6 Р Е Ш Е Н И Е №. 157 София, 11.01.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 3018/2014 година Производство по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение № 474 от 16.07.2014 г. по т.дело № 588/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалваният съдебен акт е потвърдено решение № 112 от 24.03.2014 г. по т.дело № 790/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което касаторът [фирма] е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 269 685.61 лв., представляваща остатък от цената по Договор № 507 от 14.06.2012 г., сключен между страните, за изкупуване на електрическа енергия, произведена през периода от месец септември 2012г. до месец май 2013г. от фотоволтаична централа с мощност 1,5 МW, и сумата 633 152.49 лв. - остатък от цената по Договор № 508 от 14.06.2012 г., сключен между страните, за изкупуване на електрическа енергия, произведена през периода от месец септември 2012 г. до месец май 2013 г. от фотоволтаична централа с мощност 3,5 МW, ведно със законна лихва върху главниците от подаване на исковата молба в съда на 24.10.2013г. до изплащането им и направените по делото разноски от 58 941.65лв. С определение № 514 от 28.08.2015 г. касационно обжалване е допуснато на основание т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по правния въпрос за действието във времето на постановено от ВАС /и влязло в сила/ решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ. Касаторът поддържа, че с оглед на вида на порока, който е унищожаем, а не нищожен, отмяната на издадения от ДКЕВР, сега КЕВР индивидуален административен акт, с предвидено от закона предварително изпълнение, няма обратно действие, а премахва правните му последици от влизане в сила на решението за отмяната му. Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски по делото. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Производството по делото е образувано по предявен срещу касатора [фирма] иск по чл.327, ал.1 ТЗ с твърдения на ищеца, че извършеното от ответника прихващане на дължимата по сключените между тях договори цена на произведената електроенергия от собствените му две фотоволтаични електроцентрали /Ф./ с мощност 1,5 MW и 3,5 MW, с прехвърлените му от [фирма] вземания за цена за достъп до електроцентралата до електропреносната и електроразпределителната мрежа до размер на исковите суми не е произвело действието по чл.104 ЗЗД, тъй като Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта, с които са определени временни цени за достъп на производителите на ел.енергия от възобновяеми източници, е отменено с влязло в сила Решение на ВАС по адм.дело № 13239/2012 г. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на така предявения иск е приел, че отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа с влязло в сила решение на ВАС по адм.дело № 13239/2012 г., макар и постановено по жалба на трето на процеса лице произвежда правни последици не само за участвалите в производството пред ВАС правни субекти, но и по отношение на страните в настоящото производство. Този извод е аргументиран с разпоредбата на чл.177, ал.1 АПК според която, съдебното решение има сила за страните по делото, а ако оспореният акт бъде отменен, има действие по отношение на всички. Конститутивното действие на решението за отмяна на административния акт, състоящо се според съда в отпадане с обратна сила на разпоредените с него правни последици, важи не само по отношение на страните по делото, но и спрямо всички. Тъй като отмяната на решението на ДКЕВР като индивидуален административен акт, имала обратно действие и заличавала изначално разпоредбите относно определения размер на временните цени за достъп на производителите към електропреносната и електроразпределителната мрежа, от това следвало, че това дружество няма вземания към ищеца по издадените и цедирани на ответника фактури за събирана цена за достъп, за периода от м.09.2012 г. до м.05.2013 г., а ответното дружество [фирма] не е придобило вземанията по сключения с цедента договор за цесия, а извършените от него при условията на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД материалноправни изявления до ищеца за прихващане не са породили целения погасителен ефект. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване съставът на ВКС приема следното: Съобразно чл. 21, ал.1, т.8 ЗЕ вр. с чл. 30, ал.1, т.13 и§ 197, ал.1 от ПЗР на ЗЕ, в правомощията на ДКЕВР е да осъществява регулаторна дейност по отношение на цените в случаите, предвидени в ЗЕ. Тези предвидени в закона случаи са изчерпателно посочените в чл. 30 ЗЕ, между които е и подлежащата на регулиране от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи - чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ в относимата му редакция /ДВ бр.54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г./. Такава е и временната цена по чл. 32, ал.4 ЗЕ вр. с чл. 30, ал.1, т.13 ЗЕ, на основание на което е издаденото от ДКЕВР решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. Съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. С разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК е предвидено действие занапред само на съдебно решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт. Процесното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР няма такъв характер, и по аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК, влезлият в сила съдебен акт за отмяната му като индивидуален административен акт има обратно действие и отменя и последиците от решението на ДКЕВР. Действително с разпоредбата на чл. 32, ал.4 ЗЕ регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация, но логическото й тълкуване налага извода, че това правомощие е предоставено при отклонение на окончателните цени за достъп от прилаганите на законово основание до този момент временни цени - влязло в сила решение за тяхното определяне. При отмяна на решението на ДКЕВР с оглед действието на съдебния акт във времето следва да се счита, че временни цени за достъп не са били определяни, а плащането им – за лишено от основание, което изключва законовата възможност за енергийния регулатор да приема компенсаторни мерки по чл.32, ал.4 ЗЕ. По изложените съображения отговорът на поставения правен въпрос, който се дава от състава на ВКС е в следния смисъл: Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. По същество на касационната жалба. Предвид отговоря на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, неоснователни са касационните оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон относно приетите разрешения от въззивния съд. Не може да се сподели становището на касатора, че пряко основание за дължимост на процесната цена за достъп е законовото задължение на ищеца по чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. Посочените разпоредби предвиждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп несъмнено става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент /клауза/ от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид. Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп /такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника. От друга страна за процесната "цена за достъп" не могат да се приложат критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като на територията, на която ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор на разпределителна мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга. Освен това в чл. 30, ал. 1 ЗЕВИ е предвидено, че договорите за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи следва да бъдат сключени при одобрени от регулатора ДКЕВР общи условия. Служебно е известно на съда, че предложения от Е. ЕР проект на Общи условия за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до мрежата на Е. ЕР са одобрени с решение № ОУ-8 от 20.05.2013 г. на ДКЕВР, сега КЕВР. Общите условия са влезли в сила на 01.07.2013 г., обявени са на интернет страницата на оператора на съответната разпределителна мрежа, следователно едва след исковия период те са станали задължителни за всички нейни ползватели. С оглед на изложеното настоящият състав приема за правилен направеният от въззивния съд извод, че задължението за ищеца за плащане на цена за достъп, възникнало с издаването на цитираното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР (съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ) е отпаднало с влизане в сила от 19.06.2013 г. на решение № 4083/25.03.2013 г. по адм. д. № 12494/2012 г. на ВАС, с което решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп по чл. 32, ал. 4 ЗЕ е отменено. С отмяната на решението на ДКЕВР липсва ликвидно вземане за цена за достъп, тъй като за процесния период то не е определено по размер, а от това следва, че ответното дружество [фирма] не е придобило вземания по сключения договор за цесия, а извършените от него при условията на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД материалноправни изявления до ищеца за прихващане не са породили целения погасителен ефект. Като е приел, че ответникът частично не е изпълнил задължението си за заплащане на произведената от ищеца електрическа енергия по сключения между тях договор за изкупуване на електрическа енергия и е уважил иска по чл.327 ТЗ, вззивният съд е постановил правилно решение. Ето защо и на основание чл.293, ал.1 ГПК постановеното от него решение следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора и своевременно претендираните разноски от процесуалния представител на ответната страна, жалбоподателят следва да й заплати сумата 25 012.55 лв., представляваща договорено и платено адвокатско възнаграждение, което е под минималния размер, установен в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС. В този смисъл неоснователно се явява възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено по реда на чл. 78, ал.5 ГПК от процесуалния представител на касатора. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 474 от 16.07.2014 г. по т.дело № 588/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на „С. БГ, [населено място] сумата 25 012.55 /двадесет и пет хиляди и дванадесет лева и петдесет и пет стотинки/ лева – разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: