6 Р Е Ш Е Н И Е №159 София.24.11.2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. ЕФРЕМОВА Б. Й. при секретаря И. Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. Върбанова т.дело № 1117/2009 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Н. и Г. П. Н., двамата от гр.К., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 1191 от 07.08.2009 г. по гр.д.№ 1656/2008 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, в частта, с която е оставено в сила решение № 14/14.04.2008 г. по гр.д.№ 2629/2005 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-9 състав за отхвърляне на исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди съответно за разликите над 38 000 лв. до 100 000 лв. за П. Н. и над 26 000 лв. до 80 000 лева – за Г. Н., ведно със законните лихви, както и в частта за разноските. С определение № 238 от 28.04.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с предпоставките за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД. Констатирано е, че независимо от съображенията за конкретния принос на пострадалото лице, всъщност пряко са съпоставяни вините на водача на товарния автомобил и на велосипедиста, което е в отклонение от задължителна съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушения на материалния закон – чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е отчел предприетата от водача на автомобила неправомерна спасителна маневра и поради това, наред с управлението на МПС в населено място с изключително висока скорост/ 102 км/ч/ не е успял да предотврати произшествието. Касаторите не споделят становището на съда, че пострадалият – техен наследодател е пресичал пътното платно на нерегламентирано място, тъй като пресичането е извършено на кръстовището, като той се е насочил към обособената алея за велосипедисти. Поддържа се, че при определяне на обезщетението не е приложен правилно принципа за справедливост. По съображения в жалбата, поддържани в съдебно заседание, се иска отмяна на съдебния акт, като се постанови ново решение по същество за уважаване на исковете в пълен размер, с присъждане на разноски. Ответникът по касация – „ Е., чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение в обжалваните части за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл.290 ГПК, приема следното: С постановеното от Софийския апелативен съд решение, след зачитане на приключилото със споразумение по чл.414з НПК наказателно производство срещу причинителя на вредоносния резултат М. Коталак, са приети за безспорни фактите на настъпилото на 13.05.2005 г. в гр.Казанлък произшествие, при което е настъпила смъртта на П. С. Н., чийто наследници са ищците/сега касатори/, както и наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност” при ответното дружество, на упълномощените водачи на товарния автомобил. Решаващият състав, след преценка на автотехническата експертиза и гласните доказателствени средства, събрани в процеса, е приел, че починалото лице има принос за настъпване на ПТП в размер на 1/3, тъй като е предприел с велосипеда си пресичане на платното за движение, без да съобрази разстоянието и скоростта на движение на товарния автомобил. В съобразителната част към решението е отразено, че вината на водача на товарния автомобил е много по-голяма, тъй като е управлявал със скорост от 102 км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч и фактически се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на произшествието. При определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивната инстанция е преценила възрастта на пострадалия, отношенията между него и ищците, социално-икономическите условия в страната, като сумите 57 000 лв. – дължимо обезщетение за ищцата и 36 000 лв. – за ищеца, са намалени с по 1/3, съобразно приетото съпричиняване на вредоносния резултат, или определените обезщетения са както следва: 38 000 лв. – за П. Н. и 26 000 лв. – за Г. Н., ведно със законните лихви от ПТП. При така направените от апелативния съд фактически и правни изводи, на ищцата е присъдено допълнително обезщетение в размер на 13 000 лв./ над присъденото от СГС – 25 000 лв./, а на ищеца – допълнително обезщетение -16 000 лв./ над присъденото от СГС – 10 000 лв./ Въззивното решение в отхвърлителните части е частично неправилно поради допуснато нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД и необоснованост на фактическите и правни изводи при произнасяне по надлежно релевираното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за принос на пострадалото лице за настъпване на ПТП. С нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г., която не е съобразена изцяло от решаващия въззивен състав, тъй като пряко е съпоставяна вината на водача на автомобила с вината на пострадалия велосипедист за настъпване на произшествието. По делото е установено, че пътно-транспортното произшествие, при което е загинал наследодателят на касаторите /ищци/е настъпило на 13.05.2005 г. в гр. К., непосредствено след разклона за с. Е.. От неоспорената пред първостепенния съд автотехническа експертиза са установени конкретните обстоятелствата, имащи значение при произнасяне по възражението за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат. Вещото лице инж. К. изрично е посочило, че водачът на товарния автомомобил се е движил в посока с. Крън, със скорост, непосредствено преди настъпването на ПТП, 102 км/час и възприемайки като опасност пресичащият булеварда велосипедист е предприел аварийно спиране и заобикалянето му от ляво. Независимо от тези мерки, непосредствено след разклона за с. Е. е настъпил удар между двете пътно-превозни средства в средата, на площ маркирана като остров.Установено е също така наличието на хоризонтална маркировка – надлъжна непрекъсната разделителна линия, както и на вертикална маркировка – знак Б2, определящ пътя с предимство и знак Б14 – забраняващ влизането на велосипеди след разклона за с. Е.. Според вещото лице велосипедистът вероятно е предприел пресичане на булеварда, за да достигне до обособената за велосипедисти алея, но е категорично, че ударът не би настъпил, ако водачът на товарния автомобил е продължил праволинейното си движение и не е предприел спасителна маневра. Отчитайки релевантните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, следва да се приеме, че поведението на пострадалия сочи на наличие на обективна причинно следствена връзка с настъпилия резултат. Вредните последици не биха настъпили, в случай, че велосипедистът не бе предприел пресичане на пътното платно на неопределено място, дори и това да е предприето с цел достигне до алеята за велосипеди. Основна причина за настъпване на произшествието обаче е поведението на деликвента, който е управлявал автомобила в населено място с двукратно по-висока скорост от разрешената, а предприетата от него спасителна маневра не е била съобразена с конкретната пътна обстановка и затова същата следва да се определи като неправомерна. Съпоставяйки посочените по-горе обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че приносът на пострадалия спрямо приноса на виновния за произшествието водач, е в по-ниска степен от посочената от въззивната инстанция, като той следва да се определи в степен на 1/4, не 1/3. Като неоснователни следва да се преценят доводите на касаторите във връзка с определеният общ размер на обезщетенията за неимуществени вреди. При прилагане на законоустановеният принцип на справедливост, въззивният съд е зачел всички установени в процеса обстоятелства, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, при спазване на дадените задължителни указания по приложение на материалния закон, в раздел ІІ, т.11 от ППВС № 4/1968 г. С оглед така определеният принос на пострадалия – наследодател на ищците, присъденото обезщетение следва да се завиши с още 4 750 лв. – за ищцата, а за ищеца с още 1 000 лв. , или общият размер на обезщетението е: 42 750 лв. – за ищцата и 27 000 лв. – за ищеца, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Като неоснователни следва да се преценят доводите в жалбата за неправилност на решението в частта за определените по компенсация разноски. Въззивният съд, с оглед изхода на делото и при отчитане на действително направените от страните разноски, приложимостта на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и липсата на искане по чл.38, ал.2 от ЗА от страна на процесуалните пълномощници на ищците, правилно е определил по компенсация дължимата от ищците сума. Допълнително следва да се отрази, че освобождаването на жалбоподателите – ищци от внасяне на държавна такса не рефлектира автоматично върху възможността адвокатът да окаже безплатно адвокатска помощ и съдействие и не предопределя приложението на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. От друга страна, в договора за правна защита и съдействие пред въззивната инстанция не е отразено конкретно основание от тези, визирани в т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗА, при които законът допуска уговаряне на безплатна защита от процесуалния пълномощник, при наличие на които би могло последният да получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. При този изход на делото, ответникът по касация следва да заплати на касаторите разноски в размер на 30 лева, а по сметка на ВКС – държавна такса в размер на 230 лева. Така мотивиран и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1191 от 07.08.2009 г. по гр.д.№ 1656/2008 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката П. Г. Н. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 38 000 лв. до 42 750 лева и в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора Г. П. Н. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 26 000 лв. до 27 000 лева, вместо което постановява: ОСЪЖДА ” Е., гр.София да заплати на П. Г. Н., с ЕГН xxxxxxxxxx, на основание чл.407/отм./ ТЗ, допълнително сумата 4 750/четири хиляди седемстотин и петдесет/ лева- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.05.2005 г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА ” Е., гр.София да заплати на Г. П. Н. с ЕГН xxxxxxxxxx, на основание чл.407/отм./ТЗ, допълнително сумата 1 000 /хиляда/ лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.05.2005 г. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите части. ОСЪЖДА ” ., гр.София да заплати на П. Г. Н. и Г. П. Н. 30/тридесет/ лв. разноски по делото, а по сметка на ВКС държавна такса в размер на 230 /двеста и тридесет/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: