5 Р Е Ш Е Н И Е № 60215 гр. София,06 декември 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ЯВОР ГЕБОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 808/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия К. Н. Г., чрез защитника му – адвокат К. Г., срещу въззивно решение № 226/01.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 459/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се сочи наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК, като се оспорва законосъобразността и справедливостта на наложената санкция „конфискация“. Прави се искане да бъде изменен въззивният съдебен акт, като се определи наказание при условията на чл. 55 от НК и не се наложи кумулативното наказание „конфискация“, каквато възможност е предвидена в ал. 3 на същата разпоредба. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Подсъдимият К. Г., редовно призован, не се явява пред касационния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 11.01.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 2848 / 2020 г., по описа на Софийски градски съд, подсъдимият К. Н. Г. е признат за виновен в това, че за времето от 01.05.2014 г. до 17.03.2016 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, с 16 отделни деяния, като управител на „Ин Д. Г.“ О., лично и посредством фактическите действия на счетоводителя на дружеството – Е. Г. А., избегнал установяване и плащане на данъчни задължения – ДДС по ЗДДС в размер на 207 676,80 лв. и корпоративен данък по ЗКПО в особено големи размери- 103 838,40 лв., общо в размер на 311 515,20 лв., на данъчно задължения субект „Ин Д. Г.“ О., като потвърдил неистина относно ДДС с право на данъчен кредит в подадени чрез Е. Г. А. справки декларации по реда на чл. 125, ал.7, вр. с ал. 1 от ЗДДС пред ТД на НАП, офис „Център“ – София, потвърдил неистина относно размера на дължимия се корпоративен данък по ЗКПО за 2014 г. и 2015 г. в подадени чрез Е. Г. А. годишни данъчни декларации по чл. 92 от ЗКПО за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък и използвал документи с невярно съдържание при воденето на счетоводството – дневници за покупки, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6, пр. 2 и т. 7, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с 58а, ал.1 от НК е осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата е наложено и наказание „конфискация“ на Ѕ ид. част от недвижим имот – апартамент № 95 находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „д“, ет. 6, заедно с мазе № 12, с площ 87,58 кв.м., собственост на подс. Г.. Подсъдимият останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Софийски апелативен съд. С въззивно решение № 226/01.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 459/2021 г., САС потвърдил изцяло присъдата на СГС. Касационната жалба, подадена срещу така постановеното въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законовоопределения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се аргументира с довода, че въззивният съд незаконосъобразно не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, въпреки наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Като такива касаторът сочи чистото съдебно минало на подсъдимия, влошеното му здравословно състояние, обремененото му семейно положение, предвид двете деца, за които се грижи, признаването на фактите по обвинението и изрядното му процесуално поведение на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса. Контролираният съд не отчел тези смекчаващи факти като многобройни и не приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, както и ал. 3 на същата, която дава възможност да не бъде наложено кумулативно предвиденото за престъплението наказание „конфискация“. При определянето на посочената санкция не било съобразено, че конфискуваното жилище е придобито от подсъдимия чрез договор за дарение, по силата на който неговата майка е запазила правото си на ползване върху апартамента до края на живота си. Същите възражения са били предявени и пред въззивната инстанция, която в постановеното от нея съдебно решение аргументирано ги е отхвърлили като неоснователни. Контролираният съд на първо място е съобразил, че съдебното производство по делото е протекло по реда на глава ХХVІІ на НПК, като съгласно предвидената в чл. 371, т. 2 от НПК процедура подсъдимият е признал всички факти, описани в обвинителния акт, изразявайки изрично съгласието си да не се събират доказателства за тях. При това правилно въззивният съд е преценил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК санкциите следва да бъдат определени съобразно чл. 58а от НК. Спазвайки този алгоритъм, контролираната инстанция е подложила на анализ всички обстоятелства имащи пряко отношение към въпроса за определяне на видовете и размерите на отделните наказания, предвидени от законодателя. Преценила е в посока смекчаване на отговорността на дееца чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни, здравословното му състояние, предвид периферния отоневрологичен синдром от който страда, както и немалкия период изминал от извършване на деянието до налагането на наказанието. Правилно въззивната инстанция не е отчела признаването на фактите от дееца като смекчаващо отговорността обстоятелство. Контролираният съд в тази насока се е съобразил изцяло с указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, според които признаването на фактите, посочени в обвинителния акт, е задължителна предпоставка за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, за което деецът се премира с определяне на санкция при условията на чл. 58а от НК и поради това не следва повторно да бъде отчитано в посока смекчаване на отговорността. Въззивният съд е преценил правилно и че подсъдимият с процесуалното си поведение по никакъв начин не е допринесъл за разкриване на обективната истина, тъй като не е дал обяснения по обвинението и само формално е признал вината си, за да се ползва от по - благоприятната за него диференцирана процедура. Обосновано като отегчаващ фактор е отчетен инкриминираният размер на дължимите и укрити данъци – общо 311 515,20 лева, сума многократно / почти 20 пъти/ надхвърляща критерия за „особено големи размери“, визиран в разпоредбата на чл. 93, т.14 от НК. В посока утежняване на отговорността правилно е съобразен и близо двугодишният период на осъществяване на продължаваната престъпна дейност, индиция за трайно установения при подсъдимия престъпен модел на поведение. Изложеното обуславя и законосъобразността на извода на предходната инстанция за това, че не са налице многобройни или изключително смекчаващи отговорността обстоятелства, с оглед на които и най – лекото, предвидено за деянието по чл. 255, ал.3 от НК да се явява несъразмерно тежко. При тази констатация въззивният съд логично е достигнал до заключението, че не са налице предпоставките за определяне на санкции при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Законосъобразни са и съображенията на контролирания съд, изложени в обжалваното въззивно решение, относно наложеното от първоинстанционния съд наказание „конфискация“. Този вид санкция е кумулативно предвидена за престъплението – чл. 255, ал. 3 от НК, в извършването на което подсъдимият е признат за виновен, поради което правилно е определена от предходните инстанции. С необходимия професионализъм както първоинстанционният, така и въззивният съд са анализирали събраните по делото данни за собствеността на подсъдимия, като справедливо и обосновано са преценили, че следва да се конфискува само част от имуществото му – идеална част от апартамент, който не се явява основно жилище за семейството на дееца и в този смисъл не би затруднило бита му. Едновременно с това логично са преценили и че посоченият имот не е обременен с тежести /за разлика от ипотекираното семейно жилище на подсъдимия/, поради което не би било затруднено реализирането на правата на държавата, свързани с конфискуването му. Не се накърнява и правото на ползване на майката на подсъдимия, тъй като то се запазва като вещно право върху конфискуваната част от жилището, предвид това, че е учредено преди момента на постановяване на присъдата. Наказателният кодекс не сочи като условие за налагане на наказанието „конфискация“ нейният предмет да е имущество, придобито със средствата, получени от престъпната дейност, поради което доводът на касатора, че жилището не е придобито с такива, правилно е счетен от въззивния съд за ирелевантен. В заключение следва да се посочи, че не се констатира наличието на заявеното касационно основание, поради което обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 226/01.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 459/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.