бил част от ПИ * с отреждане за улица-тупик; 2/ уважен е иск по чл.109 ЗС на М. Н. Н. и И. Н. Н. против И. Г. К. и П. Н. М., като са осъдени да премахнат незаконно изградената част от масивен строеж - търговски обект с площ 43 кв.м., попадаща в УПИ *-* в кв.1631, а именно частта от сградата с форма на четириъгълник, с посочени размери по фасадите на сградата. Посочено е, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано в частта за отхвърляне на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, предявен от Н. Г. Н. против Б. А. Х. и П. Н. М. за устновяване, че е допусната грешка в кадастралния план, одобрен през 2014г., за изменение на уличната регулация на улицата-тупик с площ 70 кв.м., като неправилно площта на тази улица е присъединена чрез поставен знак “Z“ към УПИ *- * в кв. 1631 по регулационния план на града, тъй като 1/2 ид.ч. от тази улица-тупик е собственост на ищеца.
Срещу решението са подадени две касационни жалби.
Ищецът Н. Н., чрез пълномощника си адв. З., обжалва отхвърлянето на предявения от него иск по чл. 108 ЗС досежно площта на бившата улица-тупик. Счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: “длъжен ли е съдът при преценка на събраните писмени и гласни доказателства да направи своите фактически изводи“. Формулира единадесет фактически въпроса “относно противоречието на въззивната инстанция“.
Ответникът по тази жалба Б. А. Х. счита в писмения си отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Втората жалба е от И. Г. К., чрез пълномощника адв К. и тя е насочена срещу уважения иск по чл. 109 ЗС. Като разрешени в противоречие с практиката на ВКС са посочени въпросите: когато праводателят на ищеца е дал съгласие за строителството на сградата и строежът е осъществен в обема на даденото съгласие, може ли правоприемникът му да иска премахване на сградата; извършва ли ответникът - правоприемник на суперфициарен собственик нарушение като държи част от сграда в имота на ищците; при осъществяване на строителството в обема на даденото съгласие, имат ли значение за иска по чл. 109 ЗС неточностите в техническата документация. Позовава се на решения на ВКС и на Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК.
Ответниците по тази жалба М. Н. Н. и И. Н. Н. поддържат в писмения си отговор съображения за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.
С една искова молба са съединени искове по чл.108 ЗС, чл.54, ал.2 ЗКИР и чл. 109 ЗС, като първите два иска са между едни и същи страни, а третият иск е между други ищци и ответници.
Ищец по иска по чл. 108 ЗС и по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР /по който решението е влязло в сила/ е Н. Н.. Ответници по тези искове са Б. А. Х. и П. Н. М.. Спорният имот е 1/2ид.ч. от дворно място с площ 70 кв.м., представляващо понастоящем част от ПИ № * в кв. 1631 по плана на В., а по отменения план от 1983г. е било част от ПИ *, която е отредена за улица-тупик. Установява се, че с нотариален акт от 1997г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ищецът Н. Н. и съпругата му Ж. Н. са признати за собственици на парцел *-* в кв.163а по тогава действащия регулационен план с площ 230 кв.м. Този имот те са продали през 2015г. на дъщерите си М. и И. Н., като имотът по сега действащия регулационен план съставлява УПИ *-* в кв. 1631 с площ 230 кв.м.
Ответниците Б. Х. и П. М. са собственици съгласно констативен нотариален акт от 2016г. съответно на 1/2ид.ч. и на 1/3 ид.ч. от УПИ *- * от кв.1631 с площ от 270 кв.м., който имот по предходния регулационен план съответства на УПИ *-* в кв. 163а. Имотите /притежавания от ищеца преди продажбата и този на ответниците/ са съседни. В рамките на имота на ответниците е заснета бивша улица-тупик, създадена по регулационния план от 1983г., която е с площ 70 кв.м.; според действащия кадастрален план от 2014г. тя е показана с поставяне на знак за общност като част от пл. № *, а според регулационния план от същата година не е улица-тупик, а е част от УПИ *-*. Именно 1/2 ид.ч. от площта на бившата улица-тупик е предмет на иска по чл.108 ЗС, а приобщаването на тази площ към ПИ № *, извършено с последния кадастрален план от 2014г., е предмет на иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР. Тезата на ищеца е, че притежава тази 1/2 част по наследство от баща си и че извършеното разпореждане в полза на дъщерите му обхваща само урегулирания поземлен имот, но не и частта от поземления имот, която е била отредена за улица-тупик. Посочено е също така в исковата молба, че улицата тупик е публична общинска собственост за осигуряване достъп до ограничен брой урегулирани поземлени имоти и няма данни от общината за промяна на публичната собственост.
При хронологично проследяване правото на собственост върху имотите според представените нотариални актове и извършените регулационни промени, установени с приложени удостоверения на [община], е видно следното: С нотариален акт от 1952г. Г. Н. Н. /баща на ищеца/ купува от М. М. Л. 400кв.м от нива, цялата от 1500кв.м., находяща се в землището на В., кв. Л., местността „Б. блато“. По първия регулационен план на В. от 1957г. така придобитият имот се включва в имот пл.№ *, за който е отреден в съсобственост с имот пл. № * парцел *-* с площ 770 кв.м., като по разписен лист собственик на имот пл. № * е Г. Н. с 400 кв.м.; имоти пл. №№ * и * са записани на В. и А. У. и на Е. В.. Наследници на Г. Н. са децата му В. Г. Х. и Н. Г. Н. - ищец по иска по чл.108 ЗС.
По следващия регулационен план от 1983г. се заснема имот пл. № * в кв. 163а, с площ 500 кв.м., идентичен с част от стария имот пл.№ *. За този имот са отредени: а/ съсобствен парцел ХХХ-*,* от 500 кв.м. и б/ парцел *-* с площ 230 кв.м. Със същия план е обособена улица-тупик, осигуряваща достъп до УПИ *-*,*, като нейната площ е за сметка на части от имоти пл.№№ * и *. През 1984г. е променено местоположението на тупика, като по-голямата част от него е за сметка на имот пл.№*, а съвсем малка част е за сметка на имот пл.№*.
Въз основа на обстоятелствена проверка през 1996г. е съставен нотариален акт в полза на В. Г. Х. и съпруга й А. А. Х. за собственост по давност върху 1/2 ид.ч. от дворно място, цялото от 500 кв.м., съставляващо парцел *-*,* в кв. 163а, при съседи: улица, Н. Г., Х. и В.. В. Х. е починала през 2003г. и е наследена от съпруга си А. Х. и от синовете си И. К. и Б. Х., т.е. съпругът А. Х. е получил 4/6 ид.ч., а синовете по 1/6 ид.ч.; след смъртта на А. Х. негов наследник е сина му Б. Х., който се легитимира като собственик общо на 5/6 ид.ч. от поземления имот.
С нотариален акт от 1997г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, Н. Н. и Ж. Н. са признати за собственици на парцел *-* в кв.163а по регулационния план с площ 230 кв.м.
През 2007г. е извършено попълване на кадастралния план с верните имотни граници на имоти №№* и *, а с ЧИ на ПР от 2008г. са обособени нови УПИ *.-*, УПИ *-* с площ 186 кв.м. /това е имотът на ответниците/ и УПИ *-* с площ 246 кв.м. /имотът, бивша собственост на ищеца/. През 2013г. Б. Х. и съпругата му продават на П. Н. М. първия етаж от жилищната сграда, заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, цялото от 186 кв.м., представляващо УПИ *-* в кв. 163а.
Последният, действащ кадастрален и регулационен план е от 2014г. Според него улицата-тупик не съществува - същата е заснета в кадастъра като приобщена /чрез поставен знак Z/ към имот пл.№ * и отредения за него УПИ *-*. Поземлен имот * включва бившия парцел *-* и бившата улица-тупик и е записан като собственост на наследниците на А. и В. Х. и на П. М.. При действието на този план ищецът Н. Н. и съпругата му са прехвърлили на дъщерите си М. и И. УПИ *-* с площ 230 кв.м., а ответниците Б. Х. и П. М. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по писмени доказателства върху 1/2ид.ч. за първия от тях и 1/3 ид.ч. за втория от тях върху УПИ *-* от кв.1631 с площ от 270 кв.м.
Приетата техническа експертиза потвърждава, че улицата-тупик с площ 70 кв.м. е предвидена за първи път с регулационния план от 1983г. и с частичното изменение от 1984г., а според действащия регулационен план от 2014г. тази улица не съществува - заснета е в кадастъра като част от имот пл. № * и отредения за него УПИ *-*, който съответства на бившия УПИ *-*. Вещото лице сочи, че по плана от 1983г. процесният имот е част от имот пл.№*, записан в разписната книга на Ж. и Н. Н. - за парцел *-* от 230 кв.м. и на В. и А. Х. - за парцел *-*, но документите за собственост и на едните, и на другите не включват площта от имот пл.№ *, попадаща в улицата-тупик, която е извън границите на парцелите. Затова вещото лице счита, че собствеността върху площта от имота, включена в бившата улицата-тупик, е останала на наследниците на Г. Н. - Н. Н. и В. Х. по 1/2 ид.ч.
Въз основа на тези констатации на експертизата първоинстанционният съд е уважил иска като е приел, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от площта на бившата улица-тупик - 70 кв.м., представляваща понастоящем част от ПИ № *. Посочил е, че предвиденото по регулационния план от 1983г. отнемане на част от имот пл. № * за създаване на улица-тупик няма данни да е реализирано и регулацията не е приложена чрез плащане на обезщетение на правоимащите. Въззивният съд е намерил изводът, че ищецът е доказал собствеността си върху претендираната 1/2 ид.ч., за неправилен. Основал се е първо на твърденията на самия ищец в исковата молба, където сочи, че процесната улица-тупик е публична общинска собственост и не е навел твърдения да не е изпълнена процедурата по отчуждаване и обезщетяване на собствениците. Съдът е приел за установено от техническата експертиза, че улицата-тупик е създадена и реализирана с плана от 1983г., съответно изменението му през 1984г., като мероприятието е реализирано чрез построяване на огради покрай тупика; касае се до мероприятие на улично-регулационния план. Тази улица е нанасяна като такава до плана от 2014г., но понастоящем няма данни да е публична общинска собственост, а е приобщена към ПИ № *. От тези констатации не се установява собственост на ищеца Н. Н. върху 1/2 ид.ч. от площта на тази бивша улица-тупик, поради което искът му е неоснователен и като такъв е отхвърлен от Пазарджишки окръжен съд.
Тук следва да се посочи, че искът по чл.54, ал.2 ЗКИР за допусната грешка в кадастралния план от 2014г., изразяваща се в неправилно приобщаване на площта на улицата-тупик към ПИ № *, е отхвърлен от първоинстанционния съд по съображения, че ищецът не притежава документ за собственост на спорната площ; ответниците също не притежават такъв, но тази улица е осигурявала достъп до техния имот, ползвана е само от тях, поради което извършеното приобщаване към техния имот при изготвяне на кадастралния план не съставлява грешка. Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца Н. Н. в тази част и е обявено от въззивния съд за влязло в сила .
Искът по чл. 109 ЗС е предявен от М. и И. Н., дъщери на Н. Н., против И. Г. К. и П. Н. М.. Ищците се легитимират като собственици съгласно горепосочения договор за продажба от 2015г. на УПИ *-* в кв.1631. От северозапад имотът граничи с УПИ *-*, като ответниците И. К. и П. М. са двама от собствениците на този имот /третият собственик е Б. Х./. Обект на спора е сграда, представляваща допълващо застрояване - търговски обект с площ 43 кв.м., част от която попада в имота на ищците. Установено е, че сградата е разрешена и проектирана като търговски обект /заведение/ на В. Х. и тя представлява пристройка на съществуващата жилищна сграда; на 15.08.1992г. е издадена виза за проектиране за сграда с площ до 60кв.м., ситуирана в парцел *-*,* на границата с парцел *-*; изработен е проект за сграда със застроена площ 43 кв.м. с размери 6м/7.17м.; издадено е разрешение за строеж №107/25.08.1992г. за търговски обект /заведение/ с площ 43кв.м. в парцел *-*,*. На място сградата е изпълнена съгласно проекта, но е навлязла с около 18 кв.м. в парцел *-*, защото при проектирането й с размери 6м/7,17м не е съобразено разстоянието от намиращата се в парцела триетажна жилищна сграда до регулационната линия с парцел *-*, което средно е 3,5м, поради което новопроектираната сграда с дълбочина 6 метра не може да се събере в него. Следователно, налице е несъответствие между местоположението на сградата по строителните книжа и предвидените нейни размери. Приетата експертиза установява точно по какъв начин сградата на място се отклонява от строителното петно и отразява на скица частта от сградата, попадаща в имота на ищците, а именно площ от 19,17 кв.м., оцветена с жълт цвят и описана като четириъгълник, с размери по фасадите на сградата.
Разпитаните свидетели сочат, че сградата е построена от сестрата на Н. - В., като Н. е дал съгласие за това; заведението не работи от почти 14 години; покривът на заведението е тераса, която се ползва от собствениците на къщата, а водата от тази тераса се излива в имота на ищците.
При тези данни съдът е приел за установено, че строежът на сградата е извършен от В. Х., наследодател на Б. Х. и И. К. и с тази сграда сделки на разпореждане не са били извършвани. Към момента на строителството съсобственици на двата парцела, отредени за имот пл. № * са били В. Х. и Н. Н.. Последният, в качеството му на съсобственик, е дал съгласие за извършване на строежа по реда на чл.56 З./отм./ - с нотариално заверена декларация от 11.08.1992г., надлежно вписана. Горното обаче не е аргумент за неоснователност на иска, както считат ответниците. От съществено значение е, че сградата, макар и построена въз основа на издадени строителни книжа, не е разположена в предвиденото строително петно в имота на ответниците, а навлиза в съседния имот - имота на ищците. Също така от значение е, че покривната плоча на тази сграда е без видим наклон, тя представлява тераса, ползвана от ответника П. М., повърхностните води от която се изливат в имота на ищците. С оглед на това съдът е счел, че част от сградата се явява незаконно построена, защото е извън издадената скица с виза и навлиза в имота на ищците. А това несъмнено е пречка за ищците като собственици да упражняват в пълен обем правата си. Затова искът по чл.109 от ЗС е уважен като е постановено премахване на незаконно построената част от сградата, която попада в имота на ищците, описана по скицата и с размерите, установени от експертизата.
При преценка на сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното:
По касационната жалба на Н. Н., касаеща уважения иск по чл. 108 ЗС.
С касационната жалба и с изложението не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Формулираните от касатора единадесет въпроса като: “страните притежават ли документ за собственост на спорната площ за улица-тупик; по стария план от 1957г. съществува ли такава улица или не съществува; по плана от 1983г. било ли е предвидено отнемане по регулация на част от имота на наследодателя с пл. № * за създаване на улица-тупик; собствеността върху улицата-тупик, която е извън парцелите отредени за имот пл.№ *, останала ли е на наследниците на Г. Н. при равни квоти; в документите за собственост на ответниците включва ли се улицата-тупик и т.н. “, са фактически такива, т.е. касаят конкретните спорни обстоятелства по делото, извършената от съда преценка на доказателствата за тях и възприетите изводи по тези факти. Част от тези въпроси са били обект на изследване от експертизата, на други е отговорил съда след анализ на доказателствата. Подробни разяснения за това какъв следва да е правния въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК са дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д № 1/2009г. на ОСГТК, т.1. Посочените в изложението на Н. Н. въпроси катогерично не се включват в това понятие. Единствено поставеният в началото на изложението въпрос: “длъжен ли е съдът при преценка на събраните писмени и гласни доказателства да направи своите фактически изводи“, има характеристиките на правен въпрос. Същият обаче не е обоснован по никакъв начин, не е посочена съдебна практика, а и е видно, че решението съдържа преценка на доказателствата, а касаторът не е съгласен с резултата от нея.
Независимо от изложеното, настоящият състав счита, че е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за преценка допустимостта на съдебния акт. Съображенията са следните:
С Тълкувателно решение № 8/2014г. на ОСГК, т.5 е дадено разрешение за съотношението между иска по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване грешка или непълнота при заснемане на имот и иска по чл.108 ЗС за ревандикация на имот, неправилно заснет като част от друг имот. Прието е, че двата иска в установителната си част са идентични и затова искът за собственост “поглъща“ иска по чл.54, ал.2 ЗКИР. При създадената ситуация в настоящия случай двата иска са предявени в едно производство, като по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР е постановено влязло в сила решение за отхвърлянето му, а производството по иска за собственост е още висящо. Следователно възниква въпросът дали е допустим иска по чл.108 ЗС след отхвърлянето на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР. Ето защо следва да се допусне касационно обжалване на въззивния акт по ревандикационния иск за преценка допустимостта му на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК.
По касационната жалба на И. К., касаеща уважения иск по чл. 109 ЗС.
На първо място този жалбоподател поставя въпроса за значението на даденото от праводателя на ищеца съгласие за извършване на строителство и обвързаността на ищците от това съгласие. Въпросът не е определящ за изхода на спора. Решаващият съдът е отчел наличието на съгласие по чл.56, ал.3 З./отм./, дадено от Н. Н., тогава съсобственик на имота, но е приел, че то е съгласие за изграждане на сградата в предвидените в строителните книжа параметри /в рамките на парцел *-*,* на границата с парцел *-*/, но не и за засягане на съседния имот. Именно поради изграждането на сградата извън уговорените параметри, ищците като правоприемници не са обвързани от съгласието на праводателя си. Не е налице и поддържаното противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В Решение № 122 от 60.06.2014г. по гр.д. № 6600/2013г. на I г.о. се приема, че ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и е търпяна от него повече от 40 години, неговият правоприемник няма право да иска премахването й; разгледаният случай е на застрояване на регулационната линия. Това разрешение е неприложимо за настоящия случай поради различните фактически обстоятелства. Както е бе изяснено, Н. Н. е дал съгласие за застрояване на сграда в парцел *-*,*, а съгласие за навлизане на сградата в съседния имот не е давано. Такова навлизане не е било предвидено по строителните книжа, а се е получило на практика поради непрецизни изчисления. В Решение № 34 от 24.02.2015г. по гр.д. № 5239/2014г. на I г.о. се приема, че ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава пречки, искът по чл.109 ЗС е неоснователен. Отново е налице различие във фактите по това дело и по настоящия случай - праводателят на ищците не се съгласявал сградата да се разполага в съседния парцел. Същото се отнася и за Решение № 243 от 23.10.2012г. по гр.д. № 197/2012г. на II г.о. То приема, че искът по чл. 109 ЗС не може да бъде успешно проведен против ответник, който с поведението си само се ползва от създаденото състояние, но същото не е възникнало от негово активно поведение, а от начина, по който е изградена сградата, за което ищецът е съдействал и е дал съгласие /касае се до обект в сграда етажна собственост/. Въззивният акт не е в отклонение от това принципно разрешение, тъй като в случая не се установява ищците, респ. праводателят им, да е спомогнал или да е дал съгласие със строежа да се засегне правото на собственост върху съседния имот.
Последният формулиран въпрос е: дали при осъществено строителство в обема на даденото съгласие, за основателността на иска по чл. 109 ЗС имат значение неточностите в техническата документация. Въпросът е некоректно зададен. Изводът на съда е, че поради тези неточности в техническата документация се е стигнало до осъществяване на строителство извън обема на даденото съгласие. Налице е разминаване между местоположението на сградата по документи и нейното изграждане на място, и причина за това разминаване са именно неточните изчисления на размерите на сградата и на парцела. Предвид горното касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато, а и касаторът не сочи конкретна съдебна практика по него.
Не могат да бъдат възприети и твърденията за противоречие с Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК. Застъпената от касатора теза отново е базирана на твърдението му, че праводателят на ищците е дал съгласие за извършеното строителство, поради което претенцията на ищците по чл. 109 ЗС не може да бъде уважена. Тази теза е отречена с мотивите на въззивния съд. Съображенията на съда не са в разрез с постановките на тълкувателния акт, според които извършваните в имота действия, без съгласие на собственика, са решаващ елемент за негаторната претенция.
На основание изложеното следва да се откаже допускането на касационно обжалване по тази жалба, тъй като не са налице законовите предпоставки за това.
Ответниците по тази жалба М. и И. Н. не претендират разноски и такива няма да бъдат присъждани.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 244 от 28.06.2019г. по гр.д. № 264/2019г. на Пазарджишки окръжен съд в частта по предявения от Н. Г. Н. срещу Б. А. Х. и П. Н. М. иск по чл. 108 ЗС по касационната жалба на Н. Г. Н..
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50 лв. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната. При внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горепосоченото решение в частта по иска по чл.109 ЗС по касационната жалба на И. Г. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |