Р Е Ш Е Н И Е № 50125 гр. София, 12 октомври 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 473 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. С. Д., депозирана чрез защитата, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 66 от 13.04.2022 г, по ВНОХД № 95/22, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Стара Загора, № 260023 от 30.11.2021 г, по НОХД № 112/21, като е постановено оправдаване за нарушение по чл. 21, ал. 1, пр. 2 ЗДП, наложеното наказание „лишаване от свобода“ е завишено на две години и шест месеца, наказанието „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“ е увеличено на пет години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 22.02.2016 г, по път /път/, свързващ [населено място], със [населено място], , в посока [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1, пр. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на М. В. В., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 343 а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година и шест месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“, за срок от три години. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Доказателствените изводи на съда относно авторството на деянието са изведени в разрез с процесуалните изисквания. При извеждане на изводите по релевантните факти неправилно са отхвърлени дадените от подсъдимия обяснения. Не е взето предвид, че липсва яснота от кого са оставени следите от кръв по вътрешната повърхност на предна лява врата на автомобила, след като е установено съвпадение на кръвногруповата принадлежност на кръвта на водача и пътника. Неправилно в доказателствен аспект е решен въпросът кое е лицето, управлявало автомобила, причинило пътния инцидент. Процесуално неиздържан е изводът на съда, че са изпълнени изискванията на чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, при липсата на несъмнена доказаност на авторството в лицето на подсъдимия. Като е завишил наложеното от първата инстанция наказание, въззивният съд е допуснал и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наложеното наказание до размерите, определени от първата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател не участва лично в касационното производство. Повереникът на частните обвинители счита, че жалбата е неоснователна. Частните обвинители не участват лично в производството пред настоящата инстанция. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящата инстанция намира, че при анализа на доказателствата и доказателствените средства не е допуснато процесуално нарушение, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде споделено. Съдът е дал правилен отговор на основния въпрос, касаещ лицето управлявало автомобила, като е направил пълен и обстоен анализ на доказателствената съвкупност при спазване на чл. 14 НПК. Подсъдимият е заявил в обясненията си, че пострадалият е бил зад волана на автомобила, но отчитайки двояката процесуална природа на обясненията / доказателствено средство и средство за защита /, съдът е съпоставил неговите твърдения със заключенията на АТЕ, СМЕ и КМАТЕ, базирали изводите си на обективните находки от местопроизшествиено и констатираните телесни увреди на подсъдимия и пострадалия. В контекста на събраната доказателствена съвкупност съдът е приел, че жалбоподателят е управлявал превозното средство, а пострадалият се е возил до него на предната дясна седалка, който извод е верен и се споделя от настоящата инстанция. Правилно е становището на съда, че, доколкото обясненията на подсъдимия влизат в противоречие с обективните следи от произшествието, закрепени в протокола за оглед, и с изводите на вещите лица, изработили СМЕ, АТЕ, КМАТЕ, същите не биха могли да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Вярно е, че СМЕ от досъдебната фаза, касаеща уврежданията на подсъдимия, е посочила, че само по този показател не може да се даде отговор на въпроса: кой е управлявал автомобила, но от значение за изхода на делото е това, че изслушаната и приета КМАТЕ е дала категоричен отговор на този въпрос. Съдът е съобразил, че е налице съвпадение в кръвногруповата принадлежност на водача и пътника, но правилно е посочил, че този факт не е попречил да се изясни, че кръвта, намерена по вътрешността на предната лява врата на автомобила, е оставена от подсъдимия. В тази насока е взето предвид експертното становище, че е невъзможно следите от кръв да са оставени от пострадалия, чието тяло е намерено извън автомобила, на пътното платно. Съдът е съобразил, че заключението на КМАТЕ има съществено доказателствено значение, тъй като е даден отговор на интересуващите процеса въпроси, като са ползвани сигурни маркери за достоверност, каквито са обективните находки от местопроизшествието, фиксирани в протокола за оглед, а именно: петна кръв, следи от протриване на пътната настилка, следа от задиране на асфалта, деформации по автомобила, телесните увреди на подсъдимия и пострадалия. По експертен път е изяснено, че след загубата на устойчивост, автомобилът е преминал през отделни фази на движение, включващи и обръщане на превозното средство на лявата му страна, ротация около вертикалната ос, леко повдигане и обратно падане на пътното платно, последвано от окончателно установяване на четирите колела. Вещите лица са посочили, че водачът задължително е достигнал първи нивото на асфалта, без да напуска купето на автомобила, а пътникът е излетял от своето място във фазата на преобръщане на автомобила, след което тялото му е паднало на пътното платно. Вещите лица са дали заключение, че, ако пострадалият е бил водач, неговото тяло не би могло да напусне купето на автомобила и да отхвръкне на пътното платно. Освен това, травмите на подсъдимия отговарят да са получени при управление на автомобила, докато увредите на пострадалия съответстват да са получени от пътник в автомобила. По експертен път е проверена версията на жалбоподателя за действителното място, където е попаднало тялото на пострадалия след удара, преди да бъде преместено от подсъдимия от платното на банкета. Вещите лица са посочили, че ако твърдението на жалбоподателя е вярно, то „кървавата диря“, намерена на местопроизшествието, отразена в протокола за оглед, би била „сгрешена“ с 18, 5 м, каквато грешка не може да се счита, че е допусната, при условие, че протоколът за оглед е съставен при спазване на процесуалните изисквания и представлява годно доказателствено средство. В обобщение, ако бъдат кредитирани обясненията, депозирани от подсъдимия, че пострадалият е управлявал автомобила, би следвало да бъдат игнорирани обективните находки от местопроизшествието, констатираните телесни увреди на подсъдимия и пострадалия и изводите на вещите лица от СМЕ, АТЕ и КМАТЕ, какъвто процесуален подход за оценка на доказателствата и доказателствените средства е в разрез с правилата на НПК. Ето защо, настоящата инстанция споделя извода на съда, че обясненията на подсъдимия са защитна теза, която не може да се ползва при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. На следващо място, не може да бъде споделено възражението, че е допуснато нарушение на стандарта по чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, изискващ несъмнена доказаност на обвинението, тъй като събраната доказателствена съвкупност може да послужи като стабилна основа за осъждане на подсъдимия. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглежданте от друг състав на апелативния съд. Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хопитазата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушене по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. По жалба на частното обвинение въззивният съд е увеличил наказанието, като е съобразил отегчващи обстоятелства, на които първата инстанция не е отдала дължимото значение, а именно: С гласни доказателствени средства е изяснено, че преди да поеме управлението на автомобила, подсъдимият двукратно е употребил алкохол, но след произшествието е отказал да бъде подложен на изследване с техническо средство, респективно, не се е явил в здравно заведение за кръвна проба. Независимо че липсват данни за количеството на алкохол в кръвта на водача, препятствало и възможността за преценка на правната квалификация / доколко е била налице хипотезата на деяние, извършено в „пияно състояние“ /, обстоятелството, че подсъдимият е употребил алкохол, завишава степента на обществена опасност на инкриминираното деяние и правилно е ценено в тази насока от въззивния съд. Другото обстоятелство, отегчаващо степента на обществена опасност на дееца, е изводимо от неговото неправомерно поведение като водач на моторно превозно, проявил се като системен нарушител на правилата за движение. Изяснено е, че както преди инкриминираното деяние, така и след това, жалбоподателят е управлявал моторно превозно средство в разрез с правилата за пътна безопасност. Ето защо, правилно въззивният съд е оценил, че се касае за висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца, с оглед на което е увеличил наказанията на подсъдимия, а именно: наложеното наказание „лишаване от свобода“ до размер от две години и шест месеца, а наказанието по чл. 343 г НК, до размер от пет години. Настоящата инстанция намери, че завишените наказания отговарят на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което същите не следва да бъдат редуцирани, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 66 от 13.04.2022 г, по ВНОХД № 95/22. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: